Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lady in the Lake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)
Допълнителна корекция
hammster (2012)

Издание:

Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра

„Народна култура“, София, 1986

Превела от английски: Жечка Георгиева

Рецензент: Жечка Георгиева

Американска. Първо издание

Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86

Редактор: Мариана Неделчева

Художник: Стефан Десподов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евелина Тодорова

Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.

Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

 

Raymond Chandler. The Lady in the Lake

Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976

Raymond Chandler. The Little Sister

Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от hammster

2

Частният кабинет си имаше всичко, което му се полага. Беше дълъг, мрачен, тих, с климатична инсталация, прозорците бяха затворени, а сивите щори — полуспуснати, за да предпазват от палещото юлско слънце. Сивите пердета бяха в тон със сивия мокет. В ъгъла имаше голям сребристочерен сейф, а ниската редица кантонерки му пасваше напълно по цвят и модел. На стената висеше огромна цветна снимка на възрастен чичко с изсечен клюн, бакенбарди и старовремска висока яка. Адамовата ябълка, щръкнала над яката, изглеждаше по-издадена от брадичките на повечето хора. На табелката под фотографията пишеше: „Мистър Матю Гилърлейн, 1860—1934“.

Дерас Кингзли се приближи с бърза и отсечена стъпка до писалището, струващо не по-малко от осемстотин долара, и разположи задника си във висок кожен стол. Извади от махагонено-медна кутия скъпа пура, обряза крайчето и я запали с грамадна медна запалка. За никъде не бързаше. Моето време — кучета го яли. Когато привърши с паленето, облегна се назад, издуха малко дим и рече:

— Аз съм делови човек. Не се занимавам с празни работи. На картичката ви пише, че сте частен детектив и имате разрешително за упражняване на професията. Докажете ми го с нещо.

Извадих портфейла си и му подадох няколко доказателства. Погледна ги и ми ги подхвърли през бюрото. Целулоидното футлярче с фотокопието на разрешителното падна на пода. Той не си направи труда да се извини.

— Не познавам МакГий — заяви. — Но познавам шерифа Питърсън. Помолих го да ми посочи надежден човек, който да ми свърши една работа. Предполагам, че вие сте този човек.

— МакГий работи в Холивудския отдел на полицията. Ако искате, проверете.

— Не е необходимо. Предполагам, че ще станете за работа, но внимавайте как се държите с мен. И помнете — като наема някого, той е изцяло под моя власт. Прави каквото му казвам и си държи устата затворена. Иначе изхвърча на часа. Ясно ли е? Надявам се, че не ви се струвам груб.

— Да оставим въпроса отворен.

Той се намръщи и попита троснато:

— Каква е тарифата ви?

— Двайсет и пет долара на ден плюс разноските. И по пет цента на километър за колата.

— Изключено! Това е прекалено. Петнайсет на ден и нито цент повече. И то ви е много. Ще платя и по километража, но в границите на разумното. Никакви лични разходки.

Издухах сив облак цигарен дим и го разпръснах с ръка. Нищо не казах. Това, изглежда, го изненада. Наведе се над бюрото и взе да сочи към мен с пурата си.

— Все още не съм ви наел, но ако това стане, да знаете — работата е абсолютно поверителна. Да не седнете да я раздувате с познатите си полицаи. Ясно ли е?

— Каква е по-точно работата, мистър Кингзли?

— Че за вас има ли значение? Нали вършите всякакви разследвания?

— Не всякакви. Само относително почтени.

Той ме изгледа втренчено, със стиснати челюсти. Сивите му очи помътняха.

— С разводи например не се занимавам — продължих аз. — Освен това вземам сто долара аванс… от непознати.

— Виж ти! — изрече той, а гласът му внезапно се смекчи. — Виж ти!

— А по въпроса дали ми се струвате груб… Повечето клиенти започват или като се разреват на рамото ми, или като се разкрещят, за да стане ясно кой командува. Но към края стават много разумни… ако оживеят.

— Виж ти! — повтори той със същия смекчен глас и продължи да ме гледа втренчено. — А много ли от тях умират?

— Само онези, които не се държат добре с мен.

— Почерпете се с пура.

Взех една и я пъхнах в джоба си.

— Искам да откриете жена ми — рече Кингзли. — От един месец я няма.

— Дадено. Ще я намеря.

Той удари с длан по бюрото и впери в мен тежкия си поглед.

— И май наистина ще я намерите. — Изведнъж се усмихна широко. — От четири години никой не ми е говорил по този начин.

Премълчах.

— По дяволите! — продължи. — Харесва ми. Дори много. — Прекара пръсти през гъстата си черна коса. — Цял месец, откак я няма. Изчезна от вилата ни в планината. Близо до Пума Поинт. Знаете ли къде е Пума Поинт?

Казах, че знам.

— Вилата е на пет километра от градчето. Дотам се стига по частен път. Разположена е на брега на езеро — също частна собственост. Казва се Литъл Фон. Собствениците сме трима и построихме бент, за да качим цената на имота. Аз и още двама притежаваме целия парцел. Доста е голям, но не е разработен и сега, разбира се, дълго време ще си остане така. Приятелите ми също имат дървени вили. В съседната до моята живее един човек — казва се Бил Чес — с жена си, без да плаща наем, и се грижи за всичко. Сакат ветеран от войната, има пенсия. Горе други няма. Жена ми замина в средата на май, два пъти се връща у дома за уикендите и трябваше да се прибере на двайсет и втори юни за един прием, но така и не се появи. Оттогава не съм я виждал.

— Какво сте предприели досега?

— Нищо. Нищичко. Дори не съм ходил там.

Той изчака да го попитам защо.

— Защо?

Кингзли бутна назад стола си, за да отключи едно от чекмеджетата на бюрото. Извади сгънат лист хартия и ми го подаде. Като го разтворих, видях, че е телеграфна бланка. Телеграмата беше пусната в Ел Пасо на четиринайсети юни в девет и деветнайсет сутринта. Адресирана бе до Дерас Кингзли, Карсън Драйв № 965, Бевърли Хилс, и гласеше: „ОТИВАМ МЕКСИКО ЗА РАЗВОД СТОП ЩЕ СЕ ОМЪЖА ЗА КРИС СТОП ВСИЧКО НАЙ-ХУБАВО И СБОГОМ КРИСТАЛ“.

Оставих я на бюрото, а той вече ми подаваше голяма и много ясна гланцирана снимка на мъж и жена, седнали на пясъка под плажен чадър. Мъжът беше по плувки, а жената в много разголен бански костюм от лъскава бяла материя, слаба, руса, млада, стройна и усмихната. Мъжът бе як, мургав, красив, млад, с хубави рамене и крака, пригладена тъмна коса и бели зъби. Типичният опустошител на семейни гнезда, висок метър и осемдесет. Силни ръце, с които да прегръща, а колкото до ума, всичкият е в красивото лице. Държеше чифт слънчеви очила и гледаше в обектива с тренирана непринудена усмивка.

— Това тук е Кристал — поясни Кингзли. — А този е Крис Лейвъри. Като се искат, да се вземат и да вървят по дяволите.

Оставих снимката до телеграмата.

— Тогава каква е работата? — попитах.

— Горе нямаме телефон — заобяснява той. — Пък и приемът, заради който я очаквах да се върне, не беше кой знае колко важен. Така че телеграмата се получи, преди много-много да се бях притеснил. Съдържанието почти не ме изненада. Между нас с Кристал всичко е свършило, от години вече. Тя си живее живота, аз си живея своя. Има пари, и то много. Около двайсет хиляди годишно — семейството им притежава големи петролни кладенци в Тексас. Похойква си и знаех, че Лейвъри и е гадже. Учудих се, че е решила чак да се омъжва за него, защото той е професионален женкар и нищо повече. Но дотук нищо подозрително, нали разбирате?

— После?

— После още две седмици нищо. Тогава ми се обадиха от хотел „Прескът“ в Сан Бернардино да ми кажат, че в гаража им стои безстопанствен пакард на името на Кристал Грейс Кингзли, а на регистрационния талон бил посочен моят адрес. Питаха ме какво да го правят. Казах им да го оставят там и им изпратих чек. Помислих си, че са още в чужбина и са заминали с колата на Лейвъри. Онзи ден обаче го срещнах пред спортния клуб ей тук, на долния ъгъл. И той ми каза, че изобщо не знае къде е Кристал.

Кингзли ми хвърли бърз поглед и сложи на бюрото бутилка и две чаши от цветно стъкло. Наля и побутна едната към мен. Вдигна своята към светлината и изрече бавно:

— Лейвъри твърди, че не са отпътували заедно и изобщо от два месеца не я бил виждал, нито чувал.

— Повярвахте ли му?

Той кимна намръщено, изпразни чашата и я бутна настрана. Опитах моето питие. Беше скоч. Не от най-добрите.

— Ако му повярвах — а може би сбърках, — то не е, защото може да му се има доверие. Нищо подобно. Повярвах му, защото е гадно копеле, за което няма нищо по-приятно от това да преспи с жените на приятелите си и после да се фука навсякъде. Знам, че щеше да посинее от удоволствие, ако можеше да ми погоди такъв номер и да разправя наляво и надясно, че навил жена ми да избяга с него, и да ме остави с пръст в устата. Познавам този тип женкари, а него специално — много добре. Известно време работи тук при нас като търговски пътник и през цялото време си имаше неприятности. Все се забъркваше в истории с чиновничките. Освен това му казах и за телеграмата от Ел Пасо — за какво му е да ме лъже?

— Може да му е вързала тенекия — рекох. — Това сто на сто би му бръкнало в здравето и би засегнало комплекса му на Казанова.

Кингзли малко живна, но не особено.

— И все пак съм готов да му повярвам — поклати той глава. — Освен ако ми докажете, че греша. Това е една от причините, поради които искам да ви наема. Съществува обаче друга, много тревожна страна. Работата ми тук е много добра, но все пак си е служба. Един шумен скандал ще ме погуби. Ще изхвърча като тапа, ако жена ми си има неприятности с полицията.

— С полицията ли?

— Покрай другите си дейности — мрачно поясни той — жена ми все пак намира понякога време да краде от големите универсални магазини. Мисля, че това става само когато прекали с шишето — тогава получава нещо като илюзорен комплекс за величие, но все пак се случва и сме си имали доста неприятни сцени в канцелариите на някои управители на магазини. До този момент все успявах да ги убедя по някакъв начин да не я дават под съд, но ако нещо подобно се случи в чужд град, където никой не я познава… — Той вдигна ръце и ги отпусна да шляпнат звучно върху писалището. — Може да се стигне и до затвор, нали?

— Вземали ли са й досега отпечатъци от пръстите?

— Никога не е била арестувана.

— Нямам това предвид. Понякога големите универсални магазини поставят условие — няма да те дадат под съд, ако се оставиш да ти вземат отпечатъците. От една страна, това стряска случайните крадци, а от друга, магазините си съставят досиета за защита от клептомани. Щом те пипнат няколко пъти по отпечатъците, и край — завеждат дело.

— Доколкото ми е известно, с нея не се е случвало.

— Струва ми се, че засега трябва да изключим от играта клептоманските й наклонности. Арестуват ли я, първата работа ще бъде да я претърсят. Дори ако в участъка се направят на ударени, когато им даде измислено име, те по всяка вероятност пак ще се свържат с вас. Освен това, щом загази по-надълбоко, тя самата ще се развика за помощ. — Почуках с пръст по синьо-бялата телеграфна бланка. — А това е изпратено преди цял месец. Ако нещата, от които се боите, са се случили междувременно, то делото е вече приключило и заглъхнало. Щом й е за пръв път, значи ще се отърве с мъмрене и условна присъда.

Той си наля още, за да уталожи тревогите си.

— Поуспокоихте ме — рече.

— Всякакви неща може да са се случили — продължих аз. — Например наистина да е избягала с Лейвъри и да са се разделили. Или да е духнала с друг мъж, а телеграмата да е номер. Може да е избягала сама или с приятелка. Да е прекалила с пиенето и сега да се лекува в частна клиника. Да се е забъркала в някаква каша, за която и представа си нямаме. Да й се е случило нещо много лошо.

— Божичко, не говорете така! — възкликна Кингзли.

— Защо? Трябва всичко да вземете предвид. Моята представа за мисис Кингзли е твърде смътна — разбрах, че е млада, хубава, безразсъдна и безотговорна. Че доста пие, а като се напие, върши опасни неща. Че си пада по мъжете и като нищо може да се захване с някой напълно непознат, който да се окаже мошеник. Прав ли съм?

Той кимна.

— Сто процента.

— Според вас колко пари е имала у себе си?

— Обичаше да носи големи суми. Има си собствена банкова сметка. Не се знае колко може да е имала.

— Деца?

— Нямаме.

— Вие ли се грижите за делата й?

Кингзли поклати глава.

— Тя нямаше дела — само депозираше чекове, теглеше пари и ги харчеше. Един цент не е инвестирала. Пък и не съм видял нищо от парите й, ако това ви е на ума. — Помълча и продължи: — Не че не съм опитвал. Човек съм в края на краищата и никак не е забавно да стоиш отстрани и да гледаш как се пропиляват двайсет хиляди долара годишно — само за махмурлуци и гаджета от типа на Крие Лейвъри.

— В какви отношения сте с банката, в която държи парите си? Можете ли да получите сведения за чековете, които е подписала през последните два месеца?

— Ще ми откажат. Веднъж се опитах да науча нещо от този род, когато заподозрях, че я изнудват. Но останах с пръст в устата.

— Можем да научим каквото ни трябва и сигурно ще се наложи. Но затова ще е нужно да се обърнем към Бюрото за изчезнали хора. Как гледате на това?

— Ако гледах положително, нямаше да ви извикам.

Кимнах, събрах вещите си от бюрото и ги напъхах из джобовете си.

— Работата, изглежда, е далеч по-сложна, отколкото предполагам, но като начало ще поговоря с Лейвъри и ще отскоча до езерото да поразпитам и там. Трябва ми адресът на Лейвъри и бележка до човека, който се грижи за вилата ви.

Той извади от бюрото си фирмена бланка, надраска нещо и ми я подаде. „Драги Бил — пишеше, — приносителят на тази бележка е мистър Филип Марлоу, който е евентуален клиент и иска да огледа мястото. Покажи му, моля те, вилата и му помогни с каквото можеш. Дерас Кингзли“

Сгънах я и я пъхнах в плика, който той надписа, докато аз четях.

— А другите вили? — попитах.

— Тази година още никой не се е качвал горе. Единият е важна клечка във Вашингтон, а вторият работи във Форт Левънуърт. Жените им са с тях.

— А сега адресът на Лейвъри.

Той се загледа в някаква точка над главата ми.

— Живее в Бей Сити. Знам къщата, но не помня номера. Мисля, че мис Фромсет ще може да ви даде адреса. Няма защо да й казвате за какво ви трябва. Сигурно сама ще се досети. Освен това споменахте нещо за сто долара аванс.

— Вече няма нужда. Казах го само защото се опитвахте да ми смачкате фасона.

Кингзли се усмихна широко. Станах, но се поколебах, преди да си тръгна. Накрая попитах:

— Нали не криете нищо от мен? Нищо важно?

Той се загледа в палеца на ръката си.

— Не, нищо не крия. Много съм обезпокоен и искам да разбера къде е. Направо съм уплашен. Ако научите нещо, каквото и да е, обадете ми се по всяко време на денонощието.

Обещах му, ръкувахме се, напуснах дългия прохладен кабинет и влязох в стаята, където мис Фромсет седеше изискано зад бюрото си.

— Мистър Кингзли смята, че ще можете да ми дадете адреса на Крие Лейвъри — казах, без да откъсвам очи от лицето й.

Тя много бавно се пресегна към един тефтер с кафява кожена подвързия и го разлисти. Гласът й прозвуча сковано и хладно.

— Адресът, който сме записали, е Олтеър Стрийт номер шестстотин двайсет и три в Бей Сити. Мистър Лейвъри не работи вече при нас повече от година. Може и да се е преместил.

Благодарих й и се запътих към вратата. Оттам се извърнах да я погледна. Седеше неподвижно, сплела ръце върху бюрото, втренчила поглед в празното пространство. Две алени петна горяха на бузите й. Очите й бяха невиждащи, наскърбени.

Останах с впечатлението, че мисълта за мистър Лейвъри не й бе особено приятна.