Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (21)

Глава шеста

Потеглихме веднага щом здрачът се сгъсти в плътен мрак.

Има някои хронично свръхкритични и вечно готови да се заядат хора, които ще кажат, че перспективата да притежавам истинска, жива танцьорка, ме е отвлякла от задълженията. Но в това няма да има грам истина.

В деня преди излитане бях станал роб на задълженията си. Изнудих Фахт Бей да ми даде всички пари, които ще ми трябват за разноски и още малко отгоре. Заредих се с всички възможни земни оръжия. Събрах цялото нужно оборудване. Здраво наплаших персонала на вилата, дори едно от малките момчета пак получи пристъп на повръщане.

Свързах Реле 831 и, като роб на задълженията си, прегледах какво прави Хелър вътре в кораба.

Правеше сладкиши!

Точно така! Седеше във вътрешната галерия с тигани и тави. Даже си бе вързал престилка. С една голяма лъжица опита къкрещото тесто на най-отвратителния сладкиш, който бях виждал през живота си.

Реших, че го е научил от сестра си. Толкова точно мереше, че си помислих, не е ли сладур? И бях така отвратен, че чак след като мина доста време ми направи впечатление, че използва английски съдове.

След малко пак проверих. Имаше цял пакет малки хартийки и нареждаше върху тях части от сместа.

Като се върнах след второто сплашване на персонала, Хелър бе увил сладките във восъчна хартия. Изглеждаха много твърди и бяха на спираловидни ивици в бяло и червено.

Знаех, че действа глупаво. В Америка с купища да ринеш такива сладкиши. Навсякъде можеш да си купиш. Даже ги рекламират на големи цветни реклами, каквито имаше в библиотеката на хангара, отдела за чужди списания.

Добре, помислих си саркастично, приготвя се за пътуването. И го оставих да прави каквото иска.

О, колко бях зает в деня преди излитането. Прекарах почти два часа с дела на Апарата, които малко или много наваксваха за десетте, прекарани на ливадата в мечти за Утанч.

Излетяхме без никакви проблеми. Много е просто да пътуваш на Земя. Само една луна и тя изобщо не е ярка. Тъй че просто трябва да тръгнеш на тъмно и да следваш тъмнината, която постепенно пълзи по планетата. Издигаш се на триста мили и после бързо се спускаш, за да се озовеш на друго място в същия час от денонощието.

Капитан Стаб се оказа експерт в тези неща. В училището на Апарата спокойно могат да добавят часове по пиратство и контрабанда. Стаб ми разказа няколко весели истории, докато се спускахме долу, в това число и как веднъж унищожил цял град. Страхотно!

Все пак се придържахме към процедурата за приземяване, описана в учебниците.

Под нас беше изоставената плантация — празни и пусти ниви, разпадаща се къща, порутени помещения за роби.

На около петстотин фута отгоре Стаб натисна бутона за парализа. Само за половин секунда от кораба просветна надолу конусообразна ярка синя светлина. Ако някой я забележи, най-вероятно щеше да я помисли за светлина от фарове на кола или светкавица на хоризонта.

Вторият пилот отвори херметическата врата. Вторият инженер, облечен в бойна униформа, само след секунда бе на земята. Държеше детектор за топлина. Завъртя се в кръг с него, за да обхване цялата местност.

От яркосинята светлина всичко живо наоколо изпада в безсъзнание. Топлинният детектор показва има ли някой в района. Стандартна операция. Спестява някои неприятни изненади. И на практика е много хуманна — не се налага да се избиват неволни свидетели. Скриваш се и чакаш човека да се съвземе, питайки се какво ли го е ударило, вместо да тичаш и да крещиш: „Пилоти от Волтар току-що нарушиха космическия кодекс, закон а-36544 М, Параграф Б!“ Освен това е трудно да се отървеш на момента от мъртви тела, появяват се шумни шерифи и други такива.

Детекторът на втория инженер светна червено! Синята светлина бе поразила нещо!

С готов за стрелба бластер първият пилот се втурна в посоката, където сочеше лъчът. Стаб напрегнато седеше пред пулта за управление, готов веднага да излети, ако тревогата се окаже засада.

Беше августовска нощ във Вирджиния, гореща и влажна. Тънката луна очертаваше силуетите на дърветата. Лек вятър въздишаше сред тревата около кораба.

И тогава се чу отсечен смях. Първият пилот тичешком се върна. Държеше за опашката един опосум. Захвърли го.

— Изглежда всичко е чисто — каза той.

— Чисто е — каза вторият инженер и хвърли топлинния детектор в кораба.

Стаб надникна в нощта, напрегна близко разположените си очи.

— Къде са те, по дяволите? Трябва да се върнем в базата преди изгрев-слънце!

Погледна часовника си.

— Можем да останем тук не повече от двайсет и пет минути!

Изведнъж в далечината се чуха тичащи стъпки по обраслата с плевели нива.

Появи се Рат. Носеше два огромни куфара.

Рат бе възможно най-незабележимият земен обитател. Освен наболия мустак, няма нито една друга черта, която би се запечатала в паметта. Идеалният шпионин. Той е от планетата Модон, където с радост са се отървали от него.

Прехвърли куфарите през херметическата врата. Едва си поемаше дъх от изтощение. Зърна ме на слабата светлина вътре в кораба.

— Я гледай ти! — каза той. — Самият офицер Грис! Като говори, винаги изглежда така, сякаш се оплаква.

— Какво носиш в тези куфари? — попитах аз. — Заповедите бяха да носиш луксозни чанти, пълни със скъпи дрехи.

Бутна ги по-навътре в кораба.

— Дрехите струват пари. Не можеш да си представиш какво значи инфлация. Допълних ги с камъни, за да тежат повече.

Допълнил си с пари собствения си джоб, казах си на ум. Натиснах звънеца зад мен и взех чантите да ги занеса на Хелър. Не исках да вижда агентите, които ще го следят от сега нататък.

Хелър бе освободил вратите на коридорите към стаята му. С мъка се проврях и оставих куфарите отпред в салончето. Куфарите изглеждаха луксозни. Хелър седеше на масата. Казах:

— Вътре има дрехи. Бързо се преоблечи. Не взе май никакви твои дрехи. Имаш само двайсет минути, така че не се разтакавай.

Излязох и затворих вратата след себе си. Рат все още дишаше задъхано. Дръпнах го в салона на екипажа. Извади куп документи.

— Това е дипломата му от военното училище. Прочетох я:

ВОЕННА АКАДЕМИЯ „СЕЙНТ ЛИ“

Поздравява се ДЪЛБЪРТ ДЖОН РОКСЕНТЪР,

МЛАДШИ

завършил обучението си на ниво

СРЕДНО ОБРАЗОВАНИЕ

Подпис, печат и т.н.

Дипломата изглеждаше страхотно. Бяха нарисувани войници под строй с пушки. Имаше знамена и оръдия. Много шик.

— Ето и другите документи — каза Рат.

Това бяха академични справки, свидетелства по отделните предмети и други подобни. — Добри фалшификати — отбелязах аз.

— Ами, как не — каза Рат. — Подписите са автентични. Миналата година училището е било затворено поради липса на средства и преподавателите биха направили всичко за някой и друг долар. Да не мислиш, че искам да ме затворят за фалшификация?

Винаги се оплаква, даже като му направиш комплимент.

— Къде е Търб? — попитах. — Нямаме много време.

— Може би има неприятности. Старият деловодител в онзи „бибип“ съд не искаше да остава след работно време.

Капитан Стаб подаде глава и посочи часовника си.

— Вече трябва да препускаме, за да успеем. Трябва да се върнем преди да е станало светло!

А, ето го и Търб, скочи през херметическата врата. Търб също с нищо не прави впечатление сред земните жители. Малко пълничък, леко мургав, но никога, няма да го забележиш сред тълпата. Той е от планетата Доло, където с радост са се отървали от него.

— Не може да бъде, самият офицер Грис! — каза той. — Значи все пак имаме важна задача. Рат, не съм бил прав. През цялото време ти разправям, че сме някакви отрепки, а пък то…

— Млъквай — казах аз. — Уредено ли е свидетелството за раждане?

Търб кимна. Извади от джоба си малък електрически превключвател.

— Старият счетоводител иска да го види, за да може да свидетелства, че се издава на действително съществуващ човек, който той познава и не е умрял. Не иска да го смятат за мошеник. Тази птица тук ще му се представи, ще му бутне още една банкнота и ще си получи свидетелството подписано. Веднага щом излезе от съда, аз правя бум и сбогом, чиновник, сбогом, досиета. Тази сутрин преди изгрев-слънце поставих бомбата. Точно в отдела за досиета!

Дадох им активатора за приемника.

— Това е едно много специално устройство за подслушване. Трябва да внимавате във всеки един момент да бъде на разстояние най-много двеста мили от него.

— Ама ние ще го подслушваме — каза Рат. — По дрехите му, в куфарите, навсякъде е пълно с такива нещица. Активаторът е в нас. Няма никакъв шанс да ни се изплъзне.

— Това е друг вид устройство, антенно — излъгах аз. — Поставено е в лакътя му и се задейства, ако борави с експлозиви или докосне оръжие. Не искаме да ви се случи нещо.

О, как само подейства!

— С това можем да го открием от кораб — излъгах. — А това е Реле 831. Дръжте го при активатора.

Схванаха.

— Просто не ги изключвайте никога. Нали виждате, приличат на свързваща телефонна кутия. Можете да ги оставяте пред сгради или под леглото.

Обещаха. После Рат каза:

— Пари. За нас. Ужасна инфлация!

Дадох им разрешително да теглят пари от една сметка в Арабската Банка в Ню Йорк. Бяха доволни. Аз също — това бяха правителствени пари.

Дадох им още няколко съвета. След това казах:

— А сега изчезвайте преди да ви е видял. Изскочиха през херметическата врата, притичаха край старата плантация на слабата лунна светлина и се изгубиха.

Стаб погледна часовника си.

Хелър излезе. О, не можех да сдържа смеха си! В южна Вирджиния няма дрехи, които да станат на мъж, висок шест фута и два инча. Бяха му толкова малки!

Рат бе свършил чудесна работа. Сакото бе КРЕЩЯЩО! На големи бели и червени карета. Панталонът бе КРЕЩЯЩ! На широки сини и бели райета. Шапката бе яркозелена и му беше много малка. Обувките му бяха от оранжева кожа и много тесни. Ризата бе пурпурно червена.

Ще се откроява сред другите като светофар!

Дрехите наистина изглеждаха скъпи, сякаш ги е купил някой с много пари и никакъв вкус.

И му стояха така, сякаш ги е израснал.

Чудесно!

Хелър бе помъкнал двата огромни куфара.

— Не смяташ ли, че тези дрешки са малко крещящи? — каза той.

— Последната мода! Последната мода! — отвърнах аз.

Бързо му повторих къде трябва да иде, за да си получи свидетелството за раждане. Подадох му другите документи.

Наведох се през вратата и огледах пътя с бинокъл за нощно виждане. Исках да се уверя, че Рат и Търб не се виждат и че районът е чист. Нещо помръдна в храстите.

— Малко съм гладен — каза Хелър зад гърба ми. И потъна навътре в кораба.

Стаб дойде до мен.

— Казва, че иска…

— Дайте му, каквото поиска — казах аз. Нещо мърдаше малко по-нататък до една колиба за роби.

Хелър пак се появи.

— Ще ми трябват пари.

А, да. Парите му. В заповедта се казваше пет хиляди долара, за да изглежда богат. Извадих две хиляди от джоба си и му ги подадох. Три хиляди не бе лоша надница за една нощ.

Пристягаше коланите на единия куфар.

— Много сме зле с времето — каза Стаб.

Видях какво е мърдало зад храстите. Лисица. Да върви по дяволите.

Изправих се и се обърнах към Хелър. Подадох му ръка. Но той не я пое. Вместо това ми подаде някакво писмо.

— Направи ми една услуга, моля те. Изпрати това писмо. Обещах да го държа в течение.

Взех писмото и го прибрах в джоба. Твърде бях зает със задачата да се отърва от Хелър, за да обърна внимание на плика.

— Ами, успех, Джетеро — казах аз. — Това е всичко. Потегляй.

Тупна на земята и помъкна двата куфара. Изчезна зад къщата.

„Сбогом, Хелър“, казах си на ум. „И се надявам да спечелиш много приятели в дранголника!“

— Излитаме — каза Стаб.

Махнах се да не им преча. Вторият инженер скочи долу с една машина. Стаб повдигна влекача шест фута над земята и го задържа. Вторият инженер обиколи тревата с машината и я изправи така, сякаш там никога не се бе приземявал кораб. Хвърли машината вътре. Вторият пилот му подаде ръка и го изтегли горе. Затвориха вратата.

Капитанът ми каза:

— Имаш ли заповед да повредиш кораба, за да не може да напусне тази слънчева система?

В интерес на истината, имах. Заповяда ми пилотът-убиец. Но нямаше как да кажа на Стаб, че корабът му ще бъде повреден.

— Защо? — попитах.

— Ами той току-що извади от летателната палуба времевия мерник — каза капитанът. — А ако има резервен, няма как да се доберем до него. Залостил е всички каюти и складове — невъзможно е да проникнем там даже с оръдия! Без мерник не можем да летим в космоса. Но смятам, че ти си искал точно този — нали ми каза да му дам всичко, каквото поиска.

И какво от това? На кой му трябваше да лети в този „бибип“ влекач и евентуално да бъде пръснат на парчета?

Корабът се понесе в небето. Сега към базата, за да се приземим точно преди изгрев-слънце.

Стаб включи допълнителните мощности, за да достигнем скоростта на светлината.

Аз тържествувах.

Отървах се от Хелър.

Нямах търпение да стигна до моите екрани и да видя как ще му се стовари на главата всичко, което му бях приготвил. Този „бибип“. Колко неприятности ми беше причинил!