Реймънд Чандлър
Дамата от езерото (34)

34

Излязохме и тръгнахме по коридора в посока, противоположна на апартамент №618. От все още отворената му врата продължаваше да се процежда светлина. Сега там стояха двама цивилни полицаи и пушеха, като затулваха цигари в шепи, сякаш духаше силен вятър. Отвътре долитаха кавгаджийски гласове.

Завихме зад ъгъла и се озовахме пред асансьора. Дегармо отвори вратата на аварийния изход, разположен зад асансьорната шахта, и ние заслизахме по кънтящите бетонни стъпала — етаж подир етаж. На партера Дегармо спря, хвана дръжката на вратата и се ослуша. После ме погледна през рамо.

— С кола ли си?

— Да, в подземния гараж е.

— Това е идея.

Продължихме надолу по стълбите към сумрачния сутерен. Мършавият негър излезе от малката будка и аз му връчих квитанцията. Той хвърли кос поглед към полицейската униформа на Завързака. Нищо не каза, само ми посочи крайслера.

Дегармо седна зад волана. Аз се настаних до него, малкият — на задната седалка. Изкачихме наклона към улицата и се потопихме във влажния и хладен нощен въздух. Към нас се носеше с пълна скорост огромна кола с две червени лампи на покрива.

Дегармо се изплю през прозореца и рязко обърна колата в обратна посока.

— Това сигурно е Уебър — каза. — Както винаги е закъснял за бала. Този път му натрихме носа, Завързак.

— Тая работа хич не ми харесва, лейтенанте. Честна дума.

— Горе главата, момче. Може да те повишат и да минеш към криминалния отдел.

— Предпочитам да ходя с униформа и да имам какво да ям.

Завързака губеше самоувереност с главоломна скорост.

Дегармо измина едно разстояние от десетина пресечки, без да отлепя крак от педала за газта, след което леко намали. Дребният продължи неспокойно:

— Надявам се, лейтенанте, че знаете какво вършите, но това не е пътят към участъка.

— Прав си — съгласи се синеокият. — И никога не е бил, нали така?

Крайслерът запъпли едва-едва, после зави в тясна уличка с еднакви ниски къщи, сгушени зад еднакви малки морави. Дегармо натисна плавно спирачките и спря до бордюра. Преметна ръка през облегалката и се обърна назад към Завързака.

— Значи според теб този тук е убиецът?

— На вашите услуги — сковано изрече дребният. — Имаш ли фенерче?

— Нямам.

— Виж в джобчето зад лявата седалка — намесих се аз.

Завързака затършува, след малко се чу металическо щракване, последвано от бял сноп светлина.

— А сега хвърли един поглед на тила му — продължи Дегармо.

Лъчът се придвижи. Чух зад себе си дишането на малкия, после го усетих на врата си. Ръката му ме заопипва, докато намери цицината. Аз изохках. Фенерчето изгасна и в колата отново се втурна уличният мрак.

— Май е бил фраснат, лейтенанте. Нищо не разбирам.

— Същото се отнася и за момичето — каза Дегармо. — Не си личеше много, но няма съмнение. Била е зашеметена с удар, за да бъде разсъблечена и издрана преди удушаването. Иначе раните няма да кървят. Всичко е станало безшумно. Освен това в апартамента няма телефон. Кой съобщи в участъка, Завързак?

— Че аз откъде да знам? Обади се някакъв и каза, че в апартамент шестстотин и осемнайсет на „Гранада“ била убита жена. Рийд търсеше фотограф, когато вие дойдохте. Дежурният каза, че имал дебел глас, вероятно преправен. Не дал никакво име.

— Добре тогава. Да предположим, че ти си убил момичето. Как ще се измъкнеш?

— Ами ще изляза през вратата. Какво ще ме спре? Ей! — излая той внезапно към мен. — А ти защо не си излезе?

Не му отговорих. Дегармо продължи монотонно:

— Значи няма да се прехвърлиш през прозореца на банята на шестетажна височина, да нахълташ през друг прозорец в непознат апартамент, където твърде вероятно има спящи хора, така ли? Няма да се престориш, че ти си човекът от съседния апартамент и да губиш ценно време, като се обадиш в полицията. Та онова момиче можеше да си лежи там поне една седмица, без никой да се усети. Значи не би пропуснал прекрасната възможност да се измъкнеш, а, Завързак?

— Едва ли — предпазливо отвърна малкият. — И не вярвам, че изобщо ще се обадя в полицията. Ама нали ги знаете тези сексуални маниаци, лейтенанте? Не са нормални като нас. Може да не е бил сам и другият да го е фраснал, за да го натопи.

— Само не ме убеждавай, че това ти е хрумнало без ничия помощ — изръмжа Дегармо. — Седим си с теб в компанията на човека, който знае всички отговори, а той само си мълчи.

— Не си спомням — рекох. — От този удар, изглежда, всичко съм забравил.

— Ще ти помогнем да си възвърнеш паметта. Ще те качим ей там горе в планината, на няколко километра оттук, където ще гледаш звездите на спокойствие и ще си спомняш.

— Така не се говори, лейтенанте. Защо не се върнем в участъка и да действуваме според правилника?

— По дяволите правилникът. Това момче ми харесва. Ще ми се да остана насаме с него и дълго, дълго да си приказваме. Трябва само да го предумаме. Много е свенлив.

— Не ме намесвайте в тази работа.

— А какво искаш да правиш?

— Да се върна в участъка.

— Че кой те спира? Ще се разходиш ли пеша?

Завързака помълча известно време, после произнесе тихо:

— Ще се разходя. — Отвори вратата и стъпи на тротоара. — Знаете, че трябва да докладвам за това, лейтенанте.

— Докладвай. Кажи на Уебър, че съм го търсил. А следващия път, като се черпи, нека обърне една чашка за мое здраве.

— Нищо не разбирам — заяви дребният полицай и тръшна вратата.

Дегармо завъртя ключа, даде силно газ и веднага вдигна петдесет и пет километра, а малко след това — седемдесет. Намали, преди да се включи в булеварда, зави на изток и продължи с позволена скорост. Няколко закъснели коли се носеха и в двете посоки, но общо взето, светът тънеше в ледената тишина на ранното утро.

Не след дълго излязохме от пределите на града и Дегармо проговори тихо:

— А сега да чуем какво ще кажеш. Току-виж, си дал някакво обяснение.

Крайслерът изкатери едно възвишение и се спусна надолу, където булевардът се виеше покрай парка, обкръжаващ болницата на ветераните. Тройните улични лампи върху високите стълбове имаха ореоли от морската мъгла, довеяна през нощта. Аз заговорих:

— Кингзли дойде при мен тази вечер и ми каза, че жена му се обадила по телефона. Веднага й трябвали пари. Идеята му бе да й ги занеса и да я измъкна от кашата, в която се е натопила. Моята обаче беше по-различна. Беше й вече казано как да ме познае, а аз трябваше да я чакам в бар „Паун“ на Осма и Аргело Стрийт.

— Значи е искала да го духне, а това ще рече, че е имало от какво да бяга, например убийство.

Той повдигна леко ръце и пак ги пусна върху волана.

— Отидох там няколко часа след нейното позвъняване. Знаех, че си е боядисала косата кестенява. Тя мина покрай мен на излизане от бара, но не я познах. Никога не бях я виждал на живо, а само на снимка. Снимката беше доста добра, но това не значи, че и приликата е докарана. След малко изпрати едно мексиканче да ме извика. Искаше си парите и никакви разговори. А аз настоявах да чуя цялата история. Накрая разбра, че няма да се отърве така лесно, и ми каза, че живее в „Гранада“. Накара ме да изчакам десет минути, преди да я последвам.

— Достатъчно, за да вмъкне някого.

— Някой се беше вмъкнал, в това няма съмнение, но не съм убеден, че с нейно знание. Тя поначало не искаше да отида там, нито да говори с мен. От друга страна, би трябвало да се досети, че ще настоявам да чуя някакво обяснение, преди да й дам парите, така че неохотата й може да е била лъжлива, за да ме накара да повярвам, че държа положението в ръце. Много я биваше да играе роли. От собствен опит знам. Така или иначе, аз отидох и взехме да говорим. Наприказва ми куп безсмислици до момента, в който споменах убийството на Лейвъри. Тогава много бързо стана прекалено красноречива. Предупредих я, че ще я предам на полицията. — На север оставихме зад гърба си Уестуд Вилидж, тънещ в мрак, ако не се брои денонощната бензиностанция и няколкото отделни прозореца. — Заплаши ме с пистолет. Мисля, че щеше да го пусне в действие, но застана твърде близо до мен и можах да й приложа хватка с главата. Докато се боричкахме, някой се промъкна иззад зелената завеса и ме зашемети. Когато дойдох на себе си, убийството беше извършено.

— Изобщо ли не можа да видиш кой те удари? — бавно попита Дегармо.

— Не можах. Усетих, по-скоро ми се мярна едра мъжка фигура. А това беше на дивана, сред дрехите. — Извадих жълто-зеления шал на Кингзли от джоба си и го преметнах през коляното му. — Видях го на врата му тази вечер.

Дегармо сведе поглед към шала. Вдигна го към светлината на таблото.

— Трудно можеш да забравиш такава вещ — каза. — Тя направо те халосва през очите. Кингзли казваш, а? Бре, да не повярва човек. После какво стана?

— Взеха да чукат по вратата. Още бях замаян, шашардисан и донякъде паникьосан. Целият се къпех в джин, обувките ми събути, сакото свалено и сигурно съм имал вид на човек, който би съблякъл насила жена и би я удушил. Затова се измъкнах през прозорчето на банята, позачистих се, доколкото беше възможно, а останалото ти е известно.

— Защо не си траеше в апартамента, където се вмъкна?

— Какъв е смисълът? Дори един полицай от Бей Сити би се досетил в най-скоро време къде да ме търси. Ако изобщо имах някакъв шанс, той беше да изчезна, преди да ме открият. Ако не попаднех на полицай, който ме познава, като нищо можех да се измъкна от къщата.

— Едва ли. Но те разбирам много добре — риск печели, риск губи. Какъв е според теб мотивът за убийството?

— Защо Кингзли е убил жена си — ако той е убиецът? Близко до ума. Тя го мамеше, създаваше му безброй неприятности, застрашаваше служебното му положение, а на всичкото отгоре се оказа, че е застреляла човек. Освен това беше богата, а Кингзли иска да се ожени за друга. Може да се е опасявал, че с парите си тя ще се измъкне от закона, а той ще стане за посмешище. Ако пък не успее и влезе в кафеза, той губи всякаква надежда да докопа паричките. Защото, за да се отърве от нея в този случай, трябва да се разведе. Това са премного подбуди за едно убийство. На всичкото отгоре му предоставих възможността да стана изкупителна жертва. Нямаше да мине, но щеше да обърка и забави следствието. Ако убийците не вярваха, че ще им се размине, щеше да има съвсем малко убийства.

— Все пак може да е някой друг, който дотук изобщо не фигурира никъде. Дори ако Кингзли е бил при нея, пак може да не е той. И убиецът на Лейвъри може да е друг.

— Ако предпочиташ така…

Той се обърна към мен.

— Никак не предпочитам. Но ако разнищя този случай, ще се отърва само с мъмрене. Ако ли не, ще трябва да си търся работа в друг град. Ти ме нарече глупак. Добре, нека бъда глупак. Къде живее Кингзли? Едно нещо съм усвоил — да развързвам хорските езици.

— Адресът е Карсън Драйв номер деветстотин шейсет и пет в Бевърли Хилс. На пет преки оттук трябва да завиеш на север, към планината. Къщата е отляво, малко преди Сънсет булевард. Не съм ходил там, но знам как вървят номерата.

Той ми подаде жълто-зеления шал.

— Скрий го в джоба си, докато ни потрябва да го стреснем.