Реймънд Чандлър
Дамата от езерото (30)

30

Фасадата на бар „Паун“ беше тясна, в съседство с магазин за сувенири, на чиято витрина малки кристални слончета блещукаха под светлината на уличната лампа. Отпред барът беше целият тухли и стъкло, а през монтиращия в тухлите разноцветен стъклен паун се процеждаше мека светлина. Влязох, заобиколих китайския параван, огледах помещението и се настаних във външния край на малко сепаре. Светлините бяха кехлибарени, кожата на тапицерията — яркочервена, масите — лъскави, пластмасови. В едно от сепаретата четирима войници печално се наливаха с бира, поизцъклили очи и явно отегчени дори и от пиенето. Срещу тях две момичета и двама безвкусно издокарани мъже вдигаха единствения шум в заведението. Не видях никой, който да отговаря на представата ми за Кристал Кингзли.

Съсухрен келнер със злобни очички и лице като изгризан кокал сложи отпреде ми салфетка с щампосан пъстър паун и ми поднесе коктейл бакарди. Засърбах го, загледан в кехлибарения циферблат на часовника на бара. Тъкмо минаваше един и петнайсет.

Единият мъж от компанията с двете момичета внезапно стана и излезе. Другият попита:

— Защо трябваше да го оскърбяваш?

— Оскърбих ли го? — учуди се тенекиен женски глас. — Това ми харесва. Та той ми направи непристойно предложение.

— Това не значи, че трябва да го обиждаш — жално настоя мъжът.

Единият от войниците неочаквано се изсмя гърлено, избърса смеха от лицето си с мургава ръка и продължи да се налива с бира. Аз потърках болното място зад коляното. Беше горещо и подуто, но чувството за схванатост бе изчезнало.

Дребно мексиканче с бледо личице и огромни черни очи нахълта в бара със сутрешните вестници под ръка и се шмугна между сепаретата, опитвайки се да продаде нещо, преди барманът да го изгони. Купих си вестник и го прегледах да видя има ли някакви интересни убийства. Нямаше.

Сгънах го и вдигнах очи тъкмо когато отнякъде се появи стройно кестеняво момиче в антрацитеночерни панталони, жълта блуза и дълго сиво палто и мина покрай моето сепаре, без да ме погледне. Опитах се да реша дали лицето й ми се стори познато, или бе просто едно от ония стандартни слаби, леко сурови хубави лица, които съм виждал десетки хиляди пъти. Тя заобиколи китайския параван до вратата и излезе. След две минути се върна мексиканчето, хвърли мълниеносен поглед на бармана и дотопурка при мен.

— Мистър — изгледа ме с огромните си очи, в които грееше палаво пламъче. Направи ми знак да го следвам и избяга навън.

Аз си допих чашата и също излязох. Момичето със сивото палто, жълтата блуза и черните панталони стоеше пред магазина за сувенири и разглеждаше витрината. Очите и помръднаха, когато затварях след себе си вратата. Застанах до нея.

Тя отново ме погледна. Лицето й беше бледо, уморено. Косата ми се видя по-тъмна от кестенява. Извърна лице и каза на витрината:

— Дайте ми парите, моля ви.

Дъхът й леко замъгли стъклото.

— Първо трябва да се уверя коя сте.

— Много добре знаете коя съм — тихо настоя тя. — Колко носите?

— Петстотин.

— Малко е. Много малко. Бързо ми ги дайте. Цяла вечност чакам да се появите.

— Къде можем да поговорим?

— Няма за какво да разговаряме. Дайте ми парите и си вървете.

— Не е чак толкоз просто. Аз поемам огромен риск, като ви ги нося. Затова държа да си изясня поне какво става и каква е моята роля.

— Вървете по дяволите — кисело ме изруга тя. — Защо той не дойде? Не ми се разговаря. Искам да се измъкна колкото се може по-бързо.

— Вие самата не сте пожелали той да дойде. Съпругът ви останал с впечатлението, че не сте искали дори да разговаряте по телефона.

— Така е — бързо се съгласи тя и отметна глава.

— Но с мен ще трябва да побеседвате. Не съм сговорчив като него. Или с мен, или с полицията. Няма да ви се размине. Аз съм частен детектив и се подчинявам на определени закони, иначе ще си изгубя разрешителното.

— Ах, колко е мил — изрече момичето. — И частен детектив си наел.

— Постъпил е както е сметнал за необходимо. Не му е било лесно да реши какво трябва да прави.

— За какво искате да говорим?

— За вас — какво сте правили, къде сте били и какви са ви намеренията. Дребни въпроси, но много важни.

Тя подиша върху стъклото на витрината и изчака да се разсее влажното мъгляво петно.

— Аз пък мисля, че ще е далеч по-добре — каза със същия студен, безизразен глас, — ако ми дадете парите и ме оставите сама да се оправям.

— Не съм съгласен.

Тя ме изгледа косо, сви нетърпеливо рамене под сивото палто и рече:

— Добре, щом като не може иначе. Аз съм отседнала в „Гранада“, на две пресечки северно от Осма улица. Апартамент шестстотин и осемнайсет. Дайте ми десетина минути преднина. Искам да вляза там сама.

— Аз съм с кола.

— Предпочитам сама.

Обърна се бързо и си тръгна. Стигна ъгъла, прекоси булеварда и изчезна от погледа ми, както вървеше под дърветата. Аз се върнах при колата, седнах вътре и изчаках десет минути, преди да потегля.

„Гранада“ представляваше грозно сиво ъглово здание. Остъклената входна врата беше на нивото на улицата. Заобиколих, докато зърнах матов осветен глобус, на който пишеше „Гараж“. В гаража се слизаше по наклон; веднага ме обгърна миришещата на гума тишина на паркирани в редици автомобили. От остъклената будка излезе мършав негър и огледа крайслера.

— Колко ще ми вземеш да оставя за малко колата? Ще бъда тук, в сградата.

Той ме изгледа цинично.

— Не си ли закъснял, шефе? Ще трябва да я поза чистя. Дай един долар.

— Какво става тук бе?

— Долар!

Слязох от колата. Той ми даде квитанция. Аз му връчих банкнотата. Без да го питам, ми обясни, че асансьорът бил в дъното, до мъжката тоалетна.

Качих се на шестия етаж, загледах се в номерата на апартаментите, заслушах се в тишината и вдъхвах морския въздух, който нахлуваше някъде от дъното на коридора. Къщата ми се видя що-годе благоприлична. Но в такива места щастливите жени се броят на пръсти. Това обясняваше и долара, поискан от мършавия негър. Добре преценяваше хората това момче.

Стигнах вратата на апартамент 618, постоях един миг неподвижно и леко почуках.