Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lady in the Lake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)
Допълнителна корекция
hammster (2012)

Издание:

Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра

„Народна култура“, София, 1986

Превела от английски: Жечка Георгиева

Рецензент: Жечка Георгиева

Американска. Първо издание

Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86

Редактор: Мариана Неделчева

Художник: Стефан Десподов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евелина Тодорова

Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.

Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

 

Raymond Chandler. The Lady in the Lake

Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976

Raymond Chandler. The Little Sister

Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от hammster

5

Сан Бернардино се пържеше, та чак цвърчеше в следобедния пек. Езикът ми изпръхна от жежкия въздух. Дишах като риба на сухо, спрях само колкото да си купя половинка уиски — в случай, че припадна, преди да съм стигнал планината, и запълзях по безкрайното нанагорнище към Крестлайн. Само след двайсетина километра пътят се изкачваше с хиляда и петстотин метра, но дори тогава не се разхлади. След още петдесет километра шофиране по планински терен стигнах висока борова гора и едно местенце, наречено „Бълбукащи извори“. Имаше паянтова бакалница и една-единствена бензиноколонка, но ми се видя същински рай. Оттам нататък вече беше прохладно.

Язовирът на Пума Лейк имаше въоръжена охрана от двете страни и по средата. Първият пазач ме накара да затворя всички прозорци на колата и чак тогава да прекося стената. На стотина метра от язовира беше опънато въже с провесени на него коркови тапи — да не наближават лодки. Като се изключат тези дреболии, войната, изглежда, е нищо не бе засегнала Пума Лейк.

В сините води плуваха канута, пърпореха малки лодки с извънбордови мотори, скутери се фуклявеха като нахакани юноши — оставяха широки разпенени бразди, правеха резки завои, а момичетата в тях пищяха и влачеха потопени във водата ръце. Раздрусвани от вълните, вдигани от скутерите, въдичари, платили по два долара за разрешително, се опитваха да си възстановят поне десетина цента с някоя и друга уморена риба.

Пътят се плъзна покрай висока гола гранитна скала и се спусна в обрасли с остра трева поляни, където тук-таме цъфтяха диви перуники, бели и морави лупини и срещничета, кандилки, див джоджен и пустинничета. Високи пожълтели борове пробождаха ясното синьо небе. Пътят отново се спусна на нивото на езерото и пейзажът се изпълни с момичета с крещящи панталони, панделки, забрадки, сандали е дебели подметки и тлъсти бели бедра. Велосипедисти предпазливо въртяха педали по шосето, а от време на време профучаваше по някой притеснен чичко, яхнал мощен мотоциклет.

На километър и половина от селото в шосето се вливаше второстепенен път, който в обратната си посока криволичеше към планината. Надписът върху груба дъска гласеше: „Езеро Литъл Фон, 2 км“. Поех натам. Отначало по склоновете се виждаха накацали тук-таме бараки и малки вили, после — нищо. Не след дълго и от този път се отклони друг, много тесен, а втори дървен надпис съобщи: „Езеро Литъл Фон. Частен път. Влизането забранено“.

Обърнах крайслера натам и внимателно запълзях покрай огромни голи гранитни скали, малко водопадче, лабиринт от почернели дъбове, дървета с твърда дървесина, мечо грозде и тишина. На едно клонче бе кацнала сойка, катеричка ми се сопна и сърдито заудря с лапичка по шишарката, която държеше. Кълвач с алена качулка спря да човърка кората на дървото, колкото да ми метне поглед с око като мънисто, шмугна се зад ствола и ме изгледа и с другото мънисто. Стигнах до порта, скована от пет успоредни летви, и още един надпис.

Пътят продължи да се вие през гората още стотина метра и изведнъж ниско долу зърнах малко овално езеро сред дървета, скали и трева — като капка роса върху къдрав зелен лист. В по-близкия му край имаше груб циментов бент с въже в горната част вместо парапет и старо воденично колело отстрани. Досами бента се издигаше малка дървена вила от борови стволове с неиздялана кора.

На отсрещната страна на езерото — доста път по шосето и съвсем напряко през бента — над водата се надвесваше голяма къща от червеникава секвоя, а още по-нататък — други две, всички старателно оградени една от друга. И трите бяха затворени, смълчани, със завеси на прозорците. Най-голямата имаше оранжеви щори и огромен прозорец от дванайсет части, гледащ към езерото.

В най-отдалечения му край, откъм бента, зърнах нещо като малък пристан и естрада за оркестър. На изкорубена дървена табела, закачена до естрадата, с големи бели букви пишеше: „Лагер Килкеър“. Не видях смисъл в надписа, особено на това място, затуй слязох от колата и се запътих към близката вила. Откъм задната й страна ехтеше брадва.

Почуках силно на вратата. Брадвата замлъкна. Отнякъде се провикна мъжки глас. Седнах на един камък и запалих цигара. Иззад ъгъла се дочуха стъпки — доста неравномерни. Зададе се мургав мъж с груби черти на лицето, понесъл брадва с две остриета.

Беше як, тромав, не много висок и куцаше, като отмяташе десния си крак при всяка крачка и описваше с обувката плитка дъга. Небръснатата му брадичка се чернееше, сините му очи гледаха, без да мигат, а прошарената коса се извиваше зад ушите и плачеше за подстригване. Беше облечен със сини дочени панталони и синя риза, разкопчана на загорелия му мускулест врат. От ъгълчето на устата му висеше цигара. Гласът му беше груб, напрегнат, градски:

— Кво има?

— Търся мистър Бил Чес.

— Аз съм.

Станах, извадих от джоба си бележката, с която Кингзли ме представяше, и му я подадох. Той й хвърли кос поглед, закуцука към къщата и се върна с чифт очила, кацнали на върха на носа му. Внимателно прочете посланието, после още веднъж. Прибра го в джоба на ризата си, закопча капачето и ми протегна ръка.

— Приятно ми е, мистър Марлоу.

Здрависахме се. Ръката му беше грапава като дървесна кора.

— Значи сте дошли да видите вилата на мистър Кингзли, а? С удоволствие ще ви разведа. Да не би да я продава, за бога?

Изгледа ме, без да мига, и махна с ръка към отсрещната страна на езерото.

— Не е изключено — рекох. — В Калифорния всичко се продава.

— Така си е. Ей я там — секвоената. Отвътре е облицована с чворест чам, таванът е дървена мозайка, каменни основи и веранди, в банята има и вана, и душ, навсякъде — венециански щори, огромна камина, в голямата спалня има нафтова печка и трябва да ви кажа, че пролетно време и есен хич не е излишна. Кухненската е комбинирана — дърва и газ, всичко е първо качество. Осем хилядарки излезе, а за планинска вила това е голяма пара. До хълма има и частен резервоар за вода.

— А електричество, телефон? — попитах, колкото да вляза в дружелюбния му тон.

— Ток има, то се знае. Виж, телефон няма. А сега и да искаш, не може. Пък и да разрешат, бая скъпичко ще излезе да прекарат жиците чак дотук.

Изгледа ме отново с немигащите си сини очи, аз също го изгледах. Въпреки брулената външност, имаше вид на пияница. Личеше си по надебелената, лъскава кожа, изпъкналите вени и силния блясък в очите.

— Сега живее ли някой в къщата? — продължих да разпитвам.

— Не. Мисис Кингзли беше тук преди няколко седмици. Слезе долу. Сигурно всеки момент ще се върне. Той не каза ли нещо?

Направих се на изненадан.

— Защо? Тя да не върви в комплект с вилата?

Той се намръщи, сетне отметна глава и избухна в смях — гръмовно, сякаш камион спука гума. Тътенът раздра горската тишина.

— Ох, ще ме уморите! — възкликна задъхано. — Дали не вървяла в…

Ново спукване на гума, след което устата му рязко се затвори, като врата на капан.

— Та както ви казах, вилата е един път — рече, като ме оглеждаше внимателно.

— Леглата удобни ли са?

Той се наведе към мен и се усмихна:

— А може би искате да си изплюете зъбите?

Зяпнах го с отворена уста.

— Това пък какво беше? Нищо не разбрах.

— Откъде да знам дали са удобни леглата? — озъби ми се той и леко се приведе напред, за да ме стигне с дясно кроше, ако нещата тръгнат натам.

— Не виждам защо да не знаете. Но да оставим този въпрос. И сам ще разбера.

— Ъхъ — додаде озлобено. — Като че ли не надушвам ченгетата от сто метра. Достатъчно работа съм си имал с тях във всички щати, където съм бил. Много ти здраве, приятелче! И много му здраве на Кингзли. Значи си е наел ченге да дойде тук да провери дали не му нося пижамата? Слушай, приятелче, кракът ми може да е схванат, но ако знаеш какви жени…

Протегнах ръка с дланта напред, като същевременно се надявах, че няма да я откъсне и да я запрати в езерото.

— Много приказваш — рекох. — Не съм дошъл да разследвам любовния ти живот. Не познавам мистър Кингзли. Тази сутрин го видях за пръв път. Какво ти става, по дяволите?

Той сведе очи и с опакото на ръката си изтри уста, почти злобно, сякаш искаше да си причини болка. Сетне вдигна длан пред лицето си, стисна я в юмрук, пак я разтвори и загледа втренчено пръстите си. Те леко трепереха.

— Извинете, мистър Марлоу — изрече бавно. — Снощи му изтървах края и сега съм махмурлия колкото десет шведи. Цял месец съм тук самичък и вече започнах сам да си говоря. Случи ми се една история.

— Една глътка няма ли да й помогне?

Очите му рязко се фокусираха върху лицето ми и заблестяха.

— Носите ли?

Измъкнах от джоба си половинката ръжено уиски и му я показах така, че да види зеленото етикетче, запечатващо капачката.

— Не го заслужавам — въздъхна той. — Да пукна, ако го заслужавам! Ей сега ще изнеса две чаши, освен ако не предпочитате да влезем в хижата.

— Тук по ми харесва. Гледката е великолепна.

Той отметна схванатия си крак, влезе в хижата и се върна с две малки чаши от топено сирене. Седна до мен на камъка и ме лъхна на застояла пот.

Отвинтих капачката, напълних му чашата, сипах си малко, чукнахме се и пихме. Той задържа глътката в устата си и бледа усмивка освети лицето му като слънчев лъч.

— Бива си го на качество — рече. — Не знам защо ги наприказвах едни такива… На човек страшно му докривява самичък в този пущинак. Ни компания, ни приятели, ни жена… — Замълча и след като ми метна един кос поглед, додаде: — Най-вече жена.

Аз не откъсвах очи от синята повърхност на малкото езеро. Под една от надвесените скали от водата изскочи рибка, блесна като слънчева стрела и остави кръг от вълнички. Лек ветрец раздвижи върховете на боровете, които зашумяха като нежен прибой.

— Тя ме напусна — поясни мъжът до мен. — Преди месец. Петък, дванайсети юни. Няма да забравя този ден.

Настръхнах, но все пак успях да улуча с гърлото на шишето празната му чаша. Петък, дванайсети юни, бе денят, когато мисис Кристал Кингзли е трябвало да се прибере в града, за да отиде с мъжа си на гости.

— Само че едва ли ви се слушат такива истории — продължи той. Ала в избелелите му сини очи прочетох копнеж да си каже всичко.

— Не че ми влиза в работата — рекох, — но ако мислите, че ще ви олекне…

Той рязко кимна.

— Двама души може да се срещнат случайно на някоя пейка в парка и да заприказват за господа. Правило ли ви е впечатление? Хора, които и пред най-добрите си приятели няма да отворят дума за това.

— Така е.

Той отпи и погледна към отсрещната страна на езерото.

— Чудесно момиче беше — произнесе с нежност в гласа. — Езичето й беше остричко, но иначе си я биваше. Влюбихме се от пръв поглед, Мюриъл и аз. Запознахме се в едно заведение в Ривърсайд, преди година и три месеца. В такива заведения момичета като Мюриъл обикновено не стъпват, но на, случи се. Оженихме се. Много я обичах. Знаех колко ми е провървяло. Но излязох мръсник и не играх честно играта.

Размърдах се, за да му покажа, че все още съм там, но не се обадих от страх да не прекъсна потока на мислите му. Седях с чашата в ръка, без да съм я докоснал. Обичам да си пийвам, но не и когато служа на хората като интимен дневник. Той продължи с тъга в гласа:

— Ама нали знаете какво става, като се ожени човек. Мине не мине известно време, и на мъж като мен — обикновен нехранимайко и нищо повече — му се приисква да опита нещо чуждо. Кофти е, съгласен съм, но си е факт.

Погледна ме и аз се съгласих, че и друг път съм чувал същото мнение.

Той пресуши и втората чаша. Подадох му шишето. На съседен бор кацна сойка и заскача от клон на клон, без да помръдва криле или да спре за миг, колкото за равновесие.

— Така си е — заговори отново Бил Чес. — Всички планинци са шантави и аз също започвам да откачам. Така хубаво се бях подредил — наем не плащам, всеки месец си получавам прилична пенсийка, вложил съм половината от обезщетението за крака в сигурни военни акции, женен бях за най-хубавата блондинка, която човек може да си представи, но през цялото време не съм бил с всичкия си, без да го знам обаче. Хукнах подир оная — посочи ядно секвоената вила на отсрещния бряг. Късното следобедно слънце я правеше да изглежда кървавочервена. — Насред двора, пред прозорците, така да се каже, и то с тая лъскава никаквица, дето пет пари не давам за нея. Божичко, къде ми беше умът!

Изпи и третата си чаша и закрепи бутилката върху камъка. Извади цигара от джоба на ризата, драсна клечка кибрит о нокътя на палеца си и запафка забързано. Дишах с отворена уста, безмълвен като крадец зад завеса.

— Като съм решил да върша идиотщини, поне да бях мръднал малко по-встрани от къщи или да се бях спрял на нещо по-различно — проговори той след продължително мълчание. — Пък то оная пачавра е руса като Мюриъл, и фигурата й същата, и всичкото, та чак и цветът на очите. Обаче, братко, тук свършва цялата прилика. Хваща окото, не ще и дума, но да кажа, че е нещо кой знае какво… Или че страшно съм си паднал по нея… Та значи събирам аз оная заран боклука около къщата и го горя и изобщо си гледам работата както винаги. А тя излиза от задната врата в прозрачна пижама — толкоз тънка, че всичко й се вижда. И ми вика с мързеливия си противен глас: „Ела да пийнеш една чашка, Бил. Какво си се разработил на това хубаво време.“ А на мен колко ми трябва — при думата чашка веднага отидох до кухненската врата и си пийнах. После още една и още една и докато се огледам — вече бях вътре в къщата. И колкото повече се приближавам до нея, толкоз по-приканващи стават очите й. — Той млъкна и ме огледа строго, немигащо. — Питахте ме дали леглата са удобни и аз се разбеснях. Нищо лошо не искахте да кажете, но нали съм натежал от спомени… Да, леглото, което опитах, беше много удобно. — Отново замълча, а аз оставих думите му да увиснат във въздуха. Сетне тупнаха тежко и след тях настъпи тишина. Той се наведе, за да вземе шишето от камъка, и се втренчи в него. Сякаш се бореше с мислите си. Отпи огромна яростна глътка направо от бутилката и завинти капачката плътно, като че ли искаше да подчертае нещо с това. Взе едно камъче и го метна по водата. — Върнах се тук по стената на бента — продължи бавно, с надебелен от уискито глас. — Доволен като не знам какво. Налудувал се и му се разминало! Туй мъжете понякога сме много глупави. Само че нищо не може да ти се размине! Нищо! Мюриъл ми даде да разбера, без дори да повиши глас. Даде ми да разбера някои работи за мен самия — неща, за които не съм и подозирал. Ами да, чудесно ми се размина!

— Значи ви е оставила — обадих се, когато мълчанието му продължи.

— Още същата нощ. Дори не си бях тук. Чувствувах се тъй отвратително, че нямах сили да остана поне донякъде трезвен. Метнах се във форда и отидох отсреща, на северната страна на езерото, при двама нехранимайковци като мен и здравата се налюсках. Само дето не ми стана по-добре. Прибрах се към четири сутринта и Мюриъл си беше отишла. Стегнала си куфарите и заминала, нищо не беше оставила освен бележка на скрина и крем за лице по възглавницата.

Измъкна от опърпан стар портфейл оръфана по краищата синя хартийка и ми я подаде. Беше откъсната от бележка на скрина и крем за лице по възглавницата.

„Съжалявам, Бил, но по-скоро ще умра, отколкото да продължа да живея с теб. Мюриъл“

Върнах му я.

— А онази отсреща? — попитах, като посочих с поглед секвоената вила.

Бил Чес вдигна едно плоско камъче от земята и се опита да го накара да подскача по водите на езерото, но не сполучи.

— Онази какво, нищо. И тя си замина същата нощ. Повече не я видях. И хич не ща да я виждам. Мюриъл цял месец вече не се обажда — нито думичка. Представа си нямам къде може да бъде. Сигурно е с някой мъж. Дано да се държи с нея по-добре от мен.

Той стана, извади от джоба си връзка с ключове и ги разтърси.

— Така че, ако искате да видите вилата на Кингзли, заповядайте. И благодаря, че изслушахте мелодрамата ми. Също и за уискито. Хайде.

Взе до половина пълното шише и ми го подаде.