Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lady in the Lake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)
Допълнителна корекция
hammster (2012)

Издание:

Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра

„Народна култура“, София, 1986

Превела от английски: Жечка Георгиева

Рецензент: Жечка Георгиева

Американска. Първо издание

Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86

Редактор: Мариана Неделчева

Художник: Стефан Десподов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евелина Тодорова

Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.

Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

 

Raymond Chandler. The Lady in the Lake

Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976

Raymond Chandler. The Little Sister

Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от hammster

28

— Някои хора смятат — тихо продължи Уебър, — че ние тук сме една банда мошеници. Сигурно си мислят, че някой убива жена си, а после ми се обажда по телефона и казва: „Здрасти, капитане, тук един труп ми задръства антрето. Имам и пет стотака, които стоят без работа.“ А аз му викам: „Дадено. Задръж така, ей сега пристигам и ще потуля всичко.“

— Е, не чак дотам.

— В каква връзка искахте да говорите с Толи тази вечер?

— Той е разполагал с някакво сведение за смъртта на Флорънс Олмър. Нейните родители го наели да продължи разследването, но той така и не им казал каква е била уликата.

— И мислехте, че на вас ще каже? — саркастично попита капитанът.

— Нищо не ми пречеше да опитам.

— Или може би ви се искаше да си отмъстите на Дегармо за грубото държане?

— Може и това да е било.

— Толи беше изнудвач на дребно — презрително изрече Уебър. — И то нееднократно. Крайно време беше да се отървем от него. А аз ще ви кажа каква му беше уликата. Имаше една обувка, открадната от крака на Флорънс Олмър.

— Обувка ли?

Той се усмихна леко.

— Чисто и просто обувка. По-късно я намериха, скрита в къщата му. Официална дамска обувка от зелено кадифе с лъскави стъкълца по токчето. Правена по поръчка при един холивудски майстор, който изработва обувки за театрални и други цели. А сега ме попитайте кое толкова й е важното.

— Кое й беше важното, капитане?

— Ами мисис Олмър си имала два съвършено еднакви чифта, поръчани заедно. Както се оказа, това често се правело. В случай, че едната обувка се ожули или някой пиян хипопотам настъпи дамата по крака. — Той помълча, леко усмихнат. — Единият чифт така и не бил обут — нито веднъж.

— Май че започвам да проумявам.

Той се облегна назад и потупа ръкохватките на стола. Изчака ме да продължа.

— Пътеката от страничната врата на къщата до гаража е циментирана — поясних. — Повърхността е доста груба. Ако предположим, че не е вървяла, а е била носена, и онзи, който я е носел, й е сложил обувките… и то чисто новия чифт…

— Е и?

— Толи може да е забелязал това, докато Лейвъри е телефонирал на доктор Олмър, който в момента е бил по своите визитации… Значи е взел обувката като улика, че Флорънс Олмър е била убита.

Уебър кимна.

— Щеше да е улика, ако я беше оставил на крака й, за да я намери полицията. Но след като я е взел, тя се превръща само в улика, че той е глупак.

— Правена ли й е кръвна проба за окис?

Той разпери длани върху бюрото и ги загледа.

— Да. И окис наистина беше открит. Освен това полицаите, които разследвали случая, били убедени и от самите обстоятелства. Липсвали следи от насилие. Било е доказано, че доктор Олмър не е извършил убийството. Може да са сбъркали. Според мен разследването е било доста повърхностно.

— Кой го е водил?

— Мисля, че се досещате за отговора.

— Полицията не е ли забелязала липсващата обувка?

— Когато пристигнали, никаква обувка не липсвала. Не забравяйте, че междувременно докторът се прибрал у дома, повикан от Лейвъри, преди да дойдат нашите хора. За въпросната обувка знаем само от разказите на Толи. Той би могъл да я измъкне от къщата. Страничната врата била отключена. Прислугата спяла. Може да възразите, че не е знаел къде да търси неносената обувка. Но аз не бях се учудил, ако и за това се е досетил. Много го бива да си пъха навсякъде носа. Но не мога да твърдя с положителност, че е знаел.

Седяхме, гледахме се един друг и разсъждавахме.

— Освен ако предположим — бавно издума Уебър, — че медицинската сестра на Олмър е била съдружница на Толи в изнудването на доктора. Не е изключено. Някои факти сочат натам. Но повечето оборват това предположение. Какви основания имате да твърдите, че удавеното момиче е въпросната сестра?

— Основанията ми са две, като нито едно само по себе си не е доказателство, но взети заедно, са твърде убедителни. Преди няколко седмици в Пума Поинт се появил някакъв грубиянин, отговарящ по описание на Дегармо, и показвал снимка на Милдред Хавиланд, която много приличала на Мюриъл Чес. Прическата и веждите били различни, но общо взето, приликата била налице. Никой не му оказал помощ. Представил се като Де Сото, полицай от Лос Анджелис. Такъв полицай в нашия град няма. Когато Мюриъл Чес чула това, много се изплашила. Лесно може да се установи дали наистина е бил Дегармо. Второто основание се гради върху едно златно синджирче за глезен със сърчице, които намерихме скрити в кутия с пудра захар в хижата на Чес. Намерихме ги след смъртта й, когато арестуваха мъжа й. На гърба на сърчицето е гравирано: „На Милдред от Ал. 28 юни 1938. С много обич“.

— Може да е друг Ал и друга Милдред.

— Едва ли го вярвате, капитане.

Той се наведе напред и направи дупка във въздуха с показалеца си.

— Какво точно се опитвате да докажете?

— Искам да докажа, че Лейвъри не е застрелян от жената на Кингзли. Че смъртта му е свързана по някакъв начин със случая Олмър. И с Милдред Хавиланд. Вероятно и с доктор Олмър. Искам също така да докажа, че жената на Кингзли е изчезнала, защото е била силно уплашена от нещо, че вероятно знае нещо компрометиращо, но никого не е убила. Ако успея, ще получа петстотин долара. Имам правото да опитам.

Той кимна.

— Да, разбира се. И аз пръв бих ви помогнал, стига да видя някакви основания. Не сме открили мисис Кингзли, но не сме имали и време за това. Обаче няма да ви помогна да натопите някой от моите хора.

— Чух, като нарекохте Дегармо „Ал“. Макар че по-скоро си мислех за доктор Олмър. Той се казва Албърт.

Уебър заразглежда палеца си.

— Да, но не той е бил женен за нея, а Дегармо — рече тихо. — И трябва да ви кажа, че тя го правеше на луд. Ако сега той ви се струва толкова кофти, това до голяма степен се дължи на жена му.

Седях, без да мърдам. След малко се обадих:

— Започвам да проумявам някои неща, за които я не подозирах. Що за жена беше?

— Умна, привлекателна и покварена. Много я биваше да се оправя с мъжете. Въртеше ги на малкия си пръст. Онзи, моят глупак, на часа ще ви скъса главата, ако кажете и една дума против нея. Тя се разведе с него, но той смята, че все още има някакви шансове.

— Той знае ли за смъртта й?

Уебър мълча дълго време, преди да отговори:

— Не съм го чул от устата му. Но няма начин да не знае, ако това е същата жена.

— Доколкото ми е известно, той така и не я открил в планината. — Станах и се наведох над бюрото. — Вижте, капитане, нали не ме будалкате?

— Не. Ни най-малко. Някои мъже са си такива, други ги правят такива жените. Ако си въобразявате обаче, че Дегармо е отишъл чак там да я търси, за да й причини зло, много се заблуждавате.

— Не съм залагал особено на тази мисъл. Би било възможно, ако Дегармо познава добре околностите, защото убиецът е знаел кое къде е.

— Ще ви помоля този разговор да си остане между нас.

Кимнах, но не му обещах. Отново му пожелах „лека нощ“ и излязох. Той ме проследи с поглед. Видът му беше обиден и тъжен.

 

 

Крайслерът беше на полицейския паркинг встрани от сградата. Ключовете си бяха на мястото и калниците не бяха смачкани. Куни не бе изпълнил заканата си. Върнах се в Холивуд и се качих в апартамента си в Бристол. Беше късно, почти полунощ.

Зеленобежовият коридор бе безмълвен, само в някой от апартаментите звънеше телефон. Звънецът се чуваше все по-отчетливо. Отключих входната врата. Оказа се, че това бил моят телефон.

Прекосих тъмната стая към мястото, където върху дъбовото бюро до стената стоеше апаратът. Звънна поне десет пъти, преди да стигна до него.

Вдигнах слушалката. Беше Дерас Кингзли. Гласът му прозвуча напрегнат, несигурен.

— Боже господи, къде бяхте досега? — попита рязко. — От няколко часа се опитвам да се свържа.

— Сега нали съм тук. Какво има?

— Тя ми се обади.

Стиснах слушалката, задържах въздуха в дробовете си и много бавно го издишах.

— Е и?

— Аз съм наблизо. Ще бъда при вас след пет-шест минути. Бъдете готов незабавно да потеглите.

И затвори.

А аз продължих да държа слушалката. После бавно я оставих и погледнах ръката си: беше свита, сякаш все още я стискаше.