Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (28)

Глава седма

Между Истанбул и там, където се намираше Хелър, имаше седемчасова времева разлика. Тъй че можете да си представите какво напрежение се изискваше да наблюдавам Хелър. Когато той ставаше от сън, в седем сутринта, бодър и отпочинал, аз седях пред екрана в два след обяд, смазан и изтощен.

Хелър тихо се измъкна от леглото и взе душ. Рат, за да си помогне с джобните пари, не му беше купил други дрехи, затова навлече старите, като изпсува тихо, докато си връзваше обувките. Погледна се в огледалото и поклати глава. Наистина изглеждаше смешен с малката зелена панамена шапка, с пурпурночервената риза, със сакото на бели и червени карета, чиито ръкави бяха с около три инча по-къси, с панталона на бяло-сини райета, който не му стигаше и до кокалчетатата и с оранжевите тесни обувки.

Простенах. Открояваше се като фар. И най-късогледото ченге нямаше как да не го забележи. А той даже не го осъзнаваше! За естетическия си вид би се загрижил, но не и за това да изглежда незабележим.

Мери неспокойно се мяташе в леглото, но все още спеше. Хелър леко затвори вратата и като хвърли поглед на колата, излезе от района на мотела.

Наблизо имаше закусвалня. Той влезе, почуди се малко над менюто, понеже естествено не знаеше какво представляват всички неща. Но можеше да се поръча закуска по номер и той поръча „Номер 1“. Включваше портокалов сок, овесена каша и бекон с яйца. Но позастаряващата келнерка не му донесе кафе. Сервира му мляко и той подозрително го опита. Тя му каза да го изпие, много малък бил за кафе. След това отказа да му продаде от пая, който той гледаше с копнеж, като накрая се смили да му обясни, че той трябва да се научи да контролира апетита си и тя щяла да седи до него, докато не си изяде овесената каша. Беше към петдесетгодишна, изглеждаше със силно развито майчинско чувство и самата тя имала синове. Момчетата, каза му тя, били своенравни и ако не внимавали какво ядат, нямало да пораснат. Дори сама отдели парите за закуската и му каза да не си вади всички пари, защото ще му ги откраднат. Каза му да си сложи повечето в обувките и си взе бакшиш един долар.

След това авторитарно хранене Хелър избяга на улицата. Това беше главната улица на града, от двете страни имаше магазини и тръгна със забързана стъпка, хвърляйки по едно око към витрините.

Недей да ходиш така! Молех му се на ум. Върви спокойно, шляй се, не привличай внимание! Тебе те издирват. Но Хелър крачеше в равномерен тръс. Повярвайте ми, на юг никой не тича. Никой!

Отби се в един магазин за конфекция, само за няколко секунди установи, че няма нищо с неговите размери, изхвърча на улицата и пак тръгна в тръс.

Отсреща имаше заложен магазин, където вирджинците продаваха неща, откраднати от туристи. Хелър обхвана с поглед витрината, рязко сви и влезе. Имаше варели с изхвърлени неща и лавици, претрупани със стари боклуци.

Сънливият продавач, който тъкмо бе отворил магазина и е очаквал да си доспи в задната стаичка, не беше много отзивчив. Хелър посочи.

Продавачът свали 8-милиметрова камера „Никон“. Каза му:

— За какво ти е, момче. Вече не продават такива касети.

Хелър разглеждаше големия фирмен етикет в черно и златно. Накара продавача да му свали друга камера. Остави ги на тезгяха. Хелър забеляза един варел. Беше пълен със счупени рибарски макари и заплетена корда. Извади си известно количество.

— Това са макари за дълбок морски риболов — каза продавачът. — Рибарското дружество в Смит Маунтин Лейк се разори. Тези не стават за нищо.

— Рибарска? — попита Хелър.

— Ловят риба. Спорт. Хайде, момче, не може да си толкова тъп. Днес не съм настроен за шегички. Ако наистина искаш нещо, вземай го и изчезвай. Нямам време за мотане.

Хелър избра няколко масивни макари, няколко счупени въдици и едно безнадеждно заплетено кълбо корда. Добави няколко кукички и цял куп тежести, които на края имаха стоманени куки. Сложи ги на тезгяха.

Заплесна се по някакви очукани малки радиокасетофони.

— Дай ми едно от тези.

— Искаш да кажеш, че наистина ще купиш нещо?

— Да — каза Хелър и извади малко пари.

— Ха, пък аз мислех, че си като местните хлапета — само им дай да зяпат, ама нямат мангизи. Значи не си тукашен?

Свали прашния касетофон, даже му сложи батерии и извади няколко касетки. Погледна колко пари държи Хелър в ръце и се престори, че е пропуснал нещо в сметката.

— Ще струва сто седемдесет и пет долара. Хелър му плати. Напълниха в торби странните вещи и Хелър тръгна. Аз лично го смятах не по-малко луд, отколкото си помисли продавачът. Неизползваеми камери, счупени рибарски макари, заплетена корда. Идиотщина.

Както си подскачаше, Хелър мярна магазин за спортни стоки. Рязко сви вътре. Посочи витрината. Млад продавач с рошава коса влезе във витрината и извади чифт бейзболни обувки.

Хелър ги огледа. Бяха черни, връзваха се до глезена. Езикът им беше дълъг и падаше над връзките. Обърна ги обратно. Нямаха пета, но имаха два кръга зъби, единия под възглавницата на стъпалото и другият — под петата. Стоманените зъби бяха дълги около половин инч и бяха здраво закрепени към кожената подметка.

— Ще ги вземеш евтино. Такива имаме с тонове. Треньорът на „Джаксън Хай“ поръча пълни екипи за бейзболния отбор. Отначало каза, че били много големи и няма да ги вземе. Сетне избяга с учителката по английски и с касата на спортния клуб.

— Бейзбол? — каза Хелър.

Продавачът посочи към куп бейзболни топки, но веднага се усети.

— Не се будалкай, момче. Хелър явно бе поумнял. Каза:

— Продават ли се?

Продавачът само го погледна. Хелър отиде до изложените бейзболни топки. Бяха малко по-големи и малко по-твърди от куршумените топки.

В дъното на магазина имаше една еластична мишена. Хелър попита:

— Може ли?

Вдигна топката. Сви длан и запрати бейзболната топка по мишената. Чух изсвистяването. Уцели точно в средата! Мина през мишената, счупи задния щанд и се сплеска в стената.

— Божичко! — каза продавачът. — Страхотен си. Направо си страхотен!

Хелър отиде и взе топката. Кожата се бе спукала. С любопитство бръкна вътре.

— Е — каза си под носа. — Не е много добра, но ще трябва да свърши работа.

— Божичко — каза продавачът. — Ти си роден талант! Виж, имаш ли нещо против да прибера мишената и после, като те вземат в „Ню Йорк Янкиз“, мога да я изложа на витрината?

Хелър се оглеждаше за чанта. Намери една, която се носеше на рамо. Започна да я пълни с бейзболни топки. Продавачът се опитваше да го ласкае, като го попита в отбора на кой колеж играе и дали смята да играе в Бейзболната лига и няколко пъти се извини, че Хелър изглеждал толкова млад, че никой не би си помислил, че е ветеран. Хелър не го окуражаваше особено. Обиколи щандовете. Намери някаква книга: „Изкуството на бейзбола. За начинаещи.“ Продавачът се шашна, като го видя да я прибавя към покупките. След това взе и още една: „Изкуството на ъгловото хвърляне. За начинаещи.“ Какво, май смяташе да ходи на риболов?

Продавачът се бе ентусиазирал.

— Виж какво, имаме пълни екипи. Я да видим кой номер обувки носиш? Виж, защо не вземеш да си купиш екипа от нас?

Помислих си, че само това ни трябва. Известност и реклама тъкмо тази сутрин.

Наложи се Хелър да откаже много повече неща от тези, които в крайна сметка купи — три чифта обувки, шест бели тениски с дълги ръкави, дванайсет чифта бейзболни чорапи с червени ивици отгоре, два бели анцуга, десетина бандажа, два екипа на бели и червени райета без надписи, червен анорак с капитански райета, черен пояс и червена каска.

Тогава Хелър забеляза шапките. Червени бейзболни шапки, по-малко елегантни от обичайните състезателни шапки, но подобни. Козирката бе по-дълга и нямаше да пасне под състезателната каска, за да изиграе ролята на подплънка/омекотител. Но Хелър направо бе пощурял. Обърна целия куп, за да намери неговия размер и я сложи на главата. Отиде до огледалото.

Аз изтръпнах. От врата нагоре пред огледалото седеше пилотът състезател Джетеро Хелър, шампион на Академията! Лесно бях забравил дяволитите му сини очи, буйната руса коса и усмивката, която казваше: върви по дяволите, кой го е грижа. Сякаш внезапно ме изстреляха обратно на Волтар! Но сега го почувствах с още по-голяма сила.

— Какво каза, че означавали инициалите? — попита Хелър.

— „Джаксън Хай“ — каза продавачът.

Не загрях веднага, вероятно, защото буквите върху шапката бяха сложно преплетени. Д.Х.! Значи за това се е хилил!

— Ще взема шест — каза Хелър. Сега вече се смееше.

Хелър великодушно подари на продавача пурпурната риза, оранжевите обувки и панамената шапка.

Напълниха купените неща в голям спортен сак. Хелър плати триста долара и взе картичката.

Тъкмо излизаше от вратата, когато продавачът извика:

— Ей, не ми каза как се казваш!

— Ще чуеш — каза Хелър и изчезна.

А, добре, има надежда. Ако си беше казал името, този „бибип“ продавач щеше да го разгласи из града с мегафон. Добре че Хелър беше скромен. Но определено не беше умен. Препускаше по улицата с огнено червена бейзболна шапка с неговите собствени инициали и носеше бейзболна фланела с дълги ръкави. Беше запазил панталона на сини райета и кариралото сако. Изпъкваше като светофар! И още по-зле, шпайковете му отекваха по тротоара по-високо, отколкото предишните му подковани обувки.

Всичко в крайна сметка бе по вина на Ломбар — той нареди Хелър да не бъде обучаван като шпионин. Всеки уважаващ себе си шпионин знае, че не трябва да се забелязва. Един трениран шпионин щеше да наблюдава хората около себе си и да се облече досущ като тях. А той не приличаше на никого в този тих южняшки град. Като го гледах сега, ако мога да цитирам продавача: божичко!

Хелър си погледна часовника. Отиваше към девет. Но спря на още едно място — сладкарски магазин.

Изхлипах. Имах си работа с идиот, не със специален агент. Специалните агенти не ядат сладкиши! Те пушат цигари!

Няколко дванайсетгодишни момченца седяха пред щанда и се караха за цените на дъвките с продавача. Явно ги бяха увеличили. Две от тях носеха бейзболни шапки — нещо съвсем нормално за момчетата в Америка. Осъзнах, че сега, с тази бейзболна шапка, Хелър ще минава за още по-малък.

Хелър мина по щанда, явно търсеше определен вид сладкиш. Видя го — всяко парче беше опаковано поотделно в прозрачна хартия. Сладкишът беше в бяло и червено, извити в спирала, точно като в рекламите от списанията.

Децата си купиха дъвки за по десет цента и Хелър направо шашна възрастната дама на щанда, като поиска десет фунта сладкиш! Купи не само от онзи в бяло и червено, но ѝ от други видове, и ги искаше заедно, така че трябваше да му ги опаковат в малки торбички с по един сладкиш от всеки вид, а после трябваше да намерят достатъчно голяма торба, за да влязат вътре всички малки торбички. Това със сигурност развали деня на възрастната продавачка.

Натоварен, Хелър пак излезе на улицата. На ъгъла имаше паркирана полицейска кола. Така, всеки обучен агент щеше да мине по другия тротоар. Но не и Хелър. Той бодро мина точно покрай ченгетата!

С периферното му зрение видях как го изгледаха.

Време беше да се върна и да се укрепя със студена шира. И да кажа една малка молитва за него. Ако за служителите на Апарата имаше специални адове, мен щяха да ме изпратят в онзи, който се е специализирал в прикрепяне на нетренирани агенти към мен. Не помогна нито ширата, нито молитвата!

Ако нещо се случи на Хелър преди да се добера до кодовата му хартия, с мен е свършено!