Агата Кристи
Фатален шанс (23)

Пета глава

— Страхувах се, че ще вземат точно такова решение — оправда се следователят. — Предразсъдъци на местна почва. Чувствата вземат превес над логиката.

Следователят, полицейският началник, лейтенант Спекс и Еркюл Поаро се бяха събрали на съвещание след приключването на следствието.

— Направихте всичко, което бе по силите ви — каза полицейският началник.

— Прибързано би било да твърдим каквото и да е — намръщено отвърна Спенс. — Ето какво всъщност ни пречи. Познавате ли мосю Еркюл Поаро? Той ни помогна да открием Портър.

Следователят снизходително заяви:

— Слушал съм за вас, мосю Поаро.

Поаро безуспешно се опита да си придаде скромен вид.

— Мосю Поаро се интересува от случая — ухили се Спенс.

— Наистина е така — отвърна Поаро. — Би могло да се каже, че се замесих в него, още преди да възникне.

В отговор на любопитните погледи той разказа за странната сцена в клуба, когато за първи път бе чул да се споменава името Робърт Ъндърхей.

— Историята ще внесе допълнителна достоверност в показанията на Портър, когато делото стигне до съда — замислено промълви полицейският началник. — В действителност Ъндърхей е планирал мнима смърт и е споменал името Инок Ардън.

Полицейският началник промърмори:

— Но дали ще бъде признато за доказателство? Думи, изречени от човек, който вече не е между живите?

— Може и да не бъде признато — бавно произнесе Поаро. — Но във всеки случай е интересно и поражда извести и догадки.

— Това, което ни трябва на нас — възрази Спенс, — не са догадки, а конкретни факти. Някой, който всъщност е видял Дейвид Хънтър в „Елена“ или някъде наблизо във вторник вечерта.

— Сигурно няма да е трудно да се открие такъв човек — навъси се полицейският началник.

— Ако беше в чужбина, в моята страна, щеше да е съвсем лесно — каза Поаро. — Щеше да има малко кафене, където все някои си пие вечерното кафе. Но тук, в провинциална Англия… — той разпери ръце.

Лейтенантът кимна.

— Някои хора ходят по кръчмите и висят там, докато не ги затворят, но другите си стоят вкъщи и слушат вечерните новини. Ако някога излезеш на главната улица между осем и половина и десет часа вечерта, ще откриеш, че е съвсем безлюдна. Няма жива душа.

— Дали е разчитал на това? — предположи полицейският началник.

— Може би — отвърна Спенс. Изражението му не бе радостно.

Полицейският началник и следователят скоро си тръгнаха. Останаха само Спенс и Поаро.

— Май че не останахте доволен от делото? — попита Поаро със съчувствие в гласа.

— Този младеж ме безпокои — призна Спенс. — Такъв тип е, че човек никога не знае какво да очаква от него. Когато е самата невинност, се държи така, все едно че е виновен. А когато има вина — си готов да се закълнеш, че е ангелче небесно!

— Вие мислите, че е виновен? — попита Поаро.

— Нима вие не мислите? — отвърна му с въпрос Спенс.

Поаро разпери ръце.

— Много ми е интересно да зная — каза той, — с какво точно разполагате срещу него?

— Имате предвид не факти, а предположения?

Поаро кимна.

— Ами запалката например — предложи Спенс.

— Къде я открихте?

— Под тялото.

— Някакви отпечатъци?

— Никакви.

— Аха — каза Поаро.

— Да — добави Спенс. — И на мен това не ми харесва особено. Иначе часовникът на убития е спрял на девет и десет. Този час съвпада идеално с медицинската експертиза, а също и с показанията на Роули Клоуд, Че Ъндърхей е очаквал своя клиент всеки момент.

Поаро кимна.

— Да, всичко застава прекалено добре на мястото си.

— Виждате ли, мосю Поаро, според мен човек просто не може да се отърве от усещането, че Дейвид е единственият човек (е, и сестра му), който има някакъв мотив. Или той е убил Ъндърхей, или пък Ъндърхей е бил убит от някое външно лице, което по неизвестни причини го е проследило дотук — а това ми се струва безкрайно неправдоподобно.

— Да, съгласен съм с вас.

— Както виждате, никой в Уормсли Вейл не би могъл да има мотив — освен ако по някакво съвпадение тук живее лице (като изключим двамата Хънтър), което в миналото е имало връзка с Ъндърхей. По принцип е възможно, но в случая липсва каквото и да било доказателство от този род. Мъжът е бил непознат за всички, освен за брата и сестрата.

Поаро кимна.

— Специално за фамилията Клоуд животът на Робърт Ъндърхей е бил безценен. Защото този факт би означавал, че те ще си поделят огромно състояние.

— Отново, mon ami^[1], споделям напълно вашето мнение. Робърт Ъндърхей жив и здрав — това е нужно на всички от фамилията Клоуд.

— Значи пак стигаме до началото — Розалийн и Дейвид Хънтър са единствените хора с мотив за престъплението. Розалийн Клоуд е била в Лондон. Но Дейвид, както знаем, същия ден е бил в Уормсли Вейл. Слязъл е в 5.30 на гарата в Уормсли Хийт.

— Ето, вече имаме сигурен мотив, а също и сведението, че от 5.30 до неустановен час той е бил в близост до местопрестъплението.

— Точно така. Сега да разгледаме версията на Беатрис Липинкот. Аз й вярвам. Чула е разговора, който предаде, макар че може и да го е поукрасила малко, но това все пак е човешко и не излиза извън рамките на нормалното.

— Съвсем човешко е, както казвате.

— Вярвам й, не само защото я познавам, но и защото просто не би могла да съчини сама някои факти. Например тя никога преди не е чувала името Робърт Ъндърхей. Точно по тази причина съм склонен да вярвам на нея, а не на Дейвид Хънтър.

— Както и аз — присъедини се Поаро. — Направи ми впечатление на изключително последователен и честен свидетел.

— Имаме потвърждение за достоверността на разказа й. А как мислите, защо братът и сестрата са заминали за Лондон?

— Това е въпросът, който ме интересува най-много.

— Добре, ето как стоят нещата с парите. Розалийн Клоуд притежава само пожизнена лихва върху състоянието на Гордън Клоуд. Не може да тегли от основния капитал или вероятно има право само на суми от около хиляда лири. Но скъпоценностите и всичко останало е нейно. Щом се е върнала в Лондон, първата й задача е била да предложи за продан на Бонд стрийт някои от най-ценните си бижута. Нуждаела се е спешно от голяма сума пари в брой. С други думи, трябвало е да се запуши устата на някой изнудвач.

— И вие наричате това улика срещу Дейвид Хънтър?

— А според вас не е ли?

Поаро поклати глава.

— Улика за изнудване — да. Улика за преднамерено убийство — не. Двете просто се изключват взаимно, mon cher^[2]. Или младежът е смятал да плати, или е планирал да извърши убийство. А вие току-що изтъкнахте доказателство, че той е имал намерение да плати.

— Да, да, може би сте прав. Но сигурно се е отказал.

Поаро сви рамене.

— Този тип хора са ми известни — започна да разсъждава лейтенантът. — По време на война са безценни. Смелост колкото искаш. Дързост и безразсъдно пренебрегване на личната безопасност. Хора, които се впускат във всякакви авантюри. Такива личности най-често печелят ордени за храброст, макар и в повечето случаи посмъртно. Да, когато отидат на война, те стават герои. Но в мирно време — в мирно време най-често свършват в затвора. Обичат риска, не могат да спазват правилата и не дават пукната пара за общественото мнение. И в крайна сметка не зачитат дори и човешкия живот.

Поаро кимна.

— Казвам ви — повтори лейтенантът, — познавам този тип хора.

Няколко минути двамата мъже мълчаха.

— Eh bien — проговори най-сетне Поаро. — Съгласихме се, типът на убиеца ни е ясен. Но това е всичко и то не ни води до никъде.

Спенс го изгледа с любопитство.

— Завиден интерес проявявате към този случай, а, мосю Поаро?

— Да.

— И защо, ако мога да попитам?

— Честно казано — Поаро разпери ръце — и аз не зная точно. Може би се сещам как си седях преди две години със свит на топка стомах (защото никак не обичам въздушните нападения и губя смелост, макар и да се опитвам да го скрия). Та си седя, както ви казах, с болезнено усещане ето тук — Поаро изразително притисна стомаха си, — в пушалнята в клуба на моя познат, а в това време клубният досадник, добрият стар майор Портър, нарежда нещо с монотонен глас. Разказва някаква дълга история, която никой не слуша. Никой, освен мен. Аз слушам, първо, защото искам да отклоня вниманието си от бомбите, и второ, защото фактите, които той описва, ми се струват интересни и подтикват към размишления. И се питам дали пък не е възможно един ден нещо да изскочи от тази история. И ето че сега нещо изскочи.

— Неочакваното се случи, така ли?

— Напротив — поправи го Поаро. — Точно очакваното се случи, което само по себе си е невероятно интересно.

— Очаквали сте убийство? — скептично попита Спенс.

— О, не, не! Но какво става? Една жена се омъжва повторно. Вероятност първият й съпруг да е жив? Той е жив. Вероятност да се появи? Той се появява. Възможност да възникне шантаж? Възниква шантаж. Възможност, следователно, някой да му запуши устата? Ma foi^[3], устата му е запушена!

— Е, струва ми се, че всичко това се вписва в определена схема — каза Спенс, като се взираше подозрително в Поаро. — Обичаен вид престъпление — изнудване, което води до убийство.

— Нищо интересно, твърдите вие? Обикновено да. Но точно този случай е интересен, защото, разбирате ли — кротко промълви Поаро, — в него всичко е погрешно.

— Всичко е погрешно? Какво искате да кажете?

— Ами нищо не е, как да се изразя, в правилните си очертания.

Спенс се втренчи в него.

— Инспектор Джап винаги е казвал — отбеляза той, — че мислите ви са много заплетени. Дайте ми пример, какво наричате погрешно.

— Ами да започнем с убития. Всичко у него е погрешно.

Спенс поклати глава.

— Не го ли усещате? — попита Поаро. — О, не зная, може би аз си въобразявам. Добре, да погледнем един факт. Ъндърхей пристига в „Елена“. Изпраща писмо до Дейвид Хънтър. И Хънтър го получава кога? На следващата сутрин на закуска.

— Ами да, точно така. Той призна, че е получил писмо от Ардън тогава.

— Ако не се лъжа, това е бил първият знак за появата на Ъндърхей в Уормсли Вейл, нали? И какво е първото нещо, което Дейвид прави — отпраща на бърза ръка сестра си в Лондон!

— Ами да, напълно, понятно е — обясни Спенс. — Искал е ръцете му да са развързани, за да се заеме с нещата както той смята за добре. Може би се е страхувал, че жената ще прояви слабост. Не забравяйте, че той е водещата фигура. Мисис Клоуд е изцяло под негова власт.

— О, да, съвсем очевидно е. И така, той я изпраща в Лондон и отива при този Инок Ардън. Разполагаме с доста подробен отчет за разговора им, но фактът, който веднага се набива на очи, е че Дейвид Хънтър не е бил сигурен дали мъжът, с когото разговаря, е Робърт Ъндърхей. Подозирал е нещо, но не е знаел истината.

— Но в това няма нищо чудно, мосю Поаро. Розалийн Хънтър се е омъжила за Ъндърхей в Кейптаун и оттам двамата веднага са заминали за Нигерия. Хънтър и Ъндърхей никога не са се срещали. Следователно Хънтър само е подозирал, както вече казахте, че Ардън може да е Ъндърхей, но не го е знаел със сигурност, защото до този момент въобще не го е бил виждал.

Поаро изгледа замислено лейтенант Спенс и попита:

— Значи вие не откривате нищо необичайно?

— Досещам се накъде биете. Защо Ъндърхей не е признал веднага кой всъщност е. Но и този факт ми се струва напълно понятен. Почтените хора, дори и когато се занимават с нещо нечисто, обичат да запазват приличие. Харесва им да представят нещата така, че те самите да останат неопетнени, ако разбирате какво имам предвид. Така че не намирам постъпката му за кой знае колко необичайна. Не бива да забравяте човешката природа.

— Да — промълви Поаро. — Човешката природа. Мисля, че това всъщност е и отговорът на въпроса ви защо се интересувам от случая. Наблюдавах внимателно залата по време на следствието. Взирах се в хората — особено във фамилията на Гордън Клоуд — толкова много на брой, всички свързани от общ интерес, а съвсем различни по характер, мисли и чувства. Всеки от тях дълги години е бил зависим от силния човек, от стълба на семейството — Гордън Клоуд! Нямам предвид пряка зависимост. Живели са самостоятелно, но съзнателно или не са били свикнали да се опират на него. И какво става? Питам ви, лейтенант, какво става с бръшляна, когато дъбът, около който е бил увит, бъде повален?

— Това май не е по моята част — заяви лейтенантът.

— Така ли мислите? Аз лично не. Характерът, mon cher, не е нещо постоянно. Може да набере сили. Може и да се отклони от правия път. Същността на един човек проличава, когато настъпи моментът на проверката — тоест моментът, в който трябва да се задържиш на крака или да рухнеш.

— Наистина нямам представа за какво намеквате, мосю Поаро — Спенс имаше объркан вид. — Във всеки случай, с фамилията Клоуд вече всичко е наред. Или ще бъде, веднага щом се уредят формалностите.

Поаро му напомни, че това може да отнеме известно време.

— Някой трябва да оспори доказателството на мисис Гордън Клоуд. В края на краищата, една съпруга все пак би трябвало да познае собствения си съпруг, когато го види, не е ли така?

— А не си ли заслужава да не разпознаеш съпруга си, след като от този факт зависи богатството ти от милиони лири? — лейтенантът вложи цинизъм в думите си. — Пък и ако мъжът не е бил Робърт Ъндърхей, защо тогава е бил убит?

— Ето в кое е загадката — промърмори Поаро.