Агата Кристи
Фатален шанс (17)

Шестнайсета глава

Старши лейтенант Спенс хвърли замислен поглед към Беатрис Липинкот, която седеше срещу него, стиснала здраво устни.

— Благодаря ви, мис Липинкот — каза той. — Това ли е всичко? След малко ще го видите напечатано, за да го прочетете и, ако нямате нищо против, да го подпишете…

— О, Боже, надявам се да не се наложи да давам показания пред съда.

Лейтенант Спенс се усмихна успокоително.

— Е, сигурно няма да се стигне дотам — уклончиво се измъкна той.

— А може би е самоубийство — с надежда в гласа предположи Беатрис.

Лейтенант Спенс се въздържа да й обясни, че при самоубийство обикновено не се разбива черепът отзад с желязна маша. Вместо това изтъкна добродушно:

— Няма полза от прибързани заключения. Благодаря ви, мис Липинкот. Много мило от ваша страна, че дадохте толкова навреме показанията си. Много ни помогнахте.

Когато я изведоха, той си повтори наум чутото. Познаваше отлично Беатрис Липинкот и имаше съвсем ясна представа доколко може да разчита на достоверността на разказа й, както и на подслушания и запомнен разговор. Е, всичко беше малко поразкрасено за възбуждане на интереса, а и защото в стая №5 бе станало убийство. Но като махнеш украсата, се оформяше грозна и изпълнена с догадки картина.

Лейтенант Спенс погледна към масата пред себе си. Там лежеше ръчен часовник със строшено стъкло, малка златна запалка с инициали, червило в позлатена гилза и тежка желязна маша, чийто тежък край бе ръждясал.

Сержант Грейвс надникна и съобщи, че мистър Роули очаква да бъде повикан. Спенс кимна и сержантът въведе Роули.

Лейтенантът познаваше Роули Клоуд толкова добре, колкото и Беатрис Липинкот. Щом Роули бе дошъл в полицията, значи имаше да съобщи нещо — убедителна, сигурна и достоверна информация, която си заслужаваше да бъде чута. В същото време той бе муден младеж и му трябваше време, за да се изрази. Човек не биваше да бърза с хора от типа на Роули. В противен случай те ставаха припрени, започваха да се повтарят и в крайна сметка изказванията им отнемаха два пъти повече време от обикновено…

— Добро утро, мистър Клоуд. Радвам се да ви видя. Дали можете да хвърлите някаква светлина върху нашия проблем — убития мъж в „Елена“?

За изненада на Спенс, Роули му отвърна с въпрос:

— Идентифицирахте ли трупа?

— Не — бавно отвърна Спенс. — Не бих казал. Подписал се е в регистрационната книга като Инок Ардън. Но нищо от вещите му не подсказва, че наистина е същото лице.

Роули се смръщи.

— Не е ли… малко странно?

Наистина бе изключително странно, но лейтенант Спенс не възнамеряваше да обсъжда именно с Роули Клоуд колко странно бе случилото се. Ето защо каза приятелски:

— Хайде, хайде, мистър Клоуд. Нали аз съм този, който задава въпросите? Миналата нощ сте ходили да видите мъртвия. Защо?

— Познавате Беатрис Липинкот, нали, лейтенант? От „Елена“?

— Да, разбира се. Освен това — отсече той — вече чух разказа й. Лично тя ми го изложи.

Роули се отпусна.

— Чудесно. Страхувах се, че може би не е искала да се забърква с полицията. Хората понякога си имат едно наум по тези въпроси.

Лейтенантът кимна. Роули продължи:

— И така, Беатрис ми разказа какво е подслушала, но на мен то определено ми се стори съмнително. За вас не зная. Искам да кажа, ами… ние сме просто заинтересувана страна.

Лейтенантът отново кимна. Както всички местни жители, и той бе проявил интерес към смъртта на Гордън Клоуд и в общи линии споделяше общото мнение, че фамилията му бе несправедливо лишена от наследството. Той подкрепяше становището, че мисис Гордън Клоуд „не е никаква лейди“ и че брат й е от онези млади безразсъдни командоси, от които по време на войната имаше огромна полза, но в мирно време трябваше да бъдат държани под око.

— Предполагам, няма нужда да ви обяснявам, лейтенант, че ако първият съпруг на мисис Гордън е жив, този факт е от огромно значение за нашата фамилия. Разказът на Беатрис ме наведе на мисълта, че е възможно да възникне подобно стечение на обстоятелствата. Мислех, че тя наистина е вдовица. Мога да заявя, че всичко това силно ме разтърси. Нуждаех се от време да осмисля нещата, ако мога така да се изразя. Знаете, човек просто трябва да го асимилира.

Спенс отново кимна. Усещаше как Роули бавно разнищва въпроса, непрекъснато го прехвърля в съзнанието си.

— В началото реших, че ще е най-добре да се обърна към вуйчо си, той е адвокат.

— Мистър Джереми Клоуд?

— Да. Ето защо тръгнах натам. Сигурно е било малко след осем. Те още вечеряха и аз се настаних в кабинета на вуйчо си, за да го изчакам. Продължих да анализирам нещата.

— И?

— Накрая стигнах до извода, че трябва да свърша още нещо, преди да се допитам до него. Всички адвокати, лейтенант, са едни и същи. От опит го зная. Много бавни, много предпазливи — трябва да бъдат сто процента сигурни във фактите, за да се захванат с даден въпрос. А все пак моята информация бе получена от съмнителен източник. Запитах се дали Джереми няма да се поколебае, преди да предприеме някакви действия. Реших да отида в „Елена“ и сам да се срещна с този субект.

— Така ли направихте?

— Да. Веднага се върнах в „Елена“…

— Към колко часа беше?

Роули се замисли.

— Чакайте да видя. При вуйчо Джереми сигурно съм бил някъде към осем и двайсет, там постоях около пет минути, ами, не мога да кажа точно, лейтенант, но е било след осем и половина — може би към девет без двайсет.

— Да, мистър Клоуд?

— Знаех в коя стая е отседнал. Беатрис ми бе споменала номера й, затова направо се качих и почуках. Той извика „Влез“ и аз влязох.

Роули направи пауза.

— Струва ми се, че не се представих много блестящо. Когато влязох, си въобразявах, че аз съм по-силният. Но мъжът явно си го биваше. Не можах да изкопча нищо определено. Смятах, че ще го уплаша с намека си за начина, по който ни изнудваше, но той изглежда само се развесели. Проклетникът ме попита дали и аз не съм в играта. „Мен не можеш да ме работиш“ — отвърнах му. — „Аз нямам какво да крия.“ А той жлъчно добави, че не това имал предвид. Въпросът бил, че той предлагал нещо за продан и дали аз не съм евентуалния купувач. „Какво искате да кажете?“ — попитах аз. Той отвърна с въпрос: „Колко сте готови да платите вие или цялото ви семейство за неоспоримото доказателство, че Робърт Ъндърхей, смятан за умрял в Африка, всъщност е жив и здрав?“ Поинтересувах се защо, по дяволите, трябва да му плащаме нещо. А той се изсмя и заяви: „Защото тази вечер очаквам клиент, който със сигурност ще ми даде значителна сума за неопровержимото доказателство, че Робърт Ъндърхей не е мъртъв“. И тогава… ами, тогава, боя се, загубих самообладание и му заявих, че нашата фамилия няма навика да се забърква в нечисти дела. Казах му, че ако Ъндърхей наистина е жив, това ще може съвсем лесно да се установи. С тези думи важно тръгнах да излизам от стаята, а той само се изсмя и произнесе със загадъчен тон: „Не ми се вярва да докажете каквото и да било без мое участие“. Много странно наистина.

— И после?

— Ами честно казано, прибрах се вкъщи доста смутен. Чувствах, че по някакъв начин съм оплел конците. Искаше ми се все пак да бях поверил всичко в ръцете на стария Джереми. Имам предвид, той да бе разровил нещата — адвокатите са свикнали да се оправят с опасните клиенти.

— По кое време напуснахте „Елена“?

— Нямам представа. Чакайте малко. Трябва да е било преди девет, защото докато вървях към селото, от един прозорец чух сигнала за новините на кръгъл час.

— Ардън не спомена ли кого очаква? Кой е бил въпросният „клиент“?

— Не. Останах с убеждението, че е Дейвид Хънтър. Кой друг би могъл да бъде?

— Не изглеждаше ли малко разтревожен от тази перспектива?

— Казвам ви, че човекът бе изпълнен със задоволство и се чувстваше на върха на щастието!

С лек жест Спенс посочи тежката желязна маша.

— Да сте забелязали това в решетката на камината, мистър Клоуд?

— Машата ли? Не, не мисля. Огънят не бе запален — той се намръщи, сякаш се мъчеше да си представи образно сцената. — Имаше желязна маша в решетката, сигурен съм, но не мога да кажа, че съм видял точно тази — после добави: — С нея ли е станало…

Спенс кимна.

— Разбили са черепа му.

Роули се навъси.

— Странно. Хънтър е с фина конструкция на тялото. Ардън бе едър мъж, силен.

Лейтенантът промълви с равен глас:

— Според медицинската експертиза е бил повален изотзад, а ударите са били нанесени с тежкия край на машата от високо.

Роули разсъждаваше на глас:

— Безспорно той бе доста самоуверен тип, но все пак на негово място аз едва ли бих се обърнал с гръб към човека, когото имам намерение да изцедя до дупка, след като зная, че се е бил доста смело във войната. Ардън изглежда не си е давал сметка за всичко това.

— Ако си беше дал сметка, сигурно сега щеше да е жив — сдържано изтъкна лейтенантът.

— Как ми се иска да беше жив! — разпалено възкликна Роули. — А сега ми се струва, че именно аз оплесках нещата. Само ако не си бях придал важност тогава! Да бях се опитал да изкопча нещо полезно от него. Трябваше да се престоря, че и ние сме в играта, но всичко изглеждаше толкова глупаво. Искам да кажа, кои сме ние, че да наддаваме заедно с Розалийн и Дейвид? У тях са парите. Ние и вкупом не можем да съберем дори петстотин лири.

Лейтенантът взе златната запалка.

— Позната ли ви е?

Роули сбърчи вежди и бавно отговори:

— Май съм я виждал някъде, да, но не мога да си спомня къде точно. Съвсем наскоро, но не се сещам къде.

Спенс не я пусна в протегнатата ръка на Роули. Сложи я пред себе си, после взе червилото и го отвори.

— А това?

Роули се ухили.

— Е, то вече не е по моята част, лейтенант.

Потънал в мисли, Спенс размаза малко червило върху опакото на дланта си. После отдръпна глава назад, изучавайки цвета му.

— Подходящ тон за брюнетка, бих казал — отбеляза той.

— Какво ли не знаете вие от полицията — отвърна Роули и се изправи. — Значи не можете да кажете със сигурност… не знаете кой е убитият?

— А вие, мистър Клоуд, имате ли някаква идея?

— Само се чудех… — бавно отвърна Роули. — Искам да кажа, този човек беше единствената ни нишка към Ъндърхей. Сега, след като е мъртъв, да търсим Ъндърхей е все едно да търсим игла в купа сено.

— Но ние ще разгласим случая, мистър Роули — успокои го Спенс. — Не забравяйте, че пресата ще публикува своевременно част от информацията. И ако Ъндърхей е жив и случайно прочете съобщението, може да се появи.

— Да — колебливо се съгласи Роули. — Възможно е да се появи.

— Вие не мислите ли така?

— Аз мисля — отвърна Роули Клоуд, — че първият рунд е в полза на Дейвид Хънтър.

— Съмнявам се — въздъхна Спенс.

След като Роули бе изведен, Спенс повдигна златната запалка и се вгледа в инициалите Д. Х.

— Доста скъп предмет — обърна се той към сержант Грейвс. — Не е масово производство. Много лесно може да се разпознае. Грейтърекс или пък някъде там по Бонд стрийт. Нека проверят!

— Да, сър.

После лейтенантът се загледа в ръчния часовник — стъклото му бе строшено, а стрелките показваха девет и десет.

Вдигна поглед към сержанта.

— Готов ли е рапортът за това, Грейвс?

— Да, сър. Пружинката е скъсана.

— А механизмът на стрелките?

— Той е здрав, сър.

— Според теб, Грейвс, какво ни подсказва този часовник?

Грейвс плахо промърмори:

— Може да се предположи, че сочи времето на престъплението.

— Аха — каза Спенс. — Но ако си човек, който има дълъг стаж в полицията, нещо толкова уличаващо като счупен часовник започва да ти се струва малко подозрително. Може и да не е направено нарочно, но по принцип е добре известен трик. Нагласяваш стрелките на часа, който ти върши работа, разбиваш часовника ето ти сигурно алиби. Но старите пушки не се хващат на подобни номера. Продължавам да имам едно наум за времето, по което е извършено престъплението. Медицинската експертиза е: между осем и единайсет вечерта.

Сержант Грейвс прочисти гърлото си.

— Вторият градинар във Фъроубанк каза, че е зърнал Дейвид Хънтър да излиза от страничната врата към седем и половина. Прислужниците не знаеха, че е идвал. Мислели са, че е в Лондон при мисис Гордън. А той е бил тук.

— Да — съгласи се Спенс. — Интересно ще ми е да чуя версията на Хънтър за начина, по който е прекарал времето си в този интервал.

— Случаят изглежда ясен, сър — заяви Грейвс, като гледаше в инициалите на запалката.

— Хм — промърмори лейтенантът. Все още не можем да си обясним присъствието на това — той посочи червилото.

— Паднало е под скрина, сър. Може да е било там отдавна.

— Проверих — възрази Спенс. — За последен път в стаята е нощувала жена преди три седмици. Сега обслужването не е кой знае какво, но все си мисля, че сигурно мият пода поне веднъж на три седмици. А и „Елена“ се слави с чистотата и доброто си поддържане.

— Нищо обаче не подсказва, че Ардън е бил замесен с жена.

— Известно ми е — заяви лейтенантът. — Именно затова червилото се явява неизвестната величина.

Сержант Грейвс се въздържа да не каже: „Cherchez la femme“^[1]. Той имаше отлично произношение на френски, но бе достатъчно разумен, за да не дразни лейтенант Спенс с подобни намеци. Сержант Грейвс бе тактичен млад човек.