Агата Кристи
Фатален шанс (32)

Четиринайсета глава

— Той никога няма да го признае, но според мен е наясно, че тя го е извършила — заяви Спенс. Седяха с Поаро в кабинета му в полицията. Той го изгледа и продължи: — Колко странно, че толкова усърдно проверихме само неговото алиби. Изобщо не ни хрумна да се занимаваме с нейното. А всъщност не разполагахме с никакво потвърждение, че е стояла в апартамента в Лондон през онази нощ. Повярвахме на думите му, че наистина е било така. А през цялото време знаехме, че само двама души имат мотив да убият Ардън — Дейвид Хънтър и Розалийн Клоуд. Отплеснах се с него и забравих за нея. Истината е, че тя изглеждаше толкова мило създание, дори леко малоумна. Струва ми се обаче, че именно този факт отчасти обяснява нещата. Напълно вероятно е Дейвид Хънтър да я е изпратил в Лондон точно по тази причина. Може би е подозирал, че тя ще изгуби разсъдъка си, и се е досещал, че този тип хора стават опасни, когато ги обземе паника. Още един абсурд: толкова често я виждах облечена в оранжева памучна рокля, това бе любимият й цвят. Оранжеви шалове, раирана оранжева рокля, оранжева барета. И дори и след като старата мисис Ледбетър обрисува млада жена с увит около главата й оранжев шал, аз пак не успях да проумея, че сигурно става въпрос за самата мисис Гордън. Още си мисля, че момичето не беше съвсем с всичкия си — просто не беше в състояние да отговаря за постъпките си. Имам предвид и случката в църквата. Звучи ми така, сякаш мисис Гордън тогава е била обезумяла от чувство за вина и от угризения.

— Да, тя имаше чувство за вина — съгласи се Поаро. Спенс започна да разсъждава:

— Сигурно се е нахвърлила върху Ардън в пристъп на лудост. А той едва ли е имал и най-малка представа какво го чака. Та на кой може да му мине през ума да бъде нащрек с такова младо момиче?

За миг потъна в размисъл, после отбеляза:

— Има обаче едно нещо, което не ми е много ясно.

— Кой се е свързал с Портър? Вие твърдите, че не е мисис Джереми. Аз обаче се обзалагам, че е точно тя!

— Не — отвърна Поаро. — Не е мисис Джереми. Увери ме в това и съм склонен да й вярвам. Такъв глупак бях. Трябваше да се досетя веднага. Майор Портър сам ми каза.

— Казал ви е?

— Е, не направо, разбира се. Не се усети, че ми подсказа.

— Е, и кой е бил?

Поаро леко наклони глава встрани.

— Ако ми разрешите, бих искал първо да ви задам два въпроса.

Лейтенантът го погледна изненадано.

— Питайте каквото искате.

— Интересуват ме онези сънотворни прахчета в кутийката до леглото на Розалийн. Какви бяха те?

Лейтенантът го погледна още по-изненадано.

— Прахчетата ли? О, съвсем безвредни. Бромид. За успокояване на нервите. Вземала е по едно всяка нощ. Направихме анализ, разбира се. Всичко се оказа наред.

— Кой ги е предписал?

— Доктор Клоуд.

— Кога?

— Ами преди известно време.

— Добре, но всъщност каква отрова е причинила смъртта й?

— Все още не сме получили резултатите от изследванията, но за мен няма съмнение — морфин, и то доста голяма доза.

— Беше ли намерен морфин в дома й?

Спенс придоби любопитно изражение.

— Не. За какво намеквате, мосю Поаро?

— Преминавам към втория си въпрос — ловко се изплъзна Поаро. — Дейвид Хънтър е поръчал от Лондон разговор с Лин Марчмънт към единайсет часа и пет минути във вторник вечерта. Казахте, че сте проверили обажданията. Това е бил единственият изходящ разговор от апартамента в Шепърдс Корт. А засечени ли са някакви входящи разговори?

— Да, един. В 10.15. Пак с Уормсли Вейл. Бил е подаден от уличен телефон.

— Разбирам — Поаро замълча за момент.

— Каква е великата ви идея, мосю Поаро?

— Обаждането било ли е прието? Искам да кажа, дали лондонският номер е отговорил?

— Сега вече схващам накъде биете — бавно произнесе Спенс. — В апартамента трябва да е имало някой. Изключено е да е бил Дейвид Хънтър — по това време той е пътувал за Лондон. В такъв случай сигурно е била Розалийн Клоуд. Следователно тя не би могла да бъде в „Елена“ няколко минути по-рано. Вие се опитвате да докажете, мосю Поаро, че жената с оранжевия шал не е била Розалийн Клоуд. И ако е така, значи не Розалийн Клоуд е убила Ардън. Но тогава защо е решила да се самоубие?

— Отговорът на този въпрос — обясни Поаро — е много прост. Тя не се е самоубила, а е била убита!

— Какво?

— Умишлено и хладнокръвно е била убита.

— Но кой е убил Ардън? Отхвърлихме Дейвид…

— Не е Дейвид.

— А сега вие отхвърляте и Розалийн? Но, по дяволите, те са единствените, които имат някакъв мотив!

— Да — промълви Поаро, — мотивът. Точно той ни подведе. Ако приемем, че А има мотив да убие В, и Б има мотив да убие Г, то от това не следва, че А трябва да убие Г, а Б да убие В, нали?

Спенс изръмжа:

— По-полека, мосю Поаро, по-полека. Въобще не мога да проумея за какво намеквате с вашите А, Б, В и Г.

— Не е просто — съгласи се Поаро. — Никак не е просто. Защото, разбирате ли, имаме два различни вида престъпление — и следователно трябва да имаме двама различни убийци. Влиза Първи убиец и влиза Втори убиец.

— Само не ми цитирайте Шекспир — изсумтя Спенс. — Това не е драма от времето на кралица Елизабет I.

— Напротив, много напомня за Шекспир. Имаме налице всички емоции — най-човешките емоции, които бихме срещнали у Шекспир — ревност, омраза, светкавични и дръзки действия. Натъкваме се и на чудесен пример как да се използва предоставената ни възможност. „В плаването на живота има момент на прилив, който — щом го хванем — понася ни към слава…“^[1] Някой просто е приложил на практика този принцип, лейтенант. Да се вкопчи в шанса и да го използва в своя полза. И го е постигнал блестящо точно под носа ви, така да се каже!

Спенс ядовито потърка носа си.

— Говорете по същество, мосю Поаро — каза той умолително. — Ако е възможно, изяснете се по-конкретно.

— Ще се изясня — ще бъда кристално ясен. Имаме налице три смъртни случая, нали така? Съгласен сте с мен, нали? Трима души са мъртви.

Спенс го изгледа с любопитство.

— Е, да, не мога да го отрека… Да не искате да ми внушите, че един от тях е още жив?

— Не, не — възрази Поаро. — И тримата са мъртви. Но как са намерили смъртта си? Тоест как бихте окачествили смъртта на всеки един от тях?

— По този въпрос, мосю Поаро, мисля, че ви е известно моето мнение. Едно убийство и две самоубийства. Но според вас последното самоубийство всъщност не е самоубийство, а пак убийство.

— Според мен — заяви Поаро — е имало едно самоубийство, един нещастен случай и едно убийство.

— Нещастен случай? Да не искате да кажете, че мисис Клоуд се е отровила, без да иска? Или може би майор Портър се е застрелял по случайност?

— Не — отвърна Поаро. — Нещастният случай е смъртта на Чарлс Трентън или с други думи на Инок Ардън.

— Нещастен случай! — избухна лейтенантът. — Нещастен случай? Свидетели сме на особено жестоко убийство, при което черепът на убития е разбит от няколко силни удара — и вие наричате това нещастен случай!

Без да се трогва от гневния изблик на лейтенанта, Поаро спокойно подметна:

— Като казвам нещастен случай, имам предвид липса на умисъл.

— За каква липса на умисъл може да става въпрос, след като имаме разбит череп! Да не намеквате, че е бил нападнат от някой луд?

— Струва ми се, че се доближаваме до истината, макар и не точно в смисъла, който вие влагате.

— Мисис Гордън бе единствената леко побъркана жена в този случай. Понякога забелязвах много странно изражение на лицето й. Разбира се, мисис Лайънел Клоуд също е малко смахната, но едва ли би проявила насилие. Ако може да говорим за разумен и здравомислещ човек, то това е мисис Джереми. Между другото, вие споменахте, че не тя е подкупила Портър?

— Точно така. Зная кой го е сторил. Както ви казах, самият Портър ми подсказа. Просто с една незначителна забележка — ах, не мога да си простя, че тогава не й обърнах внимание.

— И значи после вашият анонимен „азбучен“ луд убива Розалийн Клоуд? — тонът на Спенс ставаше все по-скептичен.

Поаро енергично поклати глава.

— Съвсем не. Именно тогава излиза Първи убиец и влиза Втори убиец. Тук вече имаме коренно различно престъпление — обмислено и хладнокръвно. И лично аз смятам, лейтенант Спенс, да се погрижа да видя извършителя му окачен на бесилката.

Както говореше, Поаро стана и тръгна към вратата.

— Хей! — извика Спенс. — Назовете поне няколко имена. Не можете да си тръгнете така.

— Съвсем скоро ще разполагате с всичко. Чакам обаче още нещо — едно писмо от чужбина, ако трябва да бъда по-конкретен.

— Стига сте пророкували! Хей, Поаро!

Но Поаро вече бе изчезнал.

Прекоси напряко площада и натисна звънеца на дома на доктор Лайънел Клоуд. Отвори му мисис Клоуд, която нададе обичайното си възклицание при появата му. Той започна направо:

— Мадам, трябва да говоря с вас.

— Но, разбира се, заповядайте, влезте… Боя се, че нямах време да избърша праха, но…

— Искам да ви питам нещо. Откога съпругът ви е пристрастен към морфина?

Леля Кати моментално избухна в сълзи.

— Боже мой, Боже мой… Надявах се никой да не разбере. Всичко започна през войната. Бе така ужасно претоварен и страдаше от тежка невралгия. Оттогава се старае да намали дозата — и наистина успя, което понякога става причина за ужасната му раздразнителност…

— Това е и една от причините да се нуждае от пари, нали?

— Предполагам, да. О, Боже, мосю Поаро, той обеща, че ще отиде да се лекува…

— Успокойте се, мадам. Искам да ми отговорите на още един незначителен въпрос. Онази вечер, когато сте говорили с Лин Марчмънт, сте се обадили от уличния телефон до пощата, нали? Срещнахте ли някого на площада?

— Не, мосю Поаро, жива душа нямаше.

— Но аз разбрах, че сте поискали от някого монети за телефон.

— А, да. Помолих някаква жена, която излизаше от кабината. Тя ми услужи с монета от два пенса.

— Как изгледаше тази жена?

— Ами как да ви кажа, беше някак си ексцентрична. Главата й бе увита с оранжев шал. Най-странното е, почти съм сигурна, че съм я виждала някъде. Лицето й ми изглеждаше познато. Предполагам, че е било лицето на някой покойник. И въпреки това изобщо не мога да си спомня къде и кога сме се срещали.

— Благодаря ви, мисис Клоуд — изрече Поаро.