Агата Кристи
Фатален шанс (20)

Втора глава

Телефонът иззвъня и Лин отиде да се обади.

Разнесе се гласът на Роули:

— Лин?

— Роули?

Тонът й бе унил. Той попита:

— Какво правиш? Не съм те виждал напоследък.

— О, нали знаеш, домашни задължения. Тичам нагоре-надолу с кошницата, чакам да докарат риба. Редя се по опашки за парче клисав кейк. Такива работи. Къщни неволи.

— Искам да те видя. Имам да ти казвам нещо.

— Какво нещо?

Той се изкикоти.

— Добри новини. Хайде да се срещнем при горичката Ролънд. В момента разораваме там.

Добри новини. Лин затвори телефона. Какво ли означаваше за Роули добра новина? Финансов въпрос? Дали не бе продал младия вол на по-добра цена, отколкото бе очаквал?

Не, реши тя, сигурно бе нещо по-сериозно. Докато се спускаше през полето към горичката, Роули слезе от трактора и се запъти да я посрещне.

— Здравей, Лин.

— Роули, какво има? Изглеждаш… някак различен.

Той се изсмя.

— Не без основание. Лин, излезе ни късметът.

— Какво искаш да кажеш?

— Помниш ли, че старият Джереми бе споменал за един човек, Еркюл Поаро?

— Еркюл Поаро ли? — Лин се намръщи. — Да, спомням си нещо такова…

— Беше преди доста време. Още не бе свършила войната. Били са в онзи негов клуб, дето прилича на мавзолей, по време на въздушно нападение.

— Е, и? — нетърпеливо попита Лин.

— Нашият познайник бил облечен в екстравагантни дрехи. Май е французин… или белгиец. Странна птица, но страхотно му сече пипето.

Лин свъси вежди.

— Не беше ли… детектив?

— Точно така. Та значи, ти знаеш за онзи тип, който бе намерен убит в „Елена“. Не съм ти казвал, но съществуваше известно подозрение, че тон може би е бил първият съпруг на Розалийн Клоуд.

Лин се изсмя.

— Само защото се е нарекъл Инок Ардън? Що за абсурдна идея!

— Не чак толкова абсурдна, мила. Спенс завел момичето да огледа тялото. Тя се заклела тържествено, че убитият не е нейният съпруг.

— Е, това не приключи ли нещата?

— За някои може би — възрази Роули, — но не и за мен.

— Не и за теб? Какво направи ти?

— Отидох при този Еркюл Поаро. Казах му, че имаме нужда от консултация. Дали не би могъл да открие някой, който в действителност е познавал Робърт Ъндърхей? Бога ми, този човек е истински магьосник! Все едно че вади зайци от шапката си. Само за няколко часа намери един човек, който е бил пръв приятел на Ъндърхей. Стара пушка на име Портър — Роули замлъкна. После отново се изкикоти с онази възбуда, която бе изненадала и стъписала Лин.

— А сега, нека това да си остане само между нас, Лин. Поаро ме закле да пазя тайна — но исках ти да научиш. Убитият мъж е Робърт Ъндърхей.

— Какво? — Лин отстъпи крачка назад и се втренчи объркано в Роули.

— Самият Робърт Ъндърхей. Портър ни най-малко не се съмнява. Така че, разбираш ли, Лин — гласът му се извиси развълнувано, — ние спечелихме! В крайна сметка спечелихме. Надвихме тези проклети мошеници!

— Кои проклети мошеници?

— Хънтър и сестра му. Вече са извън играта. Розалийн няма право на парите на Гордън. Те са наши. Ние ще ги имаме. Завещанието на Гордън, направено преди женитбата му с Розалийн, остава в сила и парите се делят между нас. Аз получавам една четвърт от общи дял. Разбираш ли? След като първият й съпруг е бил жив, когато се е омъжвала за Гордън, значи фактически тя никога не е била негова законна съпруга.

— Сигурен ли си в това, което говориш?

Той я изгледа и за първи път в погледа му се прокрадна лека изненада.

— Естествено, че съм сигурен! Елементарно е. Сега всичко е наред. Точно както Гордън го е планирал да бъде. Всичко е отново така, както преди, сякаш „драгоценната“ двойка никога не се е намесвала в нашите дела.

Всичко е така, както преди… Но човек не можеше ей така с един замах, помисли си Лин, да изличи нещо, което се е случило. Човек не можеше да се преструва, че това никога не е било. Бавно попита:

— Какво ще стане с тях?

— А?

Лин усети, че до този момент Роули едва ли се бе замислял върху този въпрос.

— Ами нямам представа. Ще си отидат там, откъдето са дошли, предполагам. Смятам, знаеш… — Лин го виждаше как разсъждава върху ситуацията. — Да, мисля все пак, че трябва да направим нещо за нея. Искам да кажа, тя се е омъжила за Гордън със съвсем добри намерения. Струва ми се, наистина е вярвала, че първият й съпруг е бил мъртъв. Грешката не е била нейна. Да, трябва да направим нещо за нея — може би да й отпуснем прилична издръжка. Ще решим всички заедно.

— Ти я харесваш, нали? — попита Лин.

— Ами да — той се замисли. — Да, донякъде. Чиста душа е. И знае какво е крава.

— А аз не зная — добави Лин.

— Е, ще се научиш — отвърна мило Роули.

— Ами… Дейвид? — продължи Лин. Роули се намръщи.

— Дейвид да върви по дяволите! Тези пари никога не са били негови. Той просто се появи и заживя на гърба на сестра си.

— Не, Роули, не беше така… не беше. Той не е използвач. Може би е просто… авантюрист.

— И мръсен убиец!

Тя притаи дъх.

— За какво намекваш?

— Ами кой, мислиш, е убил Ъндърхей?

Лин извика:

— Не вярвам в това! Не вярвам!

— Разбира се, че той е убил Ъндърхей! Кой друг би могъл да го стори? Той се въртеше тук онзи ден. Дойде още в пет и половина. Посрещах един човек на гарата и зърнах Дейвид в далечината.

Лин отсече:

— Но същата вечер се прибра обратно в Лондон.

— Да, след като е убил Ъндърхей — победоносно заяви Роули.

— Не бива да твърдиш подобно нещо, Роули. По кое време е бил убит Ъндърхей?

— Е, не зная с точност — Роули позабави темпото, сякаш обмисляше наум. — Предполагам, ще разберем чак утре на следствието. Но сигурно е било някъде между девет и десет часа вечерта.

— Дейвид хвана влака за Лондон в девет и двайсет.

— Но, Лин, ти откъде знаеш?

— Ами… срещнах го — той тичаше, за да не го изпусне.

— А откъде знаеш дали е успял да се качи?

— Зная, защото по-късно ми се обади от Лондон.

Роули ядосано се намръщи.

— От къде на къде, по дяволите, ще ти се обажда на теб? Слушай, Лин, Проклет да съм, ако…

— О, какво значение има, Роули? Както и да е, обаждането му от Лондон доказва, че е хванал влака.

— Разполагал е с предостатъчно време да убие Ъндърхей и после да хукне за влака.

— Не е така, ако мъжът е бил убит след девет часа.

— Е, може да е бил убит малко преди девет.

Но в гласа му се четеше неувереност.

Лин полупритвори очи. Това ли бе истината? Дали задъханият, проклинаш Дейвид, появил се от горичката току-що бе извършил престъпление? Дали убиец я бе притиснал в прегръдките си? Спомни си странната му възбуда, безразсъдния му порив. Дали едно извършено убийство би му се отразило по този начин? Възможно бе. Допускаше го. Нима не можеше да свърже Дейвид с мисълта за убийство? Дали той бе в състояние да убие човек, който не му е сторил нищо лошо — просто една сянка от миналото. Мъж, чийто единствен грях бе, че се е изпречил между Розалийн и огромното наследство — между Дейвид и наслаждението му от богатството на Розалийн.

Тя промърмори:

— Но защо ще убива Ъндърхей?

— Боже мой, Лин, как можеш да питаш? Нали току-що ти обясних. Ако Ъндърхей е жив, това означава, че парите на Гордън идват при нас! Във всеки случай Ъндърхей го е изнудвал.

Да, така вече нещата се връзваха. Дейвид бе способен да убие изнудвач. Всъщност не бе ли в неговия стил да подходи именно по този начин към един изнудвач? Да, нещата си идваха на място. Неговата припряност, вълнението му — буйните му, почти ожесточени любовни ласки. И по-късно фактът, че се отказа от връзка с нея. „Най-добре е да изчезна…“ Да, всичко съвпадаше. Гласът на Роули се разнесе сякаш отдалеч.

— Лин, какво става? Добре ли си?

— Да, разбира се.

— За Бога, не бъди толкова печална.

Той се извърна и хвърли поглед надолу към Лонг Уилоус.

— За щастие сега вече ще можем да стегнем местенцето — ще си облекчим труда с полезни уреди. Всичко ще бъде за твое удобство. Не искам да се товариш с много работа, Лин.

Това щеше да бъде неин дом — онази къща там долу. Неин и на Роули…

А една сутрин в осем часа Дейвид щеше да увисне на бесилото…