Реймънд Чандлър
Дамата от езерото (14)

14

Сънувах, че съм в леденозелени водни дълбини с труп под мишница. Трупът имаше дълги руси коси, които постоянно се замотаваха пред лицето ми. Огромна риба с изцъклени очи, подуто тяло и лъщящи прогнили люспи плуваше около мен и ме гледаше цинично, като застарял коцкар. Тъкмо когато щях да експлодирам от липса на въздух, трупът в ръцете ми оживя, отдръпна се и в следващия миг аз се боричках с рибата, докато трупът започна да се преобръща във водата, а дългите му коси се въртяха пумпалообразно.

Събудих се с уста, натъпкана с чаршафа, с ръце, сключени около таблата на леглото, която явно се опитваха да изтръгнат. Когато я пуснах, мускулите ме боляха. Станах, обиколих стаята и запалих цигара, като опипвах килима с боси крака. Изпуших я и се върнах в леглото.

Когато се събудих отново, беше девет часът. Слънцето светеше в лицето ми. Стаята пареше от горещина. Взех един душ, обръснах се и наполовина облечен, отидох в малката трапезария към кухненския бокс да си препека филии, да си изпържа яйца и сваря кафе. Тъкмо привършвах, когато на вратата се почука.

Отворих с пълна уста. На прага стоеше слаб сериозен мъж в строг сив костюм.

— Лейтенант Флойд Гриър от Централното полицейско управление — представи се той и влезе в стаята.

Протегна ми суха ръка и аз я стиснах. Седна на ръба на един стол, както обикновено сядат полицаите, взе да върти шапка из ръце, загледан спокойно в мен, без да мига — както само те умеят.

— Обадиха ни се от Сан Бернардино във връзка с тази история в планината, при Пума Лейк. Удавената жена. Разбрах, че вие сте присъствували при откриването на трупа.

Аз кимнах и му предложих кафе.

— Не, благодаря. Закусих преди два часа.

Донесох кафето си и седнах срещу него.

— Помолиха ни да направим справка за вас и да им се обадим.

— Да, разбира се.

— Така и сторихме. Оказа се, че сте чист спрямо нас. Странно съвпадение — човек с вашата професия да се окаже на мястото, където неочаквано откриват труп.

— Такъв съм си. С късмет.

— Затова реших да се отбия и да се запозная с вас.

— Хубаво сте направили. Приятно ми е, лейтенанте.

— Странно съвпадение — повтори той, след като ми кимна. — По работа ли бяхте в планината?

— Дори и да е така, работата ми няма нищо общо с удавеното момиче — поне доколкото ми е известно.

— Но не сте съвсем сигурен, така ли?

— Докато делото не е приключило, в нищо не мога да съм сигурен, най-малко в страничните ефекти.

— Е, да. — Той отново взе да върти шапка из ръцете си, като стеснителен каубой. В очите му обаче нямаше капка стеснителност. — Ако страничните ефекти, които споменахте, се преплетат с тази удавена жена, бих искал да ни известите.

— Можете да разчитате на това.

Той изду с език долната си устна.

— Бихме искали нещо повече от надежда. А за момента, изглежда, нищо не желаете да ни кажете?

— За момента не знам нищо повече от онова, което е известно и на Патън.

— Кой е той?

— Шерифът на Пума Поинт.

Слабият сериозен мъж се усмихна снизходително. След известно мълчание дръпна един пръст, за да изпука, и рече:

— Прокурорът на Сан Бернардино вероятно ще поиска да разговаря с вас преди следствието. Но това няма да е много скоро. За момента се опитват да вземат от трупа пръстови отпечатъци. Изпратихме им един от нашите специалисти.

— Сигурно няма да е лесно. Тялото беше доста разложено.

— Сега има начини. В Ню Йорк са разработили цяла технология, защото често вадят от реката удавници. Режат от пръстите парчета кожа, втвърдяват я в дъбилен разтвор и по този начин вземат отпечатъци. Обикновено върши работа.

— Да не би да мислите, че жената има досие в полицията?

— Винаги вземаме отпечатъци, от всеки труп. Би трябвало да го знаете.

— Не я познавах. Ако сте помислили, че знам коя е и затова съм бил там, няма такова нещо.

— Но не желаете да ни кажете защо сте ходили в Пума Поинт — настоя той.

— Значи мислите, че лъжа.

Лейтенантът завъртя шапката на кокалестия ся пръст.

— Грешно сте ме разбрали, мистър Марлоу. Ние нищо не мислим. Ние само разследваме и проучваме. Този разговор е просто в реда на нещата. Би трябвало да го знаете. Достатъчно дълго сте в бизнеса. — Стана и си сложи шапката. — Ако ви се наложи да напускате града, бих искал да ми се обадите. Ще ви бъда много задължен.

Обещах и го изпратих до вратата. На излизане ми кимна и тъжно се полуусмихна. Проследих го с очи как апатично се влачи по коридора и натиска копчето на асансьора. После се върнах в трапезарията да проверя дали е останало кафе в каната. Имаше почти цяла чаша. Добавих мляко и захар и я отнесох при телефона. Набрах номера на Централното полицейско управление, а когато ме свързаха, поисках да говоря с лейтенант Флойд Гриър.

— Лейтенант Гриър не е тук — отвърна ми нечий глас. — Искате ли да говорите с някой друг?

— Де Сото там ли е?

— Кой?

Повторих името.

— Какъв чин има и в кой отдел работи?

— Мисля, че е цивилен.

— Почакайте малко.

Зачаках. След известно време се обади грапав мъжки глас:

— Какви са тези шегички? Няма никакъв Де Сото в целия списък. Кой е на телефона?

Затворих, допих си кафето и набрах номера в кантората на Дерас Кингзли. Компетентната и хладна мис Фромсет ме осведоми, че току-що бил пристигнал, и ме свърза.

— Е? — започна той гръмогласно и властно, както подобава в началото на един нов ден. — Научихте ли нещо в хотела?

— Наистина е била там. И се е срещнала с Лейвъри, Пиколото, с когото разговарях, вмъкна Лейвъри в разговора, без да съм го питал, дори без да съм му подсказал. Вечеряли заедно и отишъл с нея до гарата, в същото такси.

— Трябваше да се досетя, че ме лъже — бавно произнесе Кингзли. — Но останах с впечатлението, че се изненада, когато споменах телеграмата от Ел Пасо. Напразно съм се поддал на първото впечатление. Нещо друго?

— Не, не изрових нищо друго. Тази сутрин при мен дойде един полицай, колкото да ме огледа и да ме предупреди да не напускам града, без да се обадя. Опита се да разбере какво съм правил в Пума Поинт. Нищо не казах, а той дори не беше чувал за съществуването на Джим Патън. Явно Патън си е мълчал.

— Джим е много свестен човек и би направил всичко, което зависи от него. Защо ме питахте снощи за някоя си Милдред… как й беше фамилното име?

Разказах му накратко. Също и за колата на Мюриъл Чес и за дрехите й — къде са били намерени.

— Историята се оформя твърде зле за Бил — каза той. — Аз самият добре познавам Кун Лейк, но и през ум не би ми минало да използувам стария навес, пък дори и не подозирах, че съществува. Звучи не само зле, но и предумишлено.

— Не съм съгласен. Щом като познава добре местността, не е било необходимо да търси такова сложно скривалище. Още повече, че за него разстоянието е проблем.

— Възможно е. Какво възнамерявате да правите сега?

— Ще се заема отново с Лейвъри, разбира се.

Той се съгласи с мен и додаде:

— Този другият случай — колкото и да е трагичен — жали не ни влиза в работата?

— Само ако жена ви е замесена в него.

— Вижте какво, Марлоу. — Гласът му прозвуча доста рязко. — Разбирам инстинкта ви на детектив да свързвате всички събития в един стегнат възел, но все пак го обуздавайте. Животът съвсем не е такъв — поне доколкото аз го познавам. Най-добре оставете проблемите на семейство Чес на полицията, а вие впрегнете мозъка си на работа за разрешаване на моите проблеми.

— Дадено — рекох.

— Не мислете, че ви нареждам — добави той.

Засмях се сърдечно, казах „довиждане“ и затворих. Дооблякох се и слязох в подземния гараж да си взема крайслера. И пак потеглих към Бей Сити.