Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (8)

Глава четвърта

Може би защото все още бях объркан заради ефекта на „шпората“ или заради всички тези прескачащи искри, но доста се лутах, докато се ориентирам в този омагьосан кръг от ниши. Ръцете ми пострадаха, дори през изолиращите ръкавици, когато на два пъти се опрях в сребърните перила и отгоре на всичко приближих прекалено лицето си до една рамка на врата и носът ми го хвана ток.

Хелър беше в горната каюта с огромните черни прозорци.

Още с влизането му изкрещях:

— Защо трябваше толкова да бързаш?

Той не се обърна. Беше се излегнал в едно кресло. Носеше син изолационен костюм с качулка и сини ръкавици.

Играеше си най-спокойно една игра, наречена „Битка“. Беше я пуснал на самостоятелен екран, а опонентът му бе компютърът.

Според мен „Битка“ е глупава игра. „Полето“ е триизмерен екран; позициите са координати в пространството; всеки играч разполага с четиринайсет фигури, всяка със специфични ходове. Условието е, че две галактики са във война и трябва да превземеш галактиката на другия играч. Това само по себе си е глупаво — технологиите не са развити дотам, че да се бият отделни галактики.

Космическите офицери обикновено играят по двама, един срещу друг. Ако играят срещу компютър, почти винаги губят.

Погледнах го в гръб. Беше съвсем спокоен. Само ако знаеше какво съм му приготвил, изобщо нямаше да си седи така отпуснато! Както се развиваше играта, всичко беше против него. Ще бъде на двайсет и няколко светлинни години от най-близкия приятел. Той бе сам, а ние — много. Можех постоянно да го наблюдавам. А той даже вярваше, че това е честна, истинска мисия. Идиот.

Изведнъж нещо просветна и образът на екрана изчезна. Изпитах огромно удоволствие, тъй като изглежда щеше да спечели.

С тон на отвращение Хелър каза:

— Вече за трети път всичко изчезва в последния час. — Бутна встрани клавиатурата. — Няма смисъл да започвам отново.

Обърна се към мен:

— Солтан, обвинението ти, че се движим прекалено бързо, е напълно безсмислено. Без товар този влекач сам се ускорява. Задава се само разстоянието, а не скоростта.

Седнах на един диван и се заканих с пръст.

— Много добре знаеш, че нищо не разбирам от тези двигатели. И се възползваш от това! Няма да стане!

— О, съжалявам — каза той. — Предполагам, че в Академията не се задълбочават много в такива неща.

Не беше така, но аз се бях провалил в тези дисциплини.

— Трябва да разбереш понятието време — каза той. — Примитивните култури смятат, че движението на енергията определя времето. В действителност е точно обратното. Времето определя движението на енергията. Схващаш ли?

Казах „да“, но той явно е усетил, че не схващам.

— Атлетите и борците са свикнали да управляват времето — каза той. — При някои спортове и при ръчна борба истинските професионалисти забавят времето. Движенията сякаш се забавят. Могат да избират и определят всяко положение на частиците и изобщо не бързат. В това няма нищо тайнствено. Те просто разтягат времето.

Не разбирах, затова той взе клавиатурата и натисна няколко клавиши.

— Първо — каза той, — идва ЖИВОТА. — Думата се появи горе на екрана. — Някои примитивни цивилизации смятат, че животът е продукт на вселената, което е глупаво. Точно обратното е. Вселената и всичко в нея са продукт на живота. Някои примитивни мразят себеподобните си и развиват теориите, че живите същества са се появили случайно от материята, но никоя такава цивилизация не стига далеч.

Опитваше се да развенчае моите герои — психиатрите и психолозите. Те с голям авторитет говорят, че хората и живите същества са просто разлагаща се материя и трябва да бъдат избивани, което е идеално доказателство. Само се опитай да им кажеш, че има независим живот и ще те екзекутират като еретик! Което показва, че са прави. Но го оставих да продължи. Скоро ще си получи, каквото заслужава.

— След това — продължи Хелър — идва ВРЕМЕТО. — Написа го на екрана. — И след него ПРОСТРАНСТВОТО. — И това написа. — И чак тогава ЕНЕРГИЯТА, а след нея МАТЕРИЯТА. Така се подреждат в низходящ ред.

На екрана бе изписано:

ЖИВОТ

ВРЕМЕ

ПРОСТРАНСТВО

ЕНЕРГИЯ

МАТЕРИЯ

— Понеже НИЕ сме животът — продължи той, — можем да управляваме тази скала. Повечето същества до такава степен зависят от околната си среда, че вярват, че тя ги управлява. И докато мислиш по такъв начин, до никъде няма да стигнеш.

Нашата технология е напреднала, защото до известна степен можем да контролираме тази скала. Напредъкът на технологията зависи от това до каква стенен тя може да контролира силата. Това е формулата на техническия успех: способността да управляваш факторите, които виждаш изписани на екрана. Ако смяташ, че те те управляват, обречен си на провал.

О, сега вече беше завършен еретик! Всеки психолог може да заключи, че човек изцяло е резултат от всичко и не може да промени нищо!

— И така — каза Хелър, — трябва поне мъничко да разбираме времето, за да го управляваме. Всъщност, идеята за контрол над времето е абсолютно непонятна за диваците. И в тяхна защита трябва да се каже, че времето наистина изглежда най-непроменливата величина. Нищо никога не може да го промени. То е най-могъщият и силен фактор във вселената. Неумолимо върви напред и напред.

Волтерианците са направили някои открития за времето и това ги е превърнало в космическа сила.

Тъкмо времето извайва вселената, освен ако не се намеси животът.

Времето определя орбитите на атомите, падането на метеоритите, въртенето на планетите и поведението на слънцата. Всичко попада в неумолимия цикъл на времето. Всъщност, нищо нямаше да съществува, ако не беше времето, което, след живота, определя движението.

Тъкмо времето казва къде ще бъде нещо в бъдещето.

За щастие, това място може да се открие. Времето има нещо, което може да се определи като странични вълни — нещо като хармонии. Можем директно да разберем какво ще образува времето до двайсет и четири часа напред в бъдещето. Математиците го правят, като изчисляват траекторията и положението на даден предмет. Но може да се разбере направо.

Протегна, ръка и измъкна една кутия от чекмеджето. Беше един от двата окуляра, които бе взел със себе си. Показа ми къде е регулаторът и ми го насочи към вратата.

Не зная какво очаквах да видя. Инструментът се държеше удобно, като малка камера. Затова реших да си направя майтап с Хелър и да го метна, че мога да работя с това нещо. Образът през прозорчето за окото бе ужасен — беше зелен и по-скоро приличаше на снимка, изкарана през принтер, с точки, отколкото на истинско изображение. И все пак вратата можеше да се различи.

Завъртях големия регулатор отстрани, без да очаквам да видя нещо друго, освен още точки. Но като че ли забелязах някаква форма. Сякаш излезе от стаята. Отместих очи от окуляра и погледнах вратата. Там нямаше никой. Пак завъртях регулатора и очертанията отново се появиха.

Ако си напрегнеш зрението и добре се оправяш с точки, образът страшно приличаш на моя гръб!

Отново завъртях копчето. Образът пак излезе. Сега, след като бях привикнал с него, фигурата изглеждаше отчаяна, някак прегърбена. Ядосах се. Нямах намерение да излизам от стаята такъв, прегърбен! Върнах му окуляра.

Погледна часовника.

— Шест минути и двайсет и четири секунди. Какво видя?

Нямаше да го оставя да печели точки. Повдигнах рамене. Но бях ядосан.

— Този уред е нужен, за да се направлява толкова бърз кораб — каза той. — Показва предварително дали ще се сблъскаш с нещо и можеш да избегнеш катастрофата. Животът може да променя нещата.

В този момент реших да променя това, че ще изляза от тази стая покрусен.

— Това не оправдава пришпорването на двигателите, за да пристигнем и да чакаме!

— А, да — каза Хелър, като си припомни за какво говорихме. — Двигателите „минало-бъдеще“.

Така, в центъра на един двигател от този тип има обикновен двигател за изкривяване на пространството, за да го подхранва и да влияе на пространството. Има и един сензор, който прилича на този окуляр, но е много голям. Той разчита къде времето предопределя положението на дадена маса. След това двигателят прави изкуствена маса, която времето неправилно разчита като притежаваща половината от теглото на една планета. Обикновената електроцентрала хвърля тази очевидна маса срещу самото време. Според схемата на времето тази маса, отявлено ГОЛЯМА, не трябва да бъде там. Времето я отхвърля. Вследствие на отхвърлянето се получава тласък. Но естествено, тласъкът е далеч по-голям, тъй като масата е изкуствена. Това позволява двигателната основа буквално да бъде изстреляна през пространството.

В кораба се усеща лека нестабилност, сякаш едва-едва подскача. Това е заради режима на работа на двигателя. Веднага щом бъде изстрелян, той праща още една фалшива информация и пак се изстрелва.

За съжаление, при толкова лек кораб, с толкова малко маса, цикълът постоянно образува натрупвания. Сензорите разчитат новите времеви координати, изкуствената маса се хвърля срещу времето, времето я отхвърля. „Бъдеще“, казва синтезаторът на маса. „Минало“, настоява времето. Това се повтаря отново и отново. И скоростта просто се стреми да нарасне до безкрайност. На практика няма триене, не се извършва истинска работа, така че се консумира малко гориво.

Корабът се движи обратно на посоката, в която е насочено ядрото в конвертора на „Минало-бъдеще“. Тъй че направляването се извършва чрез промяна на посоката на малкия вътрешен двигател.

Понеже се движи с много, много по-голяма скорост от светлината, визуалният образ на пречката не може да стигне навреме и корабът трябва да се направлява, като се следи за бъдещи сблъсъци. Виждаш през окуляра, че се сблъсква в бъдещето с някаква космическа маса, променяш курса в настоящето и избягваш сблъсъка. Животът може да контролира такива неща.

Бойните кораби имат огромни окуляри, настроени спрямо скоростта им. Но този е с ръчен окуляр и трябва да бъде настройван ръчно.

Екранът изведнъж изгасна с леко пукане. Сепнах се. Казах:

— Двигателите трябва да бъдат изолирани по някакъв начин, за да не разпръсват енергия в целия кораб!

— О, тези искри не са от двигателното помещение. Движим се толкова бързо, че улавяме твърде много фотони — това са светлинни частици от звездите. Освен това пресичаме силови гравитационни линии, които обикновено не се усещат, но при такава скорост по някакъв начин се превръщаме в електрически мотор. Натрупваме повече електрически заряд, отколкото можем да използваме или изхвърлим.

— Нали щеше да се справиш с това? — хванах го на тясно.

Той повдигна рамене. След това грейна.

— Искаш ли да видиш?

Преди да успея да се възпротивя, той се пресегна и натисна бутоните, които превърнаха черните стени в екран, който показваше космическото пространство около кораба.

Изведнъж се оказах седнал на стол и под, които бяха една платформа в открития космос.

Едва не припаднах.

Виждал съм как високоскоростна лодка минава по езеро и хвърля огромни пръски вода, а след себе си оставя разбунена, гърчеща се следа. Представете си я жълто-зелена^[1] и триизмерна и ще видите какво наблюдавах в момента.

Ужасяващо!

Изхвърлянето на енергията се виждаше под формата на извиващи се, ужасяващи водопади от всички страни!

Зад нас, може би на сто мили, сблъсъкът на изтерзани частици продължаваше!

— Богове! — извиках аз. — Затова ли се е взривил Влекач Две?

Той явно се любуваше на горящия ад около нас. Изминаха няколко секунди, преди да обърне внимание на думите ми.

— О, не, не — отвърна. — Не мисля, че тази е била причината. Възможно е, но е малко вероятно.

Натисна някакви бутони на малкия екран, на който преди играеше.

— Изчислявах какви са възможностите ми да скоча и с каква скорост ще падна на Блито-3. Цифрите са все още в паметта, затова ще използвам земната гравитация, за да ти покажа.

Адът около нас продължаваше да пламти и реве. Малкият екран се освети.

— Средната скорост при това пътуване е 516166166 мили в секунда. Най-голямата скорост по средата на пътуването, когато преминахме към забавяне, беше 1032885031 мили в секунда. Никак не е голяма, но все пак разстоянието е само двайсет и две светлинни години. При междугалактически пътешествия с разстояния от порядъка на милиони светлинни години скоростта става далеч по-голяма. Скоростта се определя от разстоянието, нали разбираш.

Между галактиките няма толкова много прах и фотони, тъй че ги няма всички тези електронни натрупвания, както е при движение в самите галактики, където има много енергия. Погледна ужасната помия.

— Красиво, нали? Върна се на темата.

— Както и да е, моята теория е, че Влекач Две въобще не се е взривил заради това.

Хелър натисна още няколко бутона.

— Така, значи изчислявах какъв ще бъде скока и падането ми на Блито-3 според земната гравитация. Освен това настроих и кораба на земна гравитация, тъй като той ще действа там и исках да започне да се приспособява.

Естествено, корабът има гравитационни синтезатори. Ако нямаше, при тези скорости изобщо нямаше да можем да се движим вътре в него. Ускорението ни е било 42376330 фута в секунда. За поддържането на тези скорости е необходимо такова постоянно ускорение. Тялото издържа на не повече от две или три G за определен период. В действителност, ако то е от четири до шест G за повече от шест секунди, може да се очаква ограничаване на мускулната дейност поради значително увеличаване на теглото на тялото; периферното зрение се губи; след това се губи централното зрение, падаш и изпадаш в безсъзнание, защото кръвта се изтегля от мозъка и се събира в долните части на тялото.

При нашето ускорение гравитационните синтезатори поемат много повече от това. Мисля, че Влекач Две се е взривил, защото са се повредили гравитационните синтезатори.

— А колко G поемат те? — попитах аз, без да се издавам, че съм впечатлен.

— За да компенсира ускорението, това устройство поема… Посочи към екрана.

Пишеше:

1289401409…!

Опитах се да накарам сърцето си да слезе от гърлото. Това значеше, че тялото ми, при отсъствието на синтезатори, би тежало 1289401409 пъти повече от нормалното и то само заради ускорението, а в момента, заради намаляването на скоростта!

— Така че — каза Хелър, — не мисля, че Влекач Две изобщо се е взривявал. Смятам, че гравитационните синтезатори са се повредили и екипажът просто се е сплескал. Корабът все още може да се носи някъде във вселената под формата на плазма. Само се знае, че е изчезнал. Затова не се притеснявам особено. Надявам се работниците добре да са си свършили работата по синтезаторите. Трябваше да заминем толкова бързо, че нямах възможност да проверя как работи новата инсталация.

Екранът просветна и изчезна, а той се усмихна успокоително.

— Затова не се притеснявай, че влекачът може да гръмне. Няма такава опасност. Ние можем да направим бум, но не и влекача.

Хелър остави клавиатурата.

— Що се отнася до времето на пристигане, нямаше да е трудно да го спазим. Но трябва да умееш много добре да разчиташ екраните, за да се приземиш в непознат район.

— Капитан Стаб е просто малко нервен. Все е начумерен, като повечето стари подофицери, и е станал прекалено предпазлив. Иска да огледа мястото на дневна светлина, преди да се приземи за първи път, това е всичко. Така че, ще повиси отгоре на около петстотин мили и ще наблюдава с часове. Като се увери, че няма движение в района и че базата не е капан, ще се приземи, веднага щом се стъмни.

— Много лошо. Планирах да се приземим преди изгрев-слънце, защото смятах, че искаш възможно най-бързо да се заема с работата. А сигурно има и неща, които ти искаш да свършиш в базата.

Все пак, това има и своите преимущества. И аз ще мога да доогледам така наречената база. Ще ти кажа нещо — в момента изглеждаш доста нестабилен. Защо не идеш да поспиш още малко, а като заемем позиция горе, някъде към обяд, да дойдеш при мен и да обядваме заедно? Тогава ще ми покажеш местата, които ще представляват интерес за нас. Ако бях на твое място, щях да си почина. Не изглеждаш добре, нали разбираш.

Дори не му казах да махне тези ужасни пламнали дири, които ни заобикаляха отвсякъде.

Изпсувах го наум.

Излязох от онази „бибип“ врата, точно както онзи „бибип“ окуляр бе показал — с отпуснати рамене, прегърбен!