Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (23)

Глава втора

На вратата на автогарата седеше чернокож с метла и със стара шапка на главата. Беше се загледал в пожара на хълма. Надявах се да се събуди и да забележи, че в града има непознат и да го свърже по някакъв начин с огъня.

— Кога е следващият автобус? — попита Хелър.

— Охо — каза черният. — Я гледай какъв огън! Виждал ли си някога такъв пожар?

Няма начин Хелър, като боен инженер от Флота, да не е виждал как пламват цели градове. Вероятно самият той е правил такива пожари, че в сравнение с тях огънят в сградата на съда изглежда като случайна искрица.

— Бая е големичък — каза Хелър.

Влезе в чакалнята и остави чантите.

Чакалнята беше доста овехтяла и мръсна — седалки с разпрана облицовка, разхвърляни на пода вестници. В отсрещния край имаше билетно гише.

Черният влезе, клатейки глава. Остави метлата, влезе зад гишето и си свали шапката. Със замах отвори прозорчето на гишето.

— За къде си? — извика той. — Ричмънд, Вашингтон, Ню Йорк, Маями? Или за Атланта?

— Атланта? — каза Хелър и тръгна към гишето. Пак се започна. Отново Манко! Отново принц Кавкалсия!

— О, много е далече — каза черният. — Много бели дами, черни дами, жълти дами. Какъвто цвят си поискаш. Много е далече. Или може би ще поискаш билет за Бърмингам? Това е най-хубавият град, човече.

— Отивам в Ню Йорк — каза Хелър.

— О, наистина съжалявам. Тази автобусна линия стига само до Линчбърг.

Черният се бе отърсил от виденията си за хубави градове.

— Този стар тъп град Феър Оукс не е много добре свързан. Но можеш да се прехвърлиш в Линчбърг. Мога да ти продам билет до там.

— А, много хубаво — каза Хелър. Черният се зае с работа и за нула време приготви билета.

— Два долара и четиридесет цента. Следващият автобус е към полунощ. Значи ще чакаш към час и половина. Ето ти билета, ето ти и рестото. Няма с какво да се забавляваш тук, освен ако не искаш да идеш да погледаш огъня. Не? Ами тогава, настанявай се удобно. Сега аз пак ставам портиер.

Сложи си черната шапка, заключи гишето и хвана метлата. Излезе навън да гледа пожара на хълма.

Хелър седна между двата куфара. Зачете се в различните рекламни плакати, които съобщаваха за удоволствията на Париж, хубостите на древна Гърция и един, на който пишеше за гощавка с пържени пилета в местната гимназия миналия септември.

Реших, че може все пак да се чува пукането на огъня, затова увеличих звука. Достигаха само звуци от далечната суматоха. Нямаше ли кой да забележи, че в града има непознат? Къде е полицията? Ама че полиция! Когато има стрелба или голям пожар, първото нещо е да потърсиш дали няма непознати лица в града. Много бях разочарован. Хелър си седеше възможно най-спокойно.

Черният започна да мете. Запя някаква песен:

Чуйте историята на Уили Уипър.

Уили Уипър беше коминочистач.

Той обичаше да се друса, навик лош.

О, чуйте да ви разкажа за неговата мечта!

Искаше да помете под десния крак на Хелър и той, за да го улесни, си вдигна крака.

Снощи прескочи той до дупката,

когато светлините ярко светеха.

Май взе десетина дози или повечко.

Като се събуди, на непознат бряг беше той.

Беше приключил с мястото под десния крак. Искаше да помете под левия крак. Хелър го вдигна.

Българската кралица падна първа в мрежата му.

Наричаше го „мили“ и „любими“.

Обеща му лъскав „Форд“,

с диамантени фарове и сребърно кормило.

Между замитанията на метлата, които не вършеха кой знае колко работа, освен да вдигат прах, ми се стори, че чух далечна полицейска сирена. Май наближаваше автогарата.

Уили се озова в Ню Йорк в една късна нощ.

Помоли своята мила да се срещнат.

Уили беше смешен. Тя захвана да крещи,

„БИМ, бам бу!“ — и всичко се изпари.

Беше полицейска кола! Рязко спря, гумите изсвистяха и сирената заглъхна. Точно пред автогарата.

Аха, помислих си със задоволство, местната полиция не е толкова забутана, в крайна сметка. Проверяват няма ли непознати на гарата! Е, Хелър, като си толкова заспал, ще си го получиш. А той даже не гледаше към вратата.

Удариха някой и той извика. Хелър се огледа.

Двама грамадни полицаи влязоха в стаята. Носеха черни къси якета. На коланите им висяха белезници и кобури. В ръцете си държаха готови за удар палки.

Двамата влачеха дребна млада жена! От очите ѝ се стичаха сълзи. Бореше се като диво животно.

— Пуснете ме! Вие, гадни „бибип“ „бибипци“! — крещеше тя. — Пуснете ме!

Ченгетата я запратиха напред. Тя се блъсна в един стол. Едно от ченгетата веднага се озова до нея, завъртя я и я бутна да седне на стола.

Другото ченге извади от колата стар и смачкан куфар, засили го по пода към нея и той се блъсна в краката ѝ. След това ченгето отиде до билетното гише и викна:

— Отваряй, черен „бибип“!

Ченгето, което бе до момичето, я бе притиснало здраво за стола.

— Нямаш никакво право да вършиш това! — крещеше му тя.

— Имам всички права на света! — каза ченгето. — Ако шефът каже на Друслата Мери Шмек да напусне града, Друслата Мери Шмек трябва веднага да се омита, а тя си седи тук!

Сълзите се стичаха по бузите ѝ, по челото ѝ бе избила пот. Вероятно беше на не повече от двайсет и пет, но изглеждаше на трийсет и пет — под очите ѝ имаше големи тъмни кръгове. Като се изключи това, не изглеждаше никак зле. Кестенявата ѝ коса се бе разпиляла върху лицето ѝ и тя я отметна. Опитваше се да се изправи на крака.

Поднови словесната атака.

— Скапаният ви „бибип“ шеф не говореше така, като беше в леглото ми миналата седмица! Каза, че мога да работя в града, колкото си искам.

— Това беше миналата седмица — каза ченгето и пак я притисна към стола. — Сега сме тази седмица.

Опита се да му одере лицето с ноктите.

— Ах, ти „бибип“ скапан „бибипски“! Ти самият ми продаде една доза миналия понеделник!

— Това беше миналият понеделник — каза ченгето. Не ѝ позволяваше да мръдне. — И ти, и аз знаем за какво е всичко това. Този „бибип“ нов федерален наркоагент се прехвърли в нашия район. Никой не знаеше, че е сменен. Не е получил своя дял, затова разчиства всичко. А вие сте такива боклуци, че няма как да не ви изчистят.

Тя пак заплака.

— О, Джо. Моля те, продай ми още една доза. Виж, след това си тръгвам. Ще се кача на автобуса. Но трябва да се боцна, Джо. Моля те! Не мога да издържам повече, Джо! Една малка дозичка и изчезвам!

Другото ченге се бе върнало от гишето.

— Млъквай, Мери. Всички знаем, че в цялата област няма и грам наркотик. Джо, шефа не ти ли даде пари за билета на тая „бибип“?

Момичето бе съкрушено. Сълзите продължаваха да се стичат от зачервените ѝ очи. Лицето ѝ непрекъснато се потеше. Знаех какво става. Беше наркоманка и в момента се наблюдаваха симптомите на абстиненция. Щеше да стане още по-зле. Посегна да разтрие очите си и се видяха белезите от игли върху вътрешната страна на ръката ѝ. Момиче, което си изкарва пари за скъпо струващия навик, като продава тялото си. Обичайна ситуация. И я изселват от града. Обичайна практика. Но може би беше заразила шефа с нещо. Венерическите болести ходят ръка за ръка с наркотиците и проституцията. Подобни сцени бяха толкова често явление, че не таях надежда Хелър да се намеси и да си намери белята.

— Виж какво, аз нямам намерение да ѝ купувам билет с мои пари — каза ченгето, което бе отишло на гишето.

Джо грабна чантата на момичето. Тя направи отчаяно усилие да я задържи и получи юмрук в лицето. Падна на пода, разплакана.

Двете ченгета отидоха на гишето. Джо започна да рови в чантата ѝ.

— Хей, я погледни тук — каза той.

Извади няколко сгънати на ролка банкноти и започна да ги брои.

— Сто трийсет и два долара.

— С това може да се купи доста „трева“ — каза другото ченге.

И двамата се изсмяха. Разделиха парите и ги прибраха в джобовете си.

Изведнъж двете ченгета и гишето се появиха в едър план на моя екран.

— Върнете парите на дамата! — каза Хелър. Изумено го зяпнаха. После лицата им се опнаха.

— Момче — каза Джо и вдигна палката. — Мисля, че имаш нужда от един урок!

Приготви се да я стовари.

Ръката на Хелър светкавично се протегна.

Ръката на Джо се счупи с пукане точно над лакътя!

Хелър отскочи назад. Другото ченге извади пистолета, отстъпи назад и го хвана с две ръце. В очите му се четеше свирепата радост от възможността да убие някого. Нормална реакция на ченге. Помислих си, ами добре, Хелър, радвам се, че се познавахме.

Отново светкавично движение на ръка. Пистолетът на ченгето подскочи и полетя назад.

С лявата ръка Хелър се вкопчи в шията на ченгето. Очите му започнаха да се изцъклят.

Хелър отскочи назад и удари ченгето в стомаха още преди тялото му да започне да се свлича на земята. Ченгето полетя назад и се стовари върху един кош за боклук.

С едно завъртане Хелър пак се озова при Джо. Той се опитваше да си извади пистолета с лявата ръка. Кракът на Хелър размаза пръстите му върху цевта.

Другият му крак се вдигна и веднага след удара се чу пукане на кости.

Хелър отстъпи и ги обхвана с поглед. Бяха се проснали здравата. Хелър им прибра пистолетите и ги захвърли през вратата на чакалнята. Чу се чупене на стъкло — един от пистолетите се бе ударил в прозореца на полицейската кола.

Момичето бе пристъпило напред с поглед, вперен в изпадналите в безсъзнание полицаи.

— Да ви е за урок, „бибипци“!

Хелър извади парите от джобовете им и ги върна в чантата. Подаде ѝ я.

Тя изглеждаше малко объркана. След това бързо каза:

— Готин, трябва веднага да се омитаме от тук! Шефът ще побеснее! Този Джо му е син!

Задърпа Хелър и се опита да го избута към вратата.

— Хайде! — викаше тя, — знам откъде можем да намерим кола! Давай, бързо! Трябва да се изпаряваме!

Хелър ѝ подаде нейния куфар. Взе своите и я последва навън. Обърна се назад. Черният гледаше двете ченгета.

— Ох, ох, тъкмо бях измел — тъжно каза той.