Агата Кристи
Фатален шанс (12)

Единайсета глава

Роули отвори големия бледоморав плик с известна изненада. Кой ли, за Бога, чудеше се той, му пишеше на такава хартия. И как е успял да се снабди с нея? Подобни луксозни стоки бяха забравени още по време на войната. Зачете се в редовете:

УВАЖАЕМИ МИСТЪР РОУЛИ,

Надявам се да ме извините, че си позволявам да ви пиша, но смятам, че трябва да ви известя за някои от произтеклите тук събития.

Той озадачено впери поглед по-надолу.

По-точно във връзка с нашия разговор онази вечер, когато вие дойдохте, за да се поинтересувате от една личност. Ако ви е удобно да се отбиете в „Елена“, с удоволствие ще ви осведомя по въпроса. Всички ние тук винаги сме смятали, че бе крайно нечестно след смъртта на чичо ви парите му да се разпределят по този начин.

Надявам се, не ми се сърдите, но наистина мисля, че трябва да се запознаете със случилото се.

Вечно ваша,

БЕАТРИС ЛИПИНКОТ

Роули се втренчи в писмото, като умът му трескаво работеше. Какво, за Бога, означаваше това? Добрата стара Би. Познаваше я, откак се помнеше. Купуваше си цигари от магазинчето на баща й, където тя продаваше, и прекарваше деня си с нея. Беше привлекателно момиче. Спомни си, че като малък бе чувал клюки по повод отсъствието й от Уормсли Вейл. Нямаше я около година и всички разправяха, че е заминала, за да роди извънбрачно дете. Може би беше вярно, а може би не. Но безспорно сега тя бе уважавана и изтънчена жена. Е, понякога бърбореше и се кикотеше малко повече от допустимото, но иначе благоприличието й бе почти досадно.

Роули погледна часовника. Веднага трябваше да тръгне за „Елена“. По дяволите с всички тези формуляри. Искаше му се да разбере защо Беатрис така нетърпеливо настояваше да го види.

Беше малко след осем, когато отвори вратата на бара. Последваха обичайните поздрави и кимвания с глава. Роули си проправи път към тезгяха и си поръча една бира. Беатрис лъчезарно му се усмихна.

— Радвам се да ви видя, мистър Роули.

— Добър вечер, Беатрис. Благодаря ви за бележката.

Тя му хвърли бърз поглед.

— Идвам след минутка, мистър Роули.

Той й кимна и замислено отпиваше от бирата си, докато наблюдаваше как Беатрис довършва сервирането. Тя извика през рамо и след малко момичето Лили се появи, за да я смени.

Беатрис промърмори:

— Ще ме последвате ли, мистър Роули?

Тя го поведе по коридора към врата с надпис „Стая за персонала“. Вътре имаше няколко малки плюшени кресла, гърмящо радио, десетина китайски фигурки и доста окаяна кукла, захвърлена върху един стол.

Беатрис Липинкот изключи радиото и покани Роули да седне в едно от плюшените кресла.

— Толкова се радвам, винаги когато идвате, мистър Роули. Надявам се, не сте си помислили нищо лошо за това, че ви писах. Но през почивните дни много го въртях в главата си и, както ви казах, наистина се убедих, че трябва да сте наясно какво става.

Тя изглеждаше щастлива и доволна от себе си — жена, която чувства собствената си значимост.

Роули попита с леко любопитство:

— И какво става?

— Мистър Роули, вие познавате господина, който отседна тук. Мистър Ардън, за когото се интересувахте.

— Да?

— Случи се точно на следващата вечер. Мистър Хънтър се появи тук и попита за него.

— Мистър Хънтър?

Роули възбудено се изправи в креслото.

— Да, мистър Роули. Казах му, че господинът е в стая №5, мистър Хънтър кимна и се качи горе. Да си призная, останах изненадана, защото въпросният мистър Ардън не бе споделил, че познава някого от Уормсли Вейл и аз бях решила, че не е тукашен и няма близки хора в селото. Мистър Хънтър изглеждаше много сърдит. Сякаш бе разтревожен от нещо, но, разбира се тогава това не ми направи впечатление.

Тя спря, за да си поеме дъх. Роули мълчеше и само слушаше. Никога не притесняваше хората. Щом предпочитаха да не си дават зор, той нямаше нищо против.

Беатрис продължи с достойнство:

— Малко по-късно ми се отвори работа в стая №4 трябваше да проверя кърпите и спалното бельо. Тя е съседната на стая №5 и помежду им има врата. Това обаче не може да се забележи от обитателя на №5, защото има голям гардероб, който стои точно пред нея и човек не подозира, че има врата. Разбира се, тя винаги е затворена, но този път беше леко открехната. Наистина нямам представа кой я е оставил отворена!

Роули отново не каза нищо, само кимна с глава.

Беатрис, помисли си той, я е отворила. Любопитството я е подтикнало и умишлено е отишла в №4, за да узнае каквото може.

— И, разбирате ли, мистър Роули, просто не можех да не чуя разговора, който се водеше вътре. Толкова слисана бях, че щях да падна, ако някой ме беше бутнал дори и с перце…

Доста голямо перце ще е необходимо, помисли си Роули.

Той изслуша с безизразно, почти биволско изражение стегнатото изложение на разговора, който Беатрис бе чула. Когато приключи, тя го погледна с очакване.

Необходими бяха няколко минути, преди Роули да се изтръгне от вцепенението, в което бе изпаднал. После се изправи.

— Благодаря, Беатрис — заяви той. — Много благодаря.

И с тези думи излезе от стаята. Беатрис се почувства някак си разочарована. Все пак наистина й се струваше, че мистър Роули поне можеше да каже нещо.