Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lady in the Lake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)
Допълнителна корекция
hammster (2012)

Издание:

Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра

„Народна култура“, София, 1986

Превела от английски: Жечка Георгиева

Рецензент: Жечка Георгиева

Американска. Първо издание

Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86

Редактор: Мариана Неделчева

Художник: Стефан Десподов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евелина Тодорова

Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.

Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

 

Raymond Chandler. The Lady in the Lake

Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976

Raymond Chandler. The Little Sister

Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от hammster

32

Миришех на джин. Не като обърнал четири-пет чашки в ясна зимна утрин, за да се преборя с махмурлука, а сякаш Тихият океан е пълен с чист джин и аз съм се гмурнал в него с главата надолу от борда на някоя яхта. Косата, веждите, брадата, врата ми — всичко бе плувнало в джин. Ризата ми също. Ухаех на умрели крастави жаби.

Сакото ми беше свалено, лежах по гръб до дивана, на нечий килим, и гледах картина в рамка. Рамката беше евтина, дървена, лакирана, а на картинката бе изобразена част от огромен висок светложълт виадукт, по който лъскав черен локомотив теглеше турскосини вагони. През една от издигащите се нагоре арки на виадукта се виждаше широк златист плаж, изпъстрен с излегнали се летовници и раирани плажни чадъри. На преден план се задаваха три момичета с книжни слънчобрани, едното във вишнево, другото в светлосиньо, а третото в зелено. Отвъд плажа се простираше залив — по-син, отколкото се полага на кой да е залив. Целият бе просмукан от слънчева светлина и осеян с изнемогващи бели платноходки. Отвъд извивката на залива се издигаха три хълма в три контрастиращи цвята: златист, теракота и светловиолетов.

Най-отдолу на картината пишеше с едри главни букви: „ПОСЕТЕТЕ ФРЕНСКАТА РИВИЕРА СЪС СИНИЯ ВЛАК“.

Много подходящ момент за това.

Вдигнах със сетни сили ръка и опипах тила си. Стори ми се кашав. Острата болка, предизвикана от докосването, се стрелна чак до петите ми. Изстенах, но стонът ми приличаше по-скоро на ръмжене — от професионална гордост или поне онова, което бе останало от нея. Бавно и внимателно се претърколих и видях краката на спуснато легло, от онези, дето се прибират към стената. Другото си беше прибрано. Шарката върху боядисаното дърво ми се видя позната. А картината бе висяла през цялото време над дивана, без дори да съм я погледнал.

Докато се преобръщах, от гърдите ми се търкулна четвъртита бутилка джин и се удари в пода. Прозрачна и празна. Просто да не повярваш, че толкова джин се е побрал в една-единствена бутилка.

Успях да свия колене и останах на четири крака. Душех като куче, което няма време да си довърши вечерята, но никак не му се иска да я зареже. Завъртях глава наляво и надясно. Веднага ме заболя. Продължих да я въртя и продължи да ме боли, така че се изправих на крака и тогава видях, че съм по чорапи.

Обувките ми се въргаляха до перваза на дюшемето и имаха много охлузен вид. Обух ги уморено. Бях един стар, стар човек. В последните дни на своя залез. Все пак един зъб ми беше останал. Напипах го с език. Нямаше вкус на джин.

— Всичко ще си спомниш — рекох на глас. — Един ден всичко ще си спомниш. И никак няма да ти хареса.

Лампата върху масичката си стоеше до отворения прозорец. И тапицираният тлъст зелен диван си беше на мястото. И вратата с дръпнатата зелена завеса. „Никога не сядайте с гръб към зелени завеси. Зле ще си изпатите. Все нещо ще се случи.“ Май вече го бях казвал на някого. На едно момиче с пистолет в ръка. Момиче с ясно безизразно лице и тъмнокестенява коса, която е била руса.

Огледах се за нея. Беше си в стаята. Лежеше върху изтегленото легло.

Облеклото й се състоеше от чифт къси бежови чорапки. Косата й беше разрошена. Вратът й беше целият в синини. Устата й зееше отворена, изпълнена до краен предел от подут език. Очите й бяха изцъклени, а бялото им не можеше да се нарече бяло.

Четири яростни резки аленееха цинично върху белотата на голия корем. Дълбоки, стръвни, набраздени от четири озверели нокътя.

Върху дивана имаше скупчени дрехи, предимно нейни. И сакото ми беше там. Измъкнах го и го облякох. Отдолу нещо изшумоля. Извадих дългия плик с парите и го прибрах в джоба си. Марлоу, петстотин долара. Надявах се, че всичките са там. Нямаше за какво друго да храня надежди.

Запристъпвах предпазливо, на пети, сякаш по съвсем тънък лед. Наведох се и разтрих мястото зад коляното, като се питах къде ме боли повече — там или главата.

В коридора отекнаха тежки стъпки, дочух неясни груби гласове. Стъпките затихнаха. Някой задумка с юмрук по вратата.

Стоях и гледах, здраво стиснал устни. Всеки миг очаквах някой да отвори и да влезе. Опитаха дръжката, но пак никой не нахълта. Отново чукане, пауза, неясните гласове. Стъпките се отдалечиха. Попитах се колко ли време е необходимо, за да доведат управителя с шперца. Едва ли много.

Съвсем недостатъчно, за да успее Марлоу да се прибере у дома от френската Ривиера.

Отидох до зелената завеса, дръпнах я настрани и надзърнах през тъмното коридорче към банята. Влязох вътре и светнах лампата. Две малки хавлиени кърпи на пода, банско килимче, преметнато през ръба на ваната, над нея в ъгъла прозорче с матово стъкло. Затворих вратата, стъпих на ваната и го отворих. Шестият етаж. Нямаше мрежа срещу комари. Извадих глава навън и се взрях в мрака, в тесния проблясък на улицата с дърветата. Погледнах встрани и забелязах, че прозорчето на банята на съседния апартамент е на по-малко от метър разстояние. Една охранена планинска коза би се справила, без да й мигне окото. Въпросът бе дали един пребит от бой частен детектив е в състояние да стори същото и какви плодове би дало усилието му.

Някъде зад гърба ми далечен приглушен глас като че ли нареждаше обичайния полицейски речитатив: „Отворете, иначе ще разбием вратата!“ Аз се подсмихнах. Нямаше да я ритат, защото може да си натъртят коленете. А краката им са единственото нещо, на което държат.

Грабнах един пешкир от закачалката, отворих прозореца докрай и много внимателно стъпих на перваза. Прехвърлих единия си крак на съседния перваз, като се държах за рамката. Стигах другия прозорец едва колкото да го отворя, ако не е заключен. Беше заключен. Ритнах стъклото и го счупих. Шумът, който вдигнах, сигурно се чу в Сан Франциско. Омотах пешкира около лявата си ръка и я пъхнах вътре, за да освободя ключалката на бравата. Долу на улицата мина кола, но никой не се развика.

Успях да отворя строшения прозорец и тогава се прехвърлих на другия перваз. Пешкирът падна от ръката ми и запърха надолу в мрака, за да кацне върху тясната тревна площ между двете крила на сградата.

А аз се промуших в прозореца на съседната баня.