Агата Кристи
Фатален шанс (29)

Единайсета глава

На следващата сутрин лейтенант Спенс използва почти същите думи:

— Значи отново се връщаме към началото — въздъхна той. — Трябва да търсим кой всъщност е бил този Инок Ардън.

— Мога да ви кажа, лейтенант — отвърна Поаро. — Името му е Чарлс Трентън.

— Чарлс Трентън! — възкликна лейтенантът. — Хм! Значи един от фамилията Трентън. Предполагам, че тя го е въвлякла в това — имам предвид мисис Джереми… Както и да е, едва ли ще можем да докажем намесата й. Чарлс Трентън? Името ми говори нещо…

Поаро кимна.

— Да. Има досие в полицията.

— Така си и мислех. Правил е удари в разни хотели, ако не се лъжа. Обикновено отсядал в „Риц“. Вземал сутрин някой ролс-ройс да го изпробва, преди да реши да го купи, отбивал се в най-луксозните магазини и пазарувал какво ли не. А мога да ви кажа, че когато пред магазина чака ролс-ройс, за да закара покупките на господина в „Риц“, никой не проверява чекове! Пък и той притежавал необходимите обноски. Изкарвал около седмица така, а после, точно когато възниквали първите съмнения, тихичко се изнизвал и продавал стоката на случайни познати. Чарлс Трентън. Хм — лейтенантът изгледа Поаро. — Бързо правите разкрития, нали?

— Как се развива делото срещу Дейвид Хънтър?

— Ами ще трябва да го освободим. В онази нощ при Ардън е имало жена. И това се потвърди не само от думите на старата вещица. Джими Пиърс се прибирал вкъщи по някое време — изгонили го от кръчмата, защото като пийне едно-две питиета, става малко сприхав. Видял някаква жена да излиза от „Елена“ и да влиза в телефонната кабина до пощата. Било малко след десет. Твърди, че не я познава. Решил, че е някоя гостенка от „Елена“. „Лондонска уличница“ — така я нарече.

— Но не я е видял отблизо?

— Не, бил е на отсрещната страна на улицата. Коя по дяволите, може да е била тази жена, мосю Поаро?

— Спомена ли как е била облечена?

— Със сако от туид и оранжев шал, увит около главата й, с панталон и много грим. Съвпада с описанието на старата дама.

— Да, съвпада — Поаро сбърчи вежди.

Спенс продължи:

— Та значи, коя е била, откъде е идвала, къде е отивала? Знаете разписанието на влаковете. Последният влак за Лондон е в 9.20, а в обратната посока — в 10.30 вечерта. Дали въпросната жена е висяла цяла нощ в селцето и е взела влака в 6.18 сутринта? Или е била с кола? Или пък е пътувала на автостоп? Разпратили сме описанието й навсякъде — но никакъв резултат.

— А влака от 6.18?

— Той винаги е претъпкан, предимно с мъже. Струва ми се, че биха забелязали една жена, или по-точно такъв тип жена. Предполагам, че е дошла и е заминала с кола, но как мога да бъда сигурен? Уормсли Вейл е встрани от главното шосе, нали знаете.

— Никакви ли коли не са били забелязани в онази нощ?

— Само колата на доктор Клоуд. Извикали са го по спешност близо до Мидлингъм Уей. Все си мисля, че на човек би му направила впечатление кола, в която пътува непозната жена.

— Не е необходимо да е непозната — бавно изрече Поаро. — От разстояние четиридесет метра леко пийнал човек може и да не разпознае местен жител, с който не е много близък. Например някой, облечен по-различно от обикновено.

Спенс го изгледа въпросително.

— Би ли разпознал младият Пиърс например Лин Марчмънт? Тя не е била тук няколко години.

— По това време Лин Марчмънт си е била вкъщи с майка си — възрази Спенс.

— Сигурен ли сте?

— Мисис Лайънел Клоуд — онази, малко шантавата, съпругата на доктора — твърди, че й е позвънила по телефона в десет и десет. Розалийн Клоуд е била в Лондон. Мисис Джереми… хм, никога не съм я виждал в панталон, а и тя не слага грим. Пък и не е млада.

— О, mon cher — Поаро се приведе напред. — Кой може да различи млад от стар човек в тъмна нощ на оскъдното улично осветление, особено ако е силно гримиран?

— Слушайте, Поаро, накъде биете? — попита Спенс.

Поаро отново се облегна назад и притвори очи.

— Панталон, сако от туид, оранжев шал, увит около главата й, огромно количество грим, изпуснато червило. Насочва към известни предположения.

— Мислите се за делфийския оракул — изръмжа лейтенантът. — Не че зная какъв е бил — младият Грейвс се прави, че разбира неща от този род — но това въобще не помага на полицията. Някакви други загадъчни изказвания, мосю Поаро?

— Казах ви — започна Поаро, — че целият случай е някак си сбъркан. Споменах ви, ако помните, че с убития нещо не е наред. Той просто не съвпадаше с Ъндърхей. Ъндърхей всъщност е бил ексцентрична и галантна личност, старомоден и консервативен. Мъжът в „Елена“ бе изнудвач. Не бе нито галантен, нито старомоден, нито консервативен, нито пък особено ексцентричен — следователно не е бил Ъндърхей. Не можеше да бъде Ъндърхей, защото хората не се променят. Интересното в случая бе, че Портър заяви, че е Ъндърхей.

— И това ви насочи към мисис Джереми?

— Приликата ме насочи към мисис Джереми. Имаше много характерни външни белези, подобни на нейните, особено този профил, типичен за фамилията Трентън. И макар мисълта ми да ви прозвучи малко странно, ще кажа, че като Чарлс Трентън убитият вече си е на мястото. Но все още остават въпроси, които чакат отговор. Защо Дейвид Хънтър така лесно е допуснал да бъде изнудван? Нима е човек, който би си позволил подобно нещо? Категорично не, според мен. Следователно и той изпълнява непривична роля. После идва ред на Розалийн Клоуд. Цялостното й поведение е непонятно — но аз умирам от желание да разбера едно нещо. Защо се страхува? Защо смята, че след като брат й го няма, за да я пази, тя ще пострада? Този страх е предизвикан от някого или от нещо. При това тя не се страхува, че ще загуби богатството — не, причината е много по-сериозна. Тя се страхува за живота си.

— Боже мили, мосю Поаро, да не мислите…

— Нека си спомним, Спенс, че точно както казахте, сега сме отново там, където бяхме в началото. Тоест, фамилията Клоуд започва всичко отново. Робърт Ъндърхей е умрял в Африка. А животът на Розалийн Клоуд застава като преграда между тях и парите на Гордън Клоуд…

— Наистина ли смятате, че един от тях би го сторил?

— Да. Розалийн Клоуд е на двайсет и шест години и макар и психически неустойчива, физически тя е силна и здрава. Може да доживее до седемдесет, ако не и повече — да приемем, още четиридесет и четири години. Не мислите ли, лейтенант, че четиридесет и четири години са прекалено дълъг срок, за да бъде изчакан?