Агата Кристи
Фатален шанс (24)

Шеста глава

Поаро си тръгна намръщен от полицията. Постепенно забави крачка. На площада пред пазара се спря и се огледа. Виждаше се къщата на доктор Клоуд с изтъркана табела на вратата, а малко по-надолу и пощата. От другата страна бе домът на Джереми Клоуд. Поаро съзря пред себе си римската католическа църква „Успение Богородично“ — малка сграда, сгушена като теменужка на фона на внушителната „Света Мария“, извисила арогантно снага в средата на площада, обърната към Корнмаркет, възвеличаваща славата на протестантската религия.

Някак импулсивно Поаро мина през портата на католическата църква и стигна по пътечката до вратата й. Натисна дръжката и влезе. Свали си шапката и се отпусна на колене пред олтара зад един от столовете. Молитвата му бе прекъсната от звука на сподавени, сърцераздирателни ридания.

Поаро се обърна. От другата страна на пътеката бе коленичила жена в тъмна рокля, заровила глава в ръцете си. След малко тя се изправи и, все още хлипайки, се насочи към вратата. С широко отворени от любопитство очи Поаро стана и я последва. Бе разпознал Розалийн Клоуд.

Тя се спря, като се мъчеше да се овладее. Поаро я настигна и й заговори с нежен глас:

— Мога ли с нещо да ви помогна, мадам?

Розалийн не изрази никаква изненада, само му отговори с простотата на нещастно дете.

— Не. Никой не може да ми помогне.

— Изживявате голяма тревога, нали?

Тя отвърна:

— Отведоха Дейвид… И аз съм съвсем сама. Казаха, че е извършил убийство… Но той не е! Не го е извършил! — изгледа Поаро и добави: — Вие бяхте днес на следствието, нали? Видях ви!

— Да. Ако мога да ви помогна с нещо, мадам, с радост бих го сторил.

— Страхувам се. Дейвид ми каза, че съм в безопасност, докато той е тук и се грижи за мен. Но сега го отведоха… и аз се страхувам. Той ме предупреди — всички ми желаят смъртта. Колко ужасно звучи! Но сигурно е вярно.

— Разрешете ми да ви помогна, мадам.

Тя поклати глава.

— Не. Никой не може да ми помогне. Не мога дори да се изповядам. Сама ще трябва да понеса бремето на своята греховност. Бог ме е лишил от милостта си.

— Никой не е лишен от милостта на Бога — заяви Поаро. — Знаете го много добре, дете мое.

Тя отново го погледна — безумен, печален поглед.

— Трябваше да призная греховете си. Само ако можех…

— А не можете ли? Нали затова дойдохте в църквата?

— Дойдох да потърся утеха, просто утеха. Но каква утеха може да има за мен? Аз съм грешница.

— Всички сме грешници.

— Но човек би трябвало да се покае… Длъжна бях да говоря… да разкажа всичко — тя покри лицето си с ръце. — О, всички онези лъжи, които наприказвах! Лъжите…

— Излъгали сте нещо за съпруга си? За Робърт Ъндърхей? Всъщност убитият е Робърт Ъндърхей, така ли?

Тя рязко се обърна към него. Погледът й бе изпълнен с подозрение и предпазливост. Извика силно:

— Казвам ви, това не беше моят съпруг. Изобщо нямаше нищо общо с него!

— Убитият не е бил вашият съпруг, така ли?

— Точно така — предизвикателно заяви тя.

— Кажете ми — продължи Поаро, — що за човек беше вашият съпруг?

Погледът й се закова в него. После лицето й тревожно се сви. В очите й се появи страх. Тя извика:

— Не желая повече да разговарям с вас.

Подмина го бързо и се затича по пътеката към площада.

Поаро не направи опит да я последва. Само кимна доволно с глава.

— Аха — промълви той, — значи е точно така!

После бавно се отправи към площада. След миг колебание тръгна по Хай стрийт, която водеше право към „Елена“ — последната сграда преди полята.

На входа на хотела се натъкна на Роули Клоуд и Лин Марчмънт.

Поаро огледа момичето с любопитство. Красива девойка, помисли си той, а също и интелигентна. Не от онзи тип, който му допадаше. Предпочиташе нещо по-нежно и по-женствено. Според него Лин Марчмънт безспорно бе модерно момиче, но човек спокойно би могъл да я определи и като тип от времето на кралица Елизабет I. Тези представителки на нежния пол си знаеха цената, държаха се свободно и се възхищаваха от дръзки и силни мъже.

— Толкова сме ви признателни, мосю Поаро — каза Роули. — Боже мили, наистина беше страхотен номер.

Което си бе самата истина, помисли си Поаро. Когато ти задават въпрос, чийто отговор ти е известен, не представлява никаква трудност да изпълниш номера си с всички необходими ефекти. Разбираше как се чувства Роули — да извадиш изневиделица, образно казано, някакъв си майор Портър, се доближаваше по ефектност до безброй зайци, изскачащи от шапката на фокусник.

— Направо се чудя как успяхте — продължи Роули. Поаро не го осветли по въпроса. В края на краищата и той бе човек. Фокусникът не разкриваше пред публиката тайната на триковете си.

— Както и да е, Лин и аз сме ви безкрайно благодарни — не спираше Роули.

На Поаро му се стори, че Лин Марчмънт не изглеждаше особено благодарна. Под очите й имаше сенки от преумора, пръстите й нервно се сплитаха и отпускаха.

— Това е от огромно значение за бъдещия ни семеен живот — каза Роули.

Лин се сопна:

— Откъде знаеш? Чакат ни още толкова много формалности.

— Кога ще се жените? — вежливо попита Поаро.

— През юни.

— А откога сте сгодени?

— Вече почти шест години — отвърна Роули. — Лин съвсем скоро се уволни от Женската спомагателна служба към военноморските сили.

— А сигурно е забранено жената да се омъжва, докато е в тази служба?

Лин кратко обясни:

— Аз бях в чужбина.

Поаро забеляза, че Роули изведнъж се намръщи. После рязко заяви:

— Хайде, Лин. Трябва да тръгваме. Предполагам, че мосю Поаро бърза да се връща в града.

Поаро отвърна усмихнато:

— Но аз няма да се връщам в града.

— Какво?

Роули се закова на място.

— За известно време ще отседна тук, в „Елена“.

— Но… но защо?

— C’est un beau paysage^[1] — кротко изтъкна Поаро.

Роули неуверено измънка:

— Да, разбира се. Но… не сте ли, хм… зает?

— Направил съм си сметката — усмихнато го увери Поаро. — Не съм длъжен непрекъснато да поемам ангажименти. Мога да се наслаждавам на свободното си време и да го прекарвам там, където ме отведе фантазията ми. А тя ме насочва към Уормсли Вейл.

Видя как Лин Марчмънт вдигна глава и го изгледа втренчено. Стори му се, че Роули беше леко притеснен.

— Предполагам, играете голф? — попита той. — Защото в Уормсли Хийт има много по-хубав хотел. А това селце е толкова загубено.

— Моите интереси — обясни Поаро — са насочени изцяло към Уормсли Вейл.

Лин каза:

— Хайде, Роули.

Роули я последва с неохота. На вратата Лин се спря и внезапно се върна назад. С тих и спокоен глас заговори на Поаро:

— След следствието арестуваха Дейвид. Вие… мислите ли, че имаха право?

— Нямаха друг избор, мадмоазел, след произнесеното решение.

— Имам предвид… мислите ли, че той го е извършил?

— А вие? — отвърна с въпрос Поаро.

Но Роули отново застана до нея. Лицето на Лин застина. Тя каза:

— Довиждане, мосю Поаро. Надявам се, ще се видим отново.

„Съмнявам се“ — каза си Поаро.

 

 

Малко след като си уреди с Беатрис Липинкот стая в „Елена“, той отново излезе. Стъпките му го насочиха към дома на доктор Лайънел Клоуд.

— О! — възкликна леля Кати и отстъпи крачка назад. — Мосю Поаро?

— На вашите услуги, мадам — поклони се Поаро. — Идвам да ви изкажа почитанията си.

— О, много мило от ваша страна, наистина. Да… ами заповядайте вътре. Моля, седнете. Само да преместя оттук тази книга на мадам Блаватски^[2]. Ще пиете ли чаша чай? Само дето кейкът е толкова стар. Бях си наумила да купя пресен от Пийкок, понякога в сряда има и руло с пълнеж от сладко… Но едно следствие винаги обърква графика на домакинството, не мислите ли?

Поаро отвърна, че според него това е напълно разбираемо.

Беше си въобразил, че Роули Клоуд се притесни, когато спомена за намерението си да поостане в Уормсли Вейл. Безспорно леля Кати въобще не го посрещна приветливо. На лицето й бе изписано изражение, твърде близко до смущението. После, като се наведе напред, прошепна заговорнически:

— Нали няма да кажете на съпруга ми, че съм идвала се консултирам с вас за… знаете за какво?

— Гроб съм, мадам.

— Имам предвид… По онова време нямах представа, разбира се, че Робърт Ъндърхей, горкият човек, такава трагедия, всъщност е бил тук — в Уормсли Вейл. И това все още ми се струва най-невероятното съвпадение!

— По-лесно щеше да е — съгласи се Поаро, — ако масичката за спиритически сеанси ви бе насочила направо към „Елена“.

Леля Кати се оживи леко при споменаването на масичката за спиритически сеанси.

— В света на отвъдното нещата са толкова непредвидими — започна тя. — Но на мен ми се струва, мосю Поаро, че във всичко има някакъв умисъл. Не смятате ли, че и в живота е така? Че във всяко нещо има умисъл?

— Да, наистина, мадам. Дори и във факта, че в момента седя тук, във вашата гостна, има известен умисъл.

— О, така ли? — мисис Клоуд се сепна. — Наистина ли? Ами да, може би сте прав… Вие несъмнено се стягате да се връщате в Лондон, нали?

— Не веднага. Ще поостана няколко дни в „Елена“.

— В „Елена“? Ааа, в „Елена“! Но нали там… о, мосю Поаро, смятате ли, че е разумно?

— Насочен бях към „Елена“ — тържествено заяви Поаро.

— Насочен ли? Не ви разбирам.

— Да, насочен от вас.

— Но… аз никога не съм… искам да кажа… нямах представа. Всичко е толкова ужасно, не мислите ли?

Поаро тъжно поклати глава и подметна:

— Говорих с мистър Роули Клоуд и мис Лин Марчмънт. Чувам, че скоро щели да се женят.

Това незабавно насочи вниманието на леля Кати в друга посока.

— Милата Лин, чудесно момиче е и толкова я бива в сметките. Мен например хич ме няма по тези работи, ама хич. Изобщо Лин да ти е в къщата е истински благодат. Ако забъркам някоя каша, тя винаги ме измъква. Милото ми момиче, от сърце се надявам, че ще бъде щастлива. Роули, разбира се, е очарователен, но може би… хм, е малко скучен. Имам предвид скучен за момиче като Лин, което е видяло толкова много свят. Защото Роули, разбирате ли, през цялата война остана във фермата — о, напълно законно, естествено. Искам да кажа, правителството така постанови, всичко беше наред — никакви признаци на малодушие, както по време на бурската война. Но от друга страна, това до известна степен ограничава човека.

— Шестгодишният годеж все пак е достойно изпитание за една любов.

— О, да, така е! Но ми се струва, че когато се върнат вкъщи, всички тези момичета стават някак си неспокойни… И ако се появи някой… може би някой, чийто живот е изпълнен с авантюри…

— Като Дейвид Хънтър?

— Не, между тях няма нищо — нетърпеливо отвърна леля Кати. — Абсолютно нищо. Съвсем сигурна съм! И добре че няма, не мислите ли? Толкова ужасно би било, особено след като се оказа убиец! На собствения си зет при това! О, не, мосю Поаро, моля ви, не оставайте с впечатлението, че съществува някакво разбирателство между Лин и Дейвид. Та те се карат всеки път когато се видят. Не, по-скоро ми се струва… о, Боже, май че съпругът ми се прибира. Нали няма да забравите, мосю Поаро, нито дума за първата ни среща! Горкият ми съпруг, така ще се разстрои, ако реши, че… О, Лайънел, скъпи, на гости ни е мосю Поаро, който така умело откри онзи майор Портър, за да идентифицира тялото.

Доктор Клоуд имаше уморен и измъчен вид. Бледосините му очи с малки зеници шареха безцелно из стаята.

— Как сте, мосю Поаро? В града ли се връщате?

„Mon Dieu^[3], още един, който ми стяга багажа за Лондон“ — помисли си Поаро. На глас търпеливо обясни:

— Не, оставам в „Елена“ за някой и друг ден.

— В „Елена“? — Лайънел Клоуд се навъси. — А полицията иска да ви задържи още малко там, така ли?

— Не. Оставам по собствено желание.

— Нима? — внезапно докторът го погледна с изражение на сведущ човек. — Значи не сте удовлетворен?

— Какво ви кара да мислите така, доктор Клоуд?

— Е, хайде, драги, така е, нали?

Мисис Клоуд изчурулика нещо за чая и излезе от стаята.

Докторът продължи:

— Имате чувството, че нещо не е наред, нали?

Поаро бе изумен.

— Странно е, че точно вие го казвате. Да не би вие самият да чувствате нещо такова?

Клоуд се поколеба.

— Ннне. Едва ли… Може би е просто чувство за нереалност. В книгите изнудвачът си получава заслуженото. Но дали и в живота е така? Отговорът очевидно е „да“. Но ми се струва неестествено.

— Има ли нещо в медицинската експертиза по случая, което да не ви удовлетворява? Питам ви съвсем неофициално, разбира се.

Доктор Клоуд отвърна замислено:

— Не, не мисля.

— Да, да — има нещо. Виждам, че има нещо.

Когато пожелаеше, Поаро можеше да придаде на гласа си почти хипнотичен тон. Доктор Клоуд леко се навъси, а после нерешително започна:

— Нямам никакъв опит с криминалните случаи. Пък и медицинската експертиза въобще не е окончателно, солидно и неуязвимо доказателство, за каквото го смятат лаиците и авторите на романчета. Всички ние сме склонни към грешки и медицината също не прави изключение. Какво представлява една диагноза? Догадка, базираща се на известни познания и няколко неопределени следи, които водят в различни посоки. Лично аз съм безпогрешен може би в диагностицирането на шарката, защото в кариерата си съм се сблъсквал със стотици случаи и съм запознат с многобройните й признаци и симптоми. Едва ли обаче някога ще срещнеш „типичния случай“ на шарка, описан в учебниците.

Случвало ми се е какво ли не — виждал съм жена легнала на операционната маса, за да й бъде отстранен апандиситът, на която изведнъж й поставят диагноза коремен тиф — точно навреме! Или пък дете с кожен обрив, чиято диагноза, поставена от сериозен и съвестен млад лекар, е тежка авитаминоза. Обаче пристига местният ветеринар и казва на майката, че любимата котка на детето й има тения и то сигурно се е заразило от нея!

Лекарите, както и всички останали хора, стават жертва на предубежденията си. Ето, в нашия случай — до мъжа, който безспорно е убит, намират окървавена маша. Глупаво ще бъде да се твърди, че е бил ударен с нещо друго и все пак, тъй като нямам никакъв опит с хора с разбити черепи, аз бих заподозрял нещо съвсем различно — нещо може би не толкова гладко и закръглено… нещо като, ох… не зная, нещо с по-остър ръб — тухла или друг подобен предмет.

— Вие не съобщихте това на следствието?

— Ами не, защото наистина не съм сигурен. Съдебният лекар Дженкинс остана удовлетворен, а той има последната дума. Но предубеждението остава — до тялото лежи оръжие. Възможно ли е травмата да е била нанесена с него? Да, възможно е. Но ако ти покажат само травмата и те питат от какво е тя, тогава не зная дали ще смееш да го кажеш, защото всъщност няма никаква логика — имам предвид, ако приемем, че убийците са двама — един, който нанася удар с тухла, и друг — с машата — докторът замлъкна и недоволно поклати глава. — Няма логика, не съм ли прав? — попита той Поаро.

— Не е ли възможно да е паднал върху някакъв остър предмет?

Доктор Клоуд поклати глава.

— Но той лежеше с лице към пода в средата на стаята — върху дебел старинен персийски килим.

Жена му влезе и той смени темата:

— Ето я и Кати с нейното бледо подобие на чай — отбеляза Клоуд.

Леля Кати едва крепеше подноса със сервиза за чай, половин хляб и някакво отвратително на вид сладко на дъното на двуфунтов буркан.

— Стори ми се, че чайникът завря — несигурно подметна тя, докато повдигаше капака на каната и надничаше вътре.

Доктор Клоуд отново изсумтя и промърмори:

— Оцветена вода, нищо повече — и с тези думи излезе от стаята.

— Бедният Лайънел — откакто започна войната, нервите му са в ужасно състояние. Работеше прекалено много. Нали доста лекари заминаха в армията. Изобщо не си даваше почивка. По цял ден навън — от сутрин до вечер. Чудя се как още не е рухнал. Разбира се, надяваше се да се пенсионира, щом настъпи мирът. Всичко бе уговорено с Гордън. Нали знаете, че хобито му е ботаниката и по-специално използването на лековитите билки през средновековието. Пише книга на тази тема. Копнееше за спокоен живот, за да има възможност да направи необходимите проучвания. Но после, когато Гордън умря ей тъй… А вие знаете как стоят нещата в наши дни, мосю Поаро. Данъците и всичко останало. Просто не може да си позволи да се пенсионира и е много огорчен. И наистина ми изглежда нечестно. Гордън почина толкова внезапно, без да остави завещание, което съвсем разколеба вярата ми. Искам да кажа, че действително не виждах смисъла на всичко това. Струваше ми се, че просто е станала някаква грешка.

Тя въздъхна, а после сякаш се пооживи.

— Но все пак получих опора от оня свят. „Кураж и търпение, и ще се намери изход.“ И наистина, когато този чудесен майор Портър се изправи днес и заяви твърдо и решително, че убитият е Робърт Ъндърхей — е, тогава разбрах, че изходът е намерен! Не е ли прекрасно, мосю Поаро, че нещата се развиха по най-благоприятен начин?

— Вече има дори и убийството — отвърна Еркюл Поаро.