Агата Кристи
Фатален шанс (19)

Първа глава

Еркюл Поаро внимателно сгъна последния от вестниците, които Джордж му бе доставил. Информацията, поместена в тях, бе доста оскъдна. Медицинската експертиза свидетелстваше за разбит череп в резултат на поредица от тежки удари. Следствието бе насрочено след две седмици. Приканваше се всеки, който би могъл да даде сведения за мъж на име Инок Ардън, пристигнал наскоро от Кейптаун по непотвърдена информация да се обърне към полицейския началник на Оустшир.

Подреди вестниците в спретната купчина и се впусна в размишления. Интересът му бе пробуден. Може би щеше да подмине краткия начален абзац, ако не бе скорошното посещение на мисис Лайънел Клоуд. Защото именно то възстанови в паметта му съвсем ясно случката в клуба по време на онова въздушно нападение. Напълно отчетливо си спомни гласа на майор Портър и думите му: „Може би някой си мистър Инок Ардън ще се появи един ден нейде на хиляди мили и ще започне живота си отново“. В момента Поаро силно жадуваше да узнае нещо повече за мъжа на име Инок Ардън, който бе умрял от насилствена смърт в Уормсли Вейл.

Сети се, че познава бегло лейтенант Спенс от Оустширската полиция и че младият Мелън живее недалеч от Уормсли Хийт, а точно той беше близък с Джереми Клоуд.

И докато замисляше да се свърже по телефона с Мелън, Джордж влезе, за да го извести, че някой си мистър Роланд Клоуд иска да се види с Еркюл Поаро.

— Аха! — със задоволство възкликна Поаро. — Поканете го.

В стаята пристъпи симпатичен, разтревожен млад мъж. Изглежда не знаеше как да започне.

— Е, мистър Клоуд — притече се на помощ Поаро, — с какво мога да ви бъда полезен?

Роули го гледаше със съмнение. Пищните мустаци, изящната кройка на облеклото, белите гети, както и островърхите лачени обувки определено изпълваха този консервативен младеж с мрачни предчувствия.

Поаро отлично осъзнаваше ефекта, който външността му оказваше върху него, и това само го забавляваше.

Роули с усилие започна:

— Боя се, че първо трябва да ви обясня кой съм и всичко останало. Вие едва ли знаете името ми…

Поаро го прекъсна:

— Разбира се, че зная вашето име. Леля ви се отби при мен миналата седмица.

— Леля ми?

Роули зяпна и се втренчи в Поаро с искрено удивление. Изглеждаше невероятно изумен и Поаро отхвърли първоначалното си предположение, че между двете посещения има някаква връзка. За момент му се бе сторило забележително съвпадение двама членове от фамилията Клоуд да изберат него за консултант, но след миг разбра, че съвпадение няма — това бе просто естествена последица, произлизаща от една обща причина.

На глас произнесе:

— Предполагам, че мисис Лайънел Клоуд е ваша леля.

Роули придоби още по-изумен вид. Изненадано възкликна:

— Леля Кати? Да не би… може би имате предвид… мисис Джереми Клоуд?

Поаро поклати отрицателно глава.

— Но, какво, за Бога, би могла…

Поаро дискретно промърмори:

— Доколкото разбрах, била е насочена към мен от провидение свише.

— О, Боже! — отвърна Роули с облекчение. Дори се развесели. После продължи, сякаш ободряваше Поаро: — Тя е съвсем безобидна, сигурно сте го усетили.

— Съмнявам се — промълви Поаро.

— Какво искате да кажете?

— Дали изобщо има безобидни хора?

Роули се втренчи в него и Поаро въздъхна.

— Дошли сте да ме питате нещо? Нали така? — тактично го подсети той.

Тревожният израз отново се върна на лицето на Роули.

— Боя се, че историята е доста дълга…

Поаро също се боеше от това. Вече си бе съставил мнение, че Роули Клоуд не е от онзи тип хора, които стигат бързо до същността на въпроса. Облегна се назад и притвори очи, когато Роули започна да разправя:

— Вижте, Гордън Клоуд бе мой вуйчо…

— Известно ми е всичко за Гордън Клоуд — услужливо вметна Поаро.

— Чудесно. Значи няма нужда да ви обяснявам. Няколко седмици преди смъртта си той се ожени за млада вдовица на име Ъндърхей. След смъртта му тя остана да живее в Уормсли Вейл заедно с брат си. Всички ние смятахме, че първият й съпруг е умрял от треска в Африка. Но сега излиза, че вероятно не е така.

— Охо — Поаро се изправи на стола. — И какво ви насочва към подобно предположение?

Роули описа пристигането на мистър Инок Ардън в Уормсли Вейл.

— Може би сте прочели за това във вестниците?

— Да, четох — притече се отново на помощ Поаро.

Роули продължи. Описа първоначалното си впечатление от мъжа на име Ардън, посещението си в „Елена“, писмото, което беше получил от Беатрис Липинкот, и накрая подслушания от Беатрис разговор.

— Разбира се — добави Роули, — човек не може да бъде съвсем сигурен какво точно е чула. Може би мъничко е преувеличила или пък е схванала нещо погрешно.

— Тя разказа ли на полицията своята история?

Роули кимна.

— Да, по мое настояване.

— Добре, но, извинете ме, мистър Клоуд, не ми е ясно защо сте дошли при мен? Искате да разследвам това… убийство ли? Защото предполагам, че става дума за убийство.

— Боже мой, не! — възкликна Роули. — Нищо такова не искам. Това е работа на полицията. Човекът е бил убит и толкова. От вас искам следното — да откриете кой е бил този мъж.

Поаро присви очи.

— А вие кой мислите, че е бил, мистър Клоуд?

— Ами искам да кажа, Инок Ардън не е истинско име, а литературен герой. На Тенисън. Изучих го целия. Това е мъж, който се завръща вкъщи и открива, че жена му се е омъжила за друг.

— Значи вие смятате — тихо попита Поаро, — че всъщност Инок Ардън е бил самият Робърт Ъндърхей?

Роули бавно отговори:

— Ами възможно е. Имам предвид еднаквата възраст и външен вид, и така нататък. Естествено разпитвах многократно Беатрис за подробности. Тя не може да си спомни какво точно е било казано. Човекът заявил, че Робърт Ъндърхей е в окаяно състояние, с влошено здраве и се нуждае от пари. Е, може да е говорел за себе си, не е ли така? Изглежда е споменал нещо, че евентуалната поява на Ъндърхей в Уормсли Вейл надали ще се върже с плановете на Дейвид Хънтър и това е прозвучало така, сякаш самият той е вече там под чуждо име.

— А на следствието имаше ли някакво доказателство за самоличността му?

Роули поклати глава.

— Нищо конкретно. Само персоналът от „Елена“ потвърди, че убитият е мъжът, пристигнал там и записал се като Инок Ардън.

— Ами документите му?

— Не е имал документи.

— Какво? — Поаро се изправи от изненада. — Никакви документи?

— Абсолютно никакви. Имал е няколко чифта чорапи, риза, четка за зъби, но никакви документи.

— Паспорт? Писма? Поне купонна книжка?

— Не, нищо.

— Много интересно — каза Поаро.

— Да, наистина много интересно — съгласи се Роули. После продължи: — Дейвид Хънтър, братът на Розалийн Клоуд, се е отбил при него вечерта след пристигането му. Версията му за пред полицията е, че е получил писмо от въпросния индивид, в което той съобщавал, че бил приятел на Робърт Ъндърхей и се оплаквал колко много бил закъсал. По молба на сестра си Дейвид отишъл в „Елена“, видял се с човека и му отпуснал пет лири. Това е неговата история и той ще се придържа докрай към нея. Полицията естествено пази в тайна разговора, който е чула Беатрис.

— И Дейвид Хънтър твърди, че преди не е познавал този човек?

— Така казва. Все пак и на мен ми се струва, че не го е познавал.

— А Розалийн Клоуд?

— От полицията я помолили да огледа тялото, за да проверят дали няма да е в състояние да го разпознае. Тя заявила, че за нея той е напълно непознат човек.

— Eh bien^[1] — изрече Поаро. — Това дава отговор на всичките ви въпроси!

— Нима? — грубо попита Роули. — Аз не мисля така. Ако убитият е бил Ъндърхей, значи Розалийн никога не е била законна съпруга на вуйчо ми и следователно няма право дори и на пукнат грош от наследството му. Да не смятате, че би го разпознала при тези обстоятелства?

— Вие й нямате доверие, така ли?

— На никого от тях нямам доверие.

— Но сигурно много хора биха могли да заявят със сигурност дали убитият е бил Ъндърхей или не?

— Да, но не е толкова лесно. Точно това искам от вас. Да откриете някой, който познава Ъндърхей. Очевидно той няма живи роднини тук и не е бил много контактна личност. Предполагам, че има стари прислужници, приятели — въобще някой… Но тази война така разпръсна хората. Просто не зная как да завъртя нещата, а ми липсва и време. Фермер съм и не ми стига работната ръка.

— Но защо избрахте мен? — попита Еркюл Поаро.

Роули изглеждаше смутен.

В погледа на Поаро проблесна лукаво пламъче.

— Само да не е провидение свише? — промърмори той.

— Боже мили, не — ужасено отвърна Роули. — Всъщност… — поколеба се той, — един мой познат ми разказа за вас. Спомена, че сте магьосник в тези неща. Нямам представа какъв хонорар вземате — сигурно е доста висок… Ние нямаме пукната пара, но смея да заявя, че все ще съберем нещичко помежду си. Разбира се, в случай че се заемете.

Еркюл Поаро бавно отрони:

— Да, струва ми се, че ще мога да ви помогна.

Паметта му, а той имаше доста точна и бистра памет, се върна назад. Клубният досадник, шумолящите вестници, монотонният глас. Името — чувал бе това име — скоро щеше да изплува. В противен случай винаги можеше да попита Мелън… Не, сети се. Портър. Майор Портър.

Еркюл Поаро се изправи на крака.

— Ще дойдете ли пак следобед, мистър Клоуд?

— Ами… просто не зная. Да, мисля, че бих могъл. Но вие, разбира се, едва ли ще успеете да свършите нещо за толкова кратко време?

Той изгледа Поаро с уважение и недоверие. Нечовешко щеше да е от страна на Поаро да устои на изкушението да не се изфука. Но пазейки спомена за един от своите блестящи предшественици, той тържествено изтъкна:

— Имам си своите методи, мистър Клоуд.

Това бе казано съвсем на място. По лицето на Роули се изписа страхопочитание.

— Да… естествено… Наистина… не зная как хората ги правят тези неща.

Поаро не пожела да го осветли. Когато Роули си тръгна, той седна и написа кратка бележка. Връчи я на прислужника си Джордж с инструкциите да я занесе в „Коронейшън“ и да изчака за отговора.

Отговорът бе повече от задоволителен. Майор Портър изпращаше своите почитания на мосю Еркюл Поаро и с удоволствие щеше да приеме него и приятеля му на адрес Кампдън Хил, 79 Еджуей стрийт, в пет часа следобед.

В четири и половина Роули Клоуд се появи отново.

— Е, провървя ли ви, мосю Поаро?

— Да, разбира се, мистър Клоуд. Отиваме да се срещнем с един стар приятел на капитан Робърт Ъндърхей.

— Какво? — Роули зяпна. Втренчи се в Поаро с удивлението на малко момченце, което гледа как фокусникът вади зайци от шапката си. — Но това е изумително! Не разбирам как успяхте да го постигнете… и то само за няколко часа.

Поаро пренебрежително махна с ръка и се опита да си придаде скромно изражение. Нямаше никакво намерение да разкрива простотата, с която бе постигнал номера си. Суетата му се подхранваше от впечатлението, което бе оставил у простоватия Роули.

Двамата мъже излязоха заедно, спряха едно такси и се отправиха към Кампдън Хил.

 

 

Майор Портър обитаваше първия етаж на малка занемарена къща. Отвори им жизнерадостна и размъкната жена, която ги покани да влязат. Стаята бе просторна, с лавици с книги по стените и няколко избелели спортни снимки. Подът бе застлан с два килима — от добро качество и с чудесни убити цветове, но вече похабени. Поаро забеляза, че в средата лакът на пода се бе запазил, докато по краищата бе изтъркан. Осъзна, че до неотдавна в стаята е имало по-хубави килими, които навремето са стрували доста пари. Вдигна поглед към мъжа, застанал изправен до камината, облечен в костюм с отлична кройка, но вече износен. Поаро се досещаше, че майор Портър, бивш военен, сега едва свързваше двата края. Данъците и поскъпналият живот засягаха най-тежко ветераните от войната. Но Поаро бе сигурен, че майор Портър никога нямаше да изневери на някои свои традиции. Членството му в клуба бе едно от тях.

Майор Портър заговори отривисто.

— Боя се, че не си спомням да сме се срещали, мосю Поаро. В клуба казвате, така ли? Преди няколко години? Естествено, името ви ми е познато.

— Това е мистър Роланд Клоуд. — Поаро представи момчето.

Майор Портър кимна с глава и отвърна:

— Приятно ми е. За жалост не мога да ви предложа по чашка шери. Складът на търговеца, който ме снабдяваше, пострада при една бомбардировка. Имам джин. Отвратително питие, винаги съм го казвал. Или може би малко бира?

Спряха се на бирата. Майор Портър извади табакера.

— Цигара?

Поаро прие. Майорът драсна клечка кибрит и я поднесе към цигарата му.

— За вас не, нали? — обърна се той към Роули. — Предполагам, че няма да имате нищо против, ако си запаля лулата?

И той го стори, всмуквайки и издухвайки многократно.

— Е, сега — започна той, след като всички тези формалности приключиха, — за какво става въпрос?

Погледът му се местеше от единия към другия. Поаро отговори:

— Навярно сте чели във вестниците за смъртта на един мъж в Уормсли Вейл?

Портър поклати глава.

— Навярно. Но не помня.

— Името му бе Ардън. Инок Ардън.

Портър отново поклати глава.

— Намерен е бил с разбит череп в стаята си в „Елена“. Портър смръщи вежди.

— Чакайте малко… Да, четох нещо такова… Кога беше? Май че преди няколко дни.

— Точно така. Нося със себе си снимка — от вестник. За съжаление не е много ясна. Интересува ни, майор Портър, дали сте виждали някога това лице?

Той му подаде възможно най-ясната снимка на лицето на убития, с която бе успял да се сдобие.

Майор Портър се загледа в нея и челото му се навъси.

— Чакайте малко.

Извади очилата си, намести ги и разгледа снимката по-отблизо. После нададе изумен вик.

— По дяволите! Да ме вземат мътните!

— Познавате ли този мъж, майоре?

— Как да не го познавам! Та това е Ъндърхей — Робърт Ъндърхей.

— Сигурен ли сте? — гласът на Роули звучеше победоносно.

— Разбира се, че съм сигурен. Самият Робърт Ъндърхей. Готов съм да се закълна.