Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (16)

Глава първа

Право да ви кажа, на следващата сутрин се събудих доста весел. Станах рано и облякох оранжева копринена риза, черен панталон, колан от кожа на кобра и подходящи обувки.

Закусих с пъпеш и качик — салата от краставици с кисело мляко, чесън и зехтин. Със закуската изпих чаша много сладко кафе. Вкусно. Когато се скарах на готвача, той доби толкова отчаян вид, че не се сдържах да се засмея. Целият персонал имаше отчаян вид, понеже цяла нощ не бяха спали, за да разберат какво не бяха сторили както трябва. Шегата беше за тяхна сметка. Смях се от сърце.

След това извадих голям лист картон. Съвсем не мога да се нарека чертожник, но знаех точно какво искам. Друг щеше да се погрижи да го разгадае.

Училището за подготовка на селскостопански кадри притежаваше още един имот малко по-близо до града. Беше планирано там да се построи зала за отдих на персонала, но аз имах други идеи.

Опитвах се да проектирам болница. Щеше да бъде едноетажна, с подземно ниво. Ще има много отделения и операционни зали. Ще има и паркинг. Ще бъде заградена с ограда, по която тече ток, но трябва да изглежда като жив плет. А в подземното ниво ще има много персонални стаи, за които никой няма да подозира. Ще има алармена система от тези, които използват на Земя. Всяка стая ще се подслушва.

Имах намерение да регистрирам болницата като „Световна обединена болница на милостта и състраданието“. С нея щях да натрупам богатство. В Апарата наистина дават страхотна подготовка. Един от преподавателите в училището на Апарата обичаше да казва: „Когато замисляш пълно зло, винаги му придавай фасада на пълно добро.“ Това е ненарушимата максима на всяко компетентно правителство.

Най-после начертах скицата, като се надявах да мога да направя цялостния план. До този момент бях зачеркнал и променил много неща.

След това трябваше да пиша маса заповеди — заповед до нашия тукашен волтариански инженер, да изкопае отдолу тунели; заповед до адвокатската ни фирма в Истанбул веднага да регистрира болницата; друга заповед до адвокатите, която трябваше да препратят до Световната здравна организация, с която трябваше да ги уведомят за това великолепно дарение за целите на световното здраве и да ги помолят да използват името на организацията; молба до фондация „Роксентър“ за парична помощ за „бедните турски деца“ — винаги отпускат пари, ако началниците могат да намажат от тях и ако името на Роксентър може да се свърже с някое хуманно дело (ха! не е ли страхотен майтап!).

Последното писмо беше просто официално съобщение. Тук, в базата на Блито-3, съществува обичайният Офицерски съвет, оглавяван от командира на базата, който е отговорен за приемането на новите проекти. Но като шеф на Отдел 451 и главен инспектор Надлорд, аз естествено нямах нужда от тяхното одобрение. Просто ги уведомих, че проектът ще се осъществи и те трябваше някак си да преглътнат. По дяволите отдиха на персонала им. И освен това, нали в заповедта на Великия съвет пишеше да се разпространява напреднала технология. Тъй че можеха да вървят по дяволите и да правят каквото им се казва. Подпечатах писмото открито и ясно с моята карта. Трябваше да знаят, че с мен шега не бива. Дори накрая добавих няколко думи в този дух.

Направо си отдъхнах, след като приключих с тази досадна работа. Повиках домакинката.

Като влезе, с хлътнали от безсъние очи, изплашена какво ли ще поискам сега, аз казах:

— Мелахат Ханъм — (в Турция ако наречеш някоя жена „ханъм“, проявяваш голяма любезност към нея. Това ги ласкае; нали знаете, те нямат души), — пристигна ли от Истанбул красивата дама?

Тя закърши ръце и поклати отрицателно глава.

— Изчезвай от тук, женско камилско лайно такова, — казах аз и се зачудих какво още да направя, докато стане десет часа. Няма смисъл да се ходи в града рано — пътищата са задръстени от каруци.

След това реших, че е най-добре да видя какво прави Хелър. Не ме интересуваше особено с какво се занимава на кораба, така че дори не си бях дал труда да монтирам Реле 831.

Записващото устройство се въртеше, екранът бе изключен. Реших да започна от по-рано. Включих екрана, и започнах да преглеждам записите.

Снощи той направо се е прибрал в кораба. Куцукайки! Сигурно си е ударил крака.

Като превъртах бързо напред, чух някакво остро свиркане. Превъртях лентата и пуснах на нормална скорост.

Видях, че херметичната врата е отворена, а после в подножието на стълбата забелязах Фахт Бей, залепил корпусен резонатор на външната обшивка на влекача.

— Ето те и теб — каза Фахт Бей и погледна нагоре. — Аз съм командирът на базата, офицер Фахт. Ти ли си инспектора на Короната?

— Изпратен съм по заповед на Великия съвет, ако това имаш пред вид. Заповядай горе.

Фахт Бей нямаше никакво намерение да изкачва осемдесет фута нагоре по клатещата се стълба, за да стигне до херметичната врата на вертикално изправения кораб.

— Исках само да те видя — каза той.

— И аз искам да те видя — каза Хелър, като гледаше надолу по стълбата. — Дрехите в отдела ви са много къси, а обувките са някъде с три номера по-малки като за мен.

Бях разочарован. Не беше си ударил крака. Куцаше заради малките обувки. Е, невинаги човек улучва.

— А аз исках да те видя за друго — извика нагоре Фахт Бей. — Хората от града търсят под дърво и камък човек, който пасва на твоето описание. Казват, че онзи пребил двама известни типове поотделно в някаква тъмна уличка и ги налагал с желязна палка. Единият бил със счупен врат, а другият — със счупена ръка и фрактура на черепа. Откарали са ги в болница в Истанбул.

— Откъде знаеш, че описанието съвпада с моето? — каза Хелър. Боже, какъв беше нафукан. — Виждаш ме за пръв път.

— Грис ми каза как изглеждаш — изпя този „бибип“ Фахт Бей. — Затова не се обиждай. Предполагам, че до два-три дни ще заминеш от тук?

Да го „бибип“! Сигурно е прочел заповедта на Ломбар до Рат!

— Така че трябва да упражня властта си с оглед на сигурността на базата и да те помоля да не излизаш от хангара, докато си тук.

— А мога ли да се разхождам из хангара? — попита Хелър.

— Да, спокойно можеш да се разхождаш, стига да не излизаш от тунела, който води навън.

Хелър му махна приятелски.

— Благодаря за предупреждението, офицер Фахт. Това беше краят на разговора. Превъртях бързо напред до следващото просветване, което показваше, че вратата се отваря.

Хелър слизаше по стълбата. Скочи на пода с невероятно силен металически звук. Изплаших се, но видях, че носи корпусни обувки с извадени метални пластини.

Започна да почуква тук-там по стените, с малък тефтер в ръка. Записваше си нещо и от време на време докосваше часовника си. Обиколи с това почукване целия хангар, чук-чук, чук-чук. Знаех какво прави. Просто се забавляваше да оглежда мястото. Тези инженери! Не са нормални. Може би тренираше чувството си за ориентация или нещо такова.

Пак започнах да превъртам. Продължаваше по същия начин. Спираше пред вратите и разклоненията на тунелите, записваше си нещо и чукаше.

От време на време срещаше хора от Апарата. Поздрави весело с добро утро първите двама. Но те студено го изгледаха и се обърнаха. След това повече не заговори никого. Слуховете, които пуснах, действаха!

Влезе в няколко странични тунела и се заинтересува от размерите на килиите за арест. Трудно можеха да се нарекат килии, понеже не бяха така обезопасени като тези в Спитеос — не бяха опасани с ток. Просто бяха поставени железни решетки в скалата. Екипът на базата, който е проектирал наново това място, се бе престарал по отношение на килиите — стигаха за стотици хора, а в базата никога не се събираха повече от десетина. Сега бяха празни.

Забелязах при бързото превъртане, че се е спрял и върнах назад да разбера какво толкова го е заинтригувало.

Стоеше пред вратите на складовото помещение. Те са много масивни. Наброяват около петдесет, подредени в извита линия, която граничи със самия хангар — нещо като коридор. Коридорът има множество входове към хангара.

Разбира се, всички бяха затворени. А прозорчетата във вратите, през които циркулира въздухът, за да не се образува плесен, са прекалено високо, за да може да се надникне през тях. Бях сигурен, че дори не се досеща какво има вътре.

Когато Турция бе притисната да спре да произвежда опиум, Ломбар направо бе надминал себе си. Беше наредил да се изкупят такива количества, че ако ги бяха пуснали на пазара, щяха да го залеят. Сега този опиум беше тук, хубаво пакетиран в големи торби. Имаше тонове и тонове.

Но дори човек да подскочи и да надникне през прозорците, нямаше да види нищо. Само купища торби.

Хелър огледа внимателно пода. Какво ли се надява да намери? Само следи от камиони.

Наведе се, пипна с ръка прахоляка и след това, предполагам за да си избърше ръката, я пъхна в джоба и я извади чиста.

После продължи да се разхожда със същия небрежен вид, като от време на време само почукваше по стените.

Отново се спря. Душеше въздуха. Оглеждаше една голяма врата с решетки. Естествено, нямаше да му се удаде да влезе вътре — това бе цехът за преработка на хероин!

Приближи се и почука. Колко глупаво. Вътре нямаше никой. Работи само от време на време. Но той упорито продължи силно да чука.

Явно се отказа. Записа си нещо в бележника. Просто някакви цифри. Безсмислено.

Продължи нататък със същия маниер.

Влезе в някой изходен тунел, повърви малко и се върне. Стана ми смешно. Даже тръгна по тунела, който водеше към моята врата! Никога не можеше да заподозре, че вилата е отсреща. Дори не пробва ключа на вратата, явно изобщо не го забеляза. Това щеше да го приближи на десет стъпки от мястото, където бях в момента.

Какъв шпионин!

Всичко това му отне само час.

След това много бързо направи малка скица. Не пропусна нищо. Очевидно наблизо нямаше никой, на когото да я покаже, да видят колко е добър. Или може би бе разбрал, че никой не иска да говори с него. Върна се в кораба.

И това бе всичко.

Засмях се. Какво само можеше да открие, ако бе истински обучен шпионин! А той какво направи? Някаква глупава карта, която тъй или иначе можеше да получи от строителния отдел на базата.

Прибрах всичко. Бе станало десет и имах наистина важни дела — а именно, да направя Солтан Грис богат!