Агата Кристи
Фатален шанс (3)

Втора глава

Франсес Клоуд внимателно се вгледа в съпруга си, седнал на масата срещу нея.

Франсес беше на четиридесет и осем години. Слаба като хрътка жена, която изглеждаше чудесно в костюм. Лицето й притежаваше някаква дръзка, вече увяхваща хубост. Не носеше грим, само едва загатнато червило. Джереми Клоуд бе слаб сивокос мъж на шейсет и три години, със суха, безизразна физиономия. Тази вечер лицето му бе по-безизразно от обикновено. Един бърз поглед от страна на Франсес бе достатъчен, за да го долови.

Петнайсетгодишната прислужница сновеше около масата и подреждаше чиниите. Отчаяният й взор бе устремен към Франсес. Щом тя лекичко се намръщваше, момичето едва не изпускаше приборите, един одобрителен поглед, и то засияваше от щастие.

Обитателите на Уормсли Вейл завистливо отбелязваха, че ако някой има истински прислужници, то това е Франсес Клоуд. Не ги подкупваше с твърде високи надници и бе много взискателна, но топлите й похвали за положените усилия, както и заразителната й енергичност превръщаха домашните задължения в дейност творческа и съкровена. Тя дотолкова бе свикнала да има прислуга около себе си, че несъзнателно го приемаше като даденост и ценеше добрия готвач или прислужница не по-малко от добрия пианист.

Франсес Клоуд бе единствената дъщеря на лорд Едуард Трентън, който тренираше конете си в околностите на Уормсли Хийт. Пълното му разоряване бе сметнато от посветените в неговите дела за милостиво спасение от по-лоша участ. Носеха се слухове за коне, претърпели пълен провал на състезанията в най-неочаквани моменти, клюки за предприето разследване от жокейския клуб. Но лорд Трентън успя да запази репутацията си почти неопетнена и постигна задоволително споразумение с кредиторите си, което му позволи да изживее остатъка от дните си в Южна Франция далеч по-охолно, отколкото му позволяваха възможностите. За неочаквано благоприятното стечение на обстоятелствата лордът дължеше благодарност на уменията и специалните усилия на своя адвокат Джереми Клоуд. Клоуд бе сторил далеч повече от нормалните задължения на един адвокат към клиента си и дори бе платил гаранции от собствения си джоб. Освен това бе демонстрирал силно възхищение от Франсес Трентън и когато му дойде времето и бащините й проблеми напълно бяха решени, Франсес стана мисис Джереми Клоуд.

С какви чувства встъпи тя в този брак никой никога не разбра. Единственото, което можеше да се каже, бе, че се справи блестящо със своята част от сделката. Прояви се като пълноценна и вярна съпруга на Джереми, грижлива майка на сина му. Всячески защитаваше интересите на мъжа си и никога не показа, че женитбата й е била нещо друго, освен проява на собствената й свободна воля.

В отговор членовете на фамилията Клоуд се отнасяше с изключително уважение и възхищение към Франсес. Гордееха се с нея, съобразяваха се с преценките й, но нито един от тях не се чувстваше достатъчно близък с нея.

Никой не знаеше мнението на самия Джереми Клоуд за брака му, защото всъщност на никого не беше известно какво точно мисли и чувства той по какъвто и да било въпрос. Хората го наричаха „сухар“. Репутацията му като човек и адвокат бе много висока. Кантората „Клоуд, Брънскил и Клоуд“ никога не се заемаше със съмнителни дела. Не бяха блестящи, но всички ги смятаха за доста солидна кантора. Преуспяваха в работата и семейството на Джереми живееше в прекрасна къща в стил, характерен за XVIII век, съвсем близо до Маркет Плейс. Поддържаха голяма градина, където напролет овошките образуваха море от бели цветчета.

След вечерята Франсес и Джереми се преместиха в една стая с изглед към градината. Една, петнайсетгодишната прислужница, поднесе кафето. Дишането й бе учестено и развълнувано.

Франсес си наля малко кафе в чашката. Беше горещо и силно. Отпи и се обърна с похвала към Една:

— Кафето е превъзходно, Една.

Момичето поруменя от удоволствие и излезе, като тайничко се чудеше на хорския вкус. По нейно мнение кафето трябваше да бъде с блед кремав оттенък, много сладко и с голямо количество мляко.

В стаята с изглед към градината семейството отпиваше от кафето — черно и без захар. По време на вечерята бяха водили лек, неангажиращ разговор — за познати, които бяха срещнали, за завръщането на Лин, за перспективите на земеделието в близко бъдеще. Но сега, останали насаме, и двамата мълчаха.

Франсес се облегна назад в креслото и впери поглед в съпруга си. Джереми явно не усещаше, че тя го наблюдава. Прокара дясната си ръка по горната си устна. Макар и да не го съзнаваше, този жест бе характерен за него при силно вътрешно вълнение. Франсес го бе забелязала само няколко пъти — когато синът им Антъни беше още малък и лежеше тежко болен; докато се притесняваше за решението на съда по важно дело; при избухването на войната в очакване да чуе официалното съобщение по радиото и при известието за кончината на Антъни след последния му отпуск.

Франсес помисли малко, преди да заговори. Семейният им живот бе щастлив, но те рядко обсъждаха проблемите си. Тя уважаваше неговата сдържаност, както и той нейната. Дори при пристигането на телеграмата, известяваща за смъртта на Антъни, нито един от двамата не рухна.

Той я прочете, а после погледна жена си. Тя само попита: „Това ли е?“

Джереми кимна с глава, прекоси стаята и сложи телеграмата в протегнатата й ръка.

За миг останаха безмълвни. После той каза: „Бих искал да мога да ти помогна, скъпа“. А тя отвърна с твърд глас, без да пролее нито една сълза, само усети ужасяваща празнота и болка: „За теб е не по-малко мъчително“. Той я погали по рамото: „Да, така е…“ После се запъти към вратата с леко залитаща походка, но все пак се владееше. Изглеждаше толкова състарен докато излизаше с думите: „Няма какво да се каже… всичко е безполезно…“

Тя му беше благодарна, благодарна от сърце, защото разбираше всичко толкова добре. Разкъсваше се от жал за него, прозряла внезапното му състаряване. Загубата на сина й вкамени част от душата й, пресуши елементарното чувство за доброта. Стана по-експедитивна и по-енергична от всякога. Хората понякога малко се плашеха от безмилостния й здрав разум…

Джереми отново постави пръст върху устните си — предпазливо и нерешително. Франсес заговори отривисто от другия край на стаята:

— Случило ли се е нещо, Джереми?

Той се стресна. Чашата с кафе едва не се изплъзна от ръката му. После се съвзе и бавно я постави на подноса. Погледна я в очите.

— Какво искаш да кажеш, Франсес?

— Питам те, случило ли се е нещо?

— Какво може да се е случило?

— Глупаво ще бъде да правя догадки. Предпочитам ти да ми кажеш — гласът й бе безизразен и делови.

Той заяви неубедително:

— Нищо не се е случило…

Франсес не отвърна. Само изчакваше. Отхвърли отрицанието му — звучеше толкова несъстоятелно. Той я погледна нерешително.

За миг невъзмутимата маска падна и Франсес съзря такава болезнена агония в изражението му, че едва не възкликна гласно. Всичко стана за секунда, но тя не се съмняваше в това, което беше видяла. Заговори тихо и равно:

— Мисля, че ще е по-добре да ми кажеш…

Той въздъхна — дълбока и мъчителна въздишка.

— Естествено рано или късно ще трябва да научиш — заяви той. И за нейно най-голямо изумление добави. — Страхувам се, че си сключила не особено добра сделка, Франсес.

Тя отмина без коментар неясния намек и се залови направо със същността на въпроса:

— За пари ли става дума?

Сама не усети защо постави парите на първо място. Нямаше особени признаци за недостиг на финанси, освен нормалните за следвоенно време ограничения. Кантората беше с намален персонал и се справяше малко по-трудно с купищата дела, но навсякъде положението беше същото, а и през последния месец някои от служителите им отново се върнаха на работа, след като ги освободиха от армията. Проблемът можеше да бъде и болест, която Джереми криеше — напоследък цветът му не беше здрав, претоварваше се с работа и изглеждаше преуморен. Но въпреки всичко интуицията й подсказваше за финансови затруднения и явно бе на прав път.

Съпругът й кимна утвърдително.

— Разбирам.

За момент Франсес замълча, потънала в мисли. Лично нея въобще не я бе грижа за парите, но усещаше, че Джереми не е способен да го осъзнае. За него парите означаваха сигурен свят — стабилност, задължения, точно определено място и статут в живота.

За нея парите представляваха играчка, подхвърлена в нечий скут за залъгалка. Тя бе родена и израснала в атмосфера на финансова нестабилност. Имаше чудесни периоди, когато конете отговаряха на очакванията и надеждите. Имаше и трудни времена, когато търговците повече не му отпускаха кредити и лорд Трентън бе тласкан към срамни и позорни маневри, за да предотврати появяването на съдебния пристав на прага на дома си. Веднъж бяха изкарали цяла седмица само на сух хляб и бяха отпратили всички слуги. Друг път в детството й съдия-изпълнителят бе прекарал три седмици в къщата им. Франсес бе сметнала въпросния съдия за много приятен човек, особено в игрите, а и той притежаваше неизчерпаем запас от историйки за собствената си малка дъщеричка.

При липса на пари човек просто ги намираше отнякъде или заминаваше в чужбина, или живееше известно време на гърба на приятели и роднини. Или пък все някой подпомагаше закъсалия със скромен заем…

Но докато изучаваше съпруга си, Франсес осъзна, че в света на фамилията Клоуд подобни похвати бяха недопустими. Там човек не просеше, не вземаше заеми и не живееше на чужд гръб (и съответно очакваше същото и от страна на околните).

Франсес изпитваше огромно съжаление към Джереми, а и известно чувство на вина заради собствената си невъзмутимост. Потърси спасение в практичната страна на въпроса.

— Дали ще се наложи да продадем всичко? Кантората ще фалира ли?

Джереми Клоуд премигна и тя усети, че е прекалено делова.

— Скъпи — добави нежно, — моля те, кажи ми. Не мога повече да правя догадки.

Клоуд неловко започна:

— Преди две години преживяхме доста тежка криза. Младият Уилямс, сигурно го помниш, избяга с известна сума и се укри. Никак не ни беше лесно да се изправим отново на крака. А после възникнаха и някои трудности в резултат от позициите ни в Далечния изток, след Сингапур…

Тя го прекъсна:

— Да не се ровим в причините, те вече са без значение. Изпаднахте в тежко положение. И не успяхте да се измъкнете, така ли?

Той отвърна:

— Разчитах на Гордън. Той щеше да оправи нещата.

Франсес нетърпеливо въздъхна.

— Естествено. Нямам никакво намерение да обвинявам бедния човек — в края на краищата напълно нормално е да си загубиш ума по една красавица. И защо да не се ожениш за нея, щом имаш желание? Но това, че загина при въздушното нападение, бе просто малшанс. Нищо не успя да уреди — нито изготви ново завещание, нито въведе ред в делата си. Истината е, че човек и за миг не си представя, без значение каква опасност го грози, че точно той ще загине. Бомбата винаги поразява някой друг!

— Аз много обичах Гордън и се гордеех с него — заяви братът на Гордън Клоуд. — Смъртта му бе катастрофа за мен. Пък и точно в такъв момент, когато… — той замълча.

— Напълно разорени ли ще бъдем? — заинтересува се вещо Франсес.

Джереми Клоуд й отправи поглед, изпълнен с отчаяние. Макар и тя да не го съзнаваше, за него щеше да е значително по-леко, ако крахът му бъде приет със сълзи и паника. А нейният хладен рационален интерес го смазваше напълно. Дрезгаво процеди:

— По-лошо е…

Наблюдаваше я как седи неподвижно и премисля чутото. Каза си наум: „След минута ще й съобщя всичко. Ще узнае какво съм сторил… Трябва да го научи. Може би в първия миг няма да повярва.“

Франсес си пое дъх и се облегна назад в креслото.

— Разбирам — отвърна тя. — Финансови злоупотреби. Или ако не точно това, то нещо от рода на престъплението на младия Уилямс.

— Така е, но този път… разбираш ли… аз нося отговорност. Използвах капитали, поставени под попечителство, които бяха поверени на мен. Досега успявах да прикрия действията си, но…

— Но сега всичко ще излезе на бял свят?

— Да, освен ако успея да събера необходимата сума и то в най-кратък срок.

Никога до този момент не бе изпитвал по-голям срам. Как щеше да го приеме Франсес?

Поне засега го приемаше съвсем хладнокръвно. Но Джереми знаеше, че тя никога няма да тръгне да прави сцени. Никакви упреци, никакво порицание.

Тя поглади бузата си и леко се смръщи.

— Колко жалко, че не разполагам с никакви собствени средства.

— Е, имаш брачен договор, осигуряващ имуществото на съпругата, но… — не довърши той.

— Но то вече е отишло — отнесено промълви Франсес.

Джереми не пророни нито дума. После мъчително произнесе:

— Съжалявам, Франсес. Не мога да ти опиша колко съжалявам. Сключила си не особено добра сделка.

Тя остро го изгледа.

— Преди малко каза същото. Какво имаш предвид?

Джереми сковано изрече:

— Когато прояви добрината да се омъжиш за мен, ти имаше пълното право да очакваш… хм, сигурност, живот без мъчителни тревоги.

Тя го гледаше с искрено недоумение.

— За Бога, Джереми! Защо, за Бога, си мислиш, че се омъжих за теб?

Той се опита да се усмихне.

— Винаги си била най-вярната и най-преданата съпруга, мила моя. Но едва ли мога да се лаская, че щеше да приемеш предложението ми при… ъъъ… по-различни обстоятелства.

Тя се втренчи в него и внезапно избухна в смях.

— Ах, ти, стари разбойнико! Какво прекрасно сантиментално съзнание се крие зад адвокатската ти фасада. Наистина ли смяташ, че съм се омъжила за теб с цената да спася татко от хищниците или от интригите в жокейския клуб, или от каквото и да било друго?

— Ти много обичаше баща си, Франсес:

— Да, бях му доста предана. Татко беше такъв чаровник, страхотно удоволствие беше да се живее с него. Но винаги съм знаела, че е голям мошеник. И ако си мислиш, че съм се продала на семейния ни адвокат, за да спася татко от това, което той непрестанно си навличаше, значи така и не си разбрал най-важното нещо у мен. Изобщо не си го разбрал!

Тя не сваляше поглед от него. Колко странно, мислеше си, да си омъжена за някого повече от двайсет години и да не знаеш какво става в главата му. Но как можеше да знае, след като характерът му беше коренно различен от нейния? Романтична натура, естествено добре замаскирана, но дълбоко в същността си романтична. Помисли си:

„Всички тези романчета от Стенли Уейман в спалнята му? Те трябваше да ми подскажат. Бедното ми, мило глупаче.“

Гласно заяви:

— Омъжих се за теб, защото бях влюбена, разбира се.

— Влюбена в мен? Но какво можеше да те плени у мен?

— Честно да ти кажа, Джереми, сама не зная. За мен ти беше такава промяна, толкова различен от компанията на татко. Никога не говореше за коне. Нямаш представа до каква степен ми бяха писнали конете и прогнозите около курса на залаганията за купата Нюмаркет. Ти дойде на гости една вечер, помниш ли, а аз седнах до теб и те попитах какво е биметализъм. И ти ми каза, наистина ми каза. Е, обяснението ти запълни цялата вечеря — шест блюда. Тогава имахме пари и бяхме наели френски готвач!

— Сигурно ти е било дяволски отегчително — отвърна Джереми.

— Напротив. Останах очарована. Дотогава никой не се бе отнасял сериозно към мен. А ти бе толкова вежлив и все пак въобще не ме поглеждаше и не даваше вид, че ме смяташ за хубава или нещо от този род. Така се амбицирах! Заклех се, че ще те накарам да ме забележиш.

Джереми Клоуд мрачно заяви:

— Веднага те забелязах. Когато се прибрах вкъщи, не можах да мигна цяла нощ. Ти носеше синя рокля на цветчета от метличина…

За минута-две настъпи мълчание. Джереми се прокашля.

— Е, всичко бе толкова отдавна…

Франсес незабавно се постара да разсее смущението му.

— А ето ни днес — семейна двойка на средна възраст, изпаднала в затруднения, търсеща най-удачен изход от положението.

— След всичко, което ми довери, Франсес, този позор ми се струва хиляди пъти по-голям…

Тя го прекъсна:

— Нека си изясним нещата. Ти се извиняваш за това че си нарушил закона. Може да те съдят, да влезеш в затвора. (Той трепна.) Не желая да се стига дотам. Ще се боря с всички сили, за да го предотвратя, но само не мисли, че се възмущавам от нравственото ти падение. Не забравяй, че моето семейство не тачеше моралните ценности. Въпреки чара си, татко беше мошеник. Имах и един братовчед Чарлс. Потулиха аферите му и не го дадоха под съд, а го натириха някъде из колониите. Друг мой братовчед, Джералд, пък като студент в Оксфорд бе подправил чек. Но отиде да се бие във войната и го наградиха посмъртно с орден „Кръст на Виктория“ за изключителна смелост и преданост към хората му, както и за невероятна издръжливост. Опитвам се да те убедя, че човешката природа е такава, хората не са нито много лоши, нито много добри. Съмнявам се дали и аз самата съм много честна и почтена. Може би просто не съм имала изкушения, за да бъда различна. Но това, което зная е, че не ми липсва кураж и (тук тя му се усмихна) вярност.

— Скъпа!

Той се изправи и тръгна към креслото й. Надвеси се и докосна с устни косите й.

— Е, а сега — попита с усмивка дъщерята на лорд Трентън — какво ще правим? Да съберем пари отнякъде?

Лицето на Джереми отново застина.

— Просто не виждам откъде.

— Ипотека на къщата. О, да — добави бързо тя, — това вече е направено. Колко съм глупава. Явно си разгледал всички възможни варианти. Значи тогава остава да измъкнем пари от някого. Към кого можем да се обърнем? Струва ми се, че има само една възможност — вдовицата на Гордън, Розалийн, за която не знаем нищо.

Джереми поклати глава в знак на съмнение.

— Сумата е твърде внушителна… Наличните й средства няма да ни стигнат. Докато е жива, основният капитал е под попечителство.

— Не знаех, че е така. Мислех, че е пълновластен наследник. А в случай че умре, какво става?

— Всичко се наследява от най-близките кръвни роднини. Тоест дели се между мен, Лайънел, Адела и сина на Морис — Роули.

— Значи се пада на нас… — бавно произнесе Франсес.

Сякаш нещо премина през стаята — струя студен въздух или недоизказана мисъл…

Франсес продължи:

— Не си ми споменавал нищо… Мислех, че всичко е нейно завинаги. Че може да го завещае, на когото поиска.

— Не е така. Според закона от 1925 година, засягащ липсата на завещание…

Франсес едва ли чу юридическото разяснение. Когато то свърши, тя каза:

— Нас лично това почти не ни засяга. Отдавна ще бъдем мъртви, а тя ще е едва на средна възраст. На колко години е сега? На двайсет и пет или двайсет и шест? Вероятно ще доживее до седемдесет.

Джереми нерешително заяви:

— Можем да я помолим за заем. Ще изтъкнем роднинските връзки. Не е изключено да се окаже щедро и отзивчиво момиче. Всъщност ние знаем толкова малко за Розалийн.

Франсес допълни:

— Във всеки случай поне се отнасяме прилично с нея. Не сме злобни като Адела. Може и да откликне.

Съпругът й предпазливо подметна:

— Но не бива да има какъвто и да било намек за… ъъъ… неотложността на положението.

Франсес нетърпеливо го прекъсна:

— Не, разбира се. Лошото е обаче, че проблемът не е в самото момиче. Тя е изцяло подвластна на брат си.

— Твърде непривлекателен младеж — заяви Джереми Клоуд.

Внезапна усмивка озари лицето на Франсес.

— О, не — възрази тя, — привлекателен е. Дори много привлекателен. И доста безскрупулен, струва ми се. Но в това отношение и аз не падам по-долу.

Усмивката й застина. Франсес вдигна поглед към съпруга си.

— Няма да се предадем, Джереми. Не може да не открием някакъв начин… пък дори и ако трябва да ограбим банка!