Агата Кристи
Фатален шанс (7)

Шеста глава

— Какво търсеше тук тази Марчмънт? — попита Дейвид още с влизането си.

— О, Дейвид! Тя ужасно се нуждаеше от пари. И през ум не ми бе минавало…

— И ти й даде, предполагам. — Той я изгледа с полушеговито отчаяние в погледа си. — Човек не бива да те оставя сама, Розалийн.

— О, Дейвид, не можех да й откажа. В края на краищата…

— Какво в края на краищата? Колко й даде?

Розалийн тихо произнесе:

— Петстотин лири.

За нейно облекчение, Дейвид се разсмя.

— Е, бълха ни ухапала!

— Но Дейвид, това са много пари.

— Не и за нас в днешно време, Розалийн. Ти изглежда така и не можеш да проумееш, че си изключително богата жена. Но щом е искала петстотин лири, щеше напълно да се задоволи и с двеста и петдесет. Трябва да усвоиш умението да се пазариш.

Тя промърмори:

— Съжалявам, Дейвид.

— Милото ми момиче! В крайна сметка парите са си твои.

— Не, не са. В действителност не.

— О, хайде, не започвай всичко отначало. Гордън Клоуд умря, преди да има време да направи завещание. Ето на това му се вика късмет. Ние печелим — ти и аз. Останалите губят…

— Изглежда ми несправедливо.

— Хайде стига, прекрасна моя сестричке Розалийн. Не се ли радваш? Огромна къща, слуги, бижута. Не се ли сбъдваха мечтите ти? Не мислиш ли, че е така?

— Слава на Бога, понякога ми се струва, че ще се събудя и ще осъзная, че е било само сън.

И двамата се засмяха. Дейвид я изгледа внимателно.

Остана доволен. Знаеше как да се оправя с Розалийн. Помисли си, ме единствено будната й съвест му създаваше главоболия, но тази черта от характера й вече не зависеше от него.

— Говориш самата истина, Дейвид. Всичко е като сън, като на кино. Радвам се много. От сърце.

— Но трябва да пазим това, което имаме — предупреди я той. — Но отсега нататък никакви подаръци за фамилията Клоуд, Розалийн. Всички те са имали много повече пари, отколкото ти или аз някога сме виждали.

— Да, сигурно си прав.

— Къде е била Лин тази сутрин? — попита той.

— Мисля, че отиде в Лонг Уилоус.

— В Лонг Уилоус — да види Роули — този селяндур и дървеняк!

Доброто му настроение се изпари. Дали бе на път да се омъжи за това момче?

Излезе от дома унил, прекоси лехите с азалии и се отправи през малката порта към хълма. От него пътеката се спускаше надолу край стопанството на Роули.

Докато стоеше там, Дейвид забеляза Лин, която излизаше от стопанството. За миг той се поколеба, а после стисна ядосано зъби и се спусна надолу да я пресрещне. Пътищата им се пресякоха точно при оградата.

— Добро утро — поздрави Дейвид. — Кога е сватбата?

— За втори път ме питаш вече — язвително отвърна Лин. — Много добре знаеш кога е — през юни.

— И ти ще го направиш?

— Не разбирам какво имаш предвид, Дейвид.

— О, много добре разбираш — той се изсмя презрително. — Роули. Какво представлява Роули?

— Нещо по-добро от теб. Настигни го, ако можеш — безгрижно заяви тя.

— Не се и съмнявам, че е по-добър от мен. Но аз мога да го настигна. За теб мога да сторя всичко, Лин.

За минута-две тя остана безмълвна. Най-сетне каза:

— Ти не разбираш, че аз го обичам.

— Дали е така?

Тя разпалено възкликна:

— Разбира се, казвам ти — обичам го!

Дейвид я изгледа изпитателно.

— Всеки вижда собствения си образ такъв, какъв иска да бъде той. Ти се виждаш влюбена в Роули, представяш си как водиш спокоен живот с Роули, чувстваш се сигурна с Роули, никога няма да напуснеш селото. Но това не е истинското ти аз, нали Лин?

— О, кое е истинското ми аз? Добре тогава, а твоето истинско аз кое е? Ти самият какво искаш?

— Бих казал, че искам стабилност, покой след бурята, тих пристан след бушуващото море. Но не съм сигурен. Понякога, Лин, подозирам, че и ти, и аз искаме вълнения — той мрачно добави: — Иска ми се никога да не се беше мяркала тук. Толкова бях щастлив, преди да се появиш.

— А сега не си ли щастлив?

Той я изгледа. Лин усети как вътре в нея се надига вълнение. Дишането и се ускори. Никога до този момент не бе чувствала по-осезателно странната и мрачна притегателна сила на Дейвид. Той протегна ръка, сграбчи я за рамото и я привлече към себе си.

Но внезапно Лин усети как ръцете му започнаха да се отпускат. Той се взираше през рамото й към хълма. Извърна глава, за да види какво бе привлякло вниманието му.

Една жена тъкмо отваряше малката порта на Фъроубанк. Дейвид рязко попита:

— Коя е тази?

— Прилича ми на Франсес.

— Франсес? — той се намръщи. — Какво може да иска Франсес? Скъпата ми Лин! Само онези, които искат нещо, се отбиват да видят Розалийн. Твоята майка вече то направи тази сутрин.

— Майка ми? — Лин се отдръпна назад. Погледът й помръкна. — Какво искаше?

— Не знаеш пи? Пари!

— Пари? — Лин настръхна.

— Е, не й е било трудно да ги изкопчи — отвърна Дейвид. На лицето му се появи онази студена и жестока усмивка, която така добре му прилягаше.

Само преди миг бяха стигнали до такава близост, а сега ги делеше огромна пропаст. Отново станаха враждебни един към друг.

Лин извика:

— О, не, не, не!

Дейвид я изимитира.

— Да, да, да!

— Не мога да повярвам. Колко?

— Петстотин лири.

Тя сепнато си пое дъх.

Дейвид замислено промълви.

— Чудя се колко ли ще иска Франсес. Наистина човек не може за пет минути да остави Розалийн сама! Бедното момиче, не се е научило да казва „не“.

— И други ли… Кой още?

— Леля Кати е натрупала дългове, нищо сериозно, само някакви си двеста и петдесет лири. Но се страхуваше да не стигне до ушите на доктора. Закъсала е с плащанията на разни медиуми, а той едва ли би проявил разбиране. Тя естествено не знаеше, че и самият той помоли за заем.

Лин тихо произнесе:

— Какво ли си мислите за нас? Боже, какво ли си мислите?

И преди той да се опомни, тя се обърна и хукна надолу по хълма към фермата.

Дейвид навъсено я проследи с поглед. Тичаше към Роули, хвърчеше като пощенски гълъб на път за дома и това го смути повече, отколкото му се искаше да си признае.

Погледна отново към хълма и смръщи вежди.

— Не, Франсес — промърмори си той под носа. — Този път не. Лош ден си избрала — и решително закрачи нагоре към къщата.

Влезе през портата, покрай азалиите, прекоси ливадата и тихо се вмъкна през стъклената врата на гостната точно в момента, когато Франсес обясняваше:

— Ще ми се да се изразя по-ясно. Но разбирате ли Розалийн, наистина ми е много трудно да ви обясня.

Отзад се чу глас:

— Нима?

Франсес Клоуд рязко се обърна. За разлика от Адела Марчмънт, тя не се опитваше да завари Розалийн сама. Сумата бе достатъчно голяма, за да изключи възможността Розалийн да се справи без помощта на брат си. В действителност Франсес предпочиташе да обсъди въпроса и с двамата, но Дейвид не знаеше. Той бе сигурен, че нарочно е дошла в негово отсъствие, за да изкопчи пари от Розалийн.

Тя не го бе чула да влиза, защото изцяло бе погълната от опитите си да представи благовиден предлог за сумата. Появата му я сепна. Освен това Франсес долови, че по непонятни причини Дейвид е в особено мрачно настроение.

— О, Дейвид! — непринудено възкликна тя. — Радвам се, че дойдохте. Тъкмо разказвах на Розалийн. Смъртта на Гордън постави Джереми в ужасно затруднение. Чудя се дали вие можете да ни помогнете. Въпросът е следният…

И тя го засипа със словесен поток — значителната сума, за която ставаше дума, подкрепата от страна на Гордън, устното обещание, правителствените ограничения, ипотеките…

Дълбоко в съзнанието си Дейвид изпита известно възхищение. Каква дяволски добра лъжкиня бе тази жена! Напълно правдоподобна история. Но фалшива от начало до край. Можеше да се закълне. Нито една вярна дума. Питаше се каква ли е всъщност истината. Дали Джереми не се бе захванал с нечисти сделки? Положението му сигурно беше доста трагично, щом допускаше Франсес да прибягва до ефектните си номера. А на нея определено не й липсваше достойнство.

— Десет хиляди? — попита той.

Розалийн промърмори с боязън:

— Това са много пари.

Франсес бързо вметна:

— Да, зная, че са много. Не бих се обърнала към вас, ако сумата не беше такава. Но Джереми никога нямаше да се включи в сделката, ако не беше силната поддръжка на Гордън. Какъв малшанс, че Гордън умря внезапно…

— И вие останахте на сухо? — грубо я прекъсна Дейвид. — А толкова сигурно бяхте приютени под крилото му.

В погледа на Франсес проблесна пламъче, докато казваше:

— Вие представяте нещата доста пресилено!

— Розалийн не може да се разпорежда с основния капитал, знаете го много добре. Живее от лихвите. И плаща доста висок данък върху тях.

— О, да, известно ми е. В днешно време данъците са ужасни. Но все пак нещо би могло се направи, нали? Ние ще й се издължим…

Той я прекъсна:

— Би могло, но няма да стане.

Франсес бързо се извърна към Розалийн:

— Розалийн, вие сте толкова щедра…

Дейвид не я остави да довърши мисълта си:

— За каква я смятате Розалийн, всички вие от вашата фамилия — за дойна крава ли? Всички идвате при нея с намеци, молби, жалби. А зад гърба й сипете подигравки, насмешки, проявявате високомерие, омраза, желаете смъртта й…

— Не е вярно! — извика Франсес.

— Така ли? Искам да ви кажа, че ми писна от всички вас! И на нея й е писнало. Няма да изкопчите пари от нас, така че престанете да идвате и да се жалвате. Ясно ли е?

Лицето му бе потъмняло от ярост.

Франсес се изправи със застинало в безизразна маска изражение. Сложи си ръкавиците разсеяно, но с усърдие, сякаш това бе действие от особено значение.

— Изразихте се съвсем недвусмислено, Дейвид — процеди през зъби тя.

Розалийн тихо изстена:

— Съжалявам. Наистина съжалявам…

Франсес не й обърна внимание. Сякаш Розалийн не беше в стаята. Пристъпи към стъклената врата и прага се обърна с лице към Дейвид.

— Споменахте, че ненавиждам Розалийн. Не е вярно. Никога не съм я ненавиждала. Но вас — да. Вече ви ненавиждам.

— Какво искате да кажете?

— Жените трябва да живеят. Розалийн се омъжи за богат мъж, много по-възрастен от нея. И защо не? Но вие! Вие живеете на гърба на сестра си, живеете охолно и леко — но на нейния гръб.

— Просто стоя между нея и харпиите.

Те се пронизваха с поглед. Дейвид усети гнева й и през ума му премина мисълта, че Франсес Клоуд е опасен противник — враг, който може да се окаже едновременно и безскрупулен, и дързък.

Когато тя отново отвори уста, за момент той изпита дори страх. Но репликата й бе многозначителна:

— Ще запомня думите ви, Дейвид.

И като мина покрай него, Франсес излезе през вратата.

Дейвид се запита дали само му се е сторило, че в последните й слова бе отправена заплаха. Розалийн плачеше.

— О, Дейвид, Дейвид… Не трябваше да й наговаряш тези ужасни приказки. От всички тя се отнасяше най-мило с мен.

Той яростно кресна:

— Млъкни, малка глупачке. Нима искаш да се впият в теб и да те изцедят до последното пени?

— Но тези пари… ако… ако не ми се полагат по право…

Тя се сви под погледа му.

— Не… Не исках да кажа нищо лошо, Дейвид.

— Надявам се.

Съвестта й, помисли си той, е най-голямата беда! Не бе взел предвид въпроса за съвестта на Розалийн. В бъдеще това щеше да му носи доста неприятности. В бъдеще? Той се намръщи, докато я наблюдаваше, а мислите му препускаха напред. Бъдещето на Розалийн… Неговото бъдеще… Винаги бе знаел какво иска… Знаеше и сега… Но Розалийн? Какво щеше да бъде бъдещето на Розалийн?

Лицето му помръкна и в този момент Розалийн изписка. Цялата трепереше.

— О! Някой ходи върху гроба ми.

Той я изгледа с любопитство:

— Значи съзнаваш, че може да се стигне дотам?

— Какво искаш да кажеш, Дейвид?

— Искам да кажа, че пет… шест… не, седем човека имат желание да те изпратят в гроба, преди да ти е дошло времето.

— Не говориш за… убийство — в гласа й имаше ужас. — Мислиш, че са способни на убийство? Не и тези приятни хора от фамилията Клоуд.

— Струва ми се, че точно такива приятни хора като членовете на фамилията Клоуд могат да извършат убийство. Но няма да успеят, поне докато аз се грижа за теб. Първо мен ще трябва да премахнат от пътя си. Но ако успеят да очистят мен… Тогава ще ти се наложи да се спасяваш сама.

— Дейвид, не говори такива ужасни неща.

— Чуй ме — той сграбчи ръката й, — ако някога не съм до теб, пази се, Розалийн. Животът не е сигурен, запомни го — той е пъден с опасности, с какви ли не опасности. И ми се струва, че най-вече за теб е особено опасен.