Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lady in the Lake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)
Допълнителна корекция
hammster (2012)

Издание:

Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра

„Народна култура“, София, 1986

Превела от английски: Жечка Георгиева

Рецензент: Жечка Георгиева

Американска. Първо издание

Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86

Редактор: Мариана Неделчева

Художник: Стефан Десподов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евелина Тодорова

Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.

Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

 

Raymond Chandler. The Lady in the Lake

Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976

Raymond Chandler. The Little Sister

Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от hammster

19

Тя погледна кърпичката, после мен, взе един молив и я побутна леко с гумичката в единия му край.

— С какво е напръскана? — попита. — С мухозол?

— Нещо с мирис на сандалово дърво, струва ми се.

— Евтина синтетична есенция. Слабо е да се каже отблъскваща. И защо държите да разгледам тази кърпичка, мистър Марлоу?

Тя се облегна назад и ме загледа, без да мига, със спокойните си студени очи.

— Намерих я в къщата на Крие Лейвъри, под възглавницата на леглото му. Има избродирани инициали.

Мис Фромсет разгъна кърпичката, без да я докосва, като пак пусна в действие гумичката в края на молива. Лицето й помръкна, изопна се.

— Избродирани са две букви — рече тя с леден, сърдит глас. — По някаква случайност те са моите инициали. Това ли имахте предвид?

— Да — потвърдих аз. — Но той вероятно познава още пет-шест жени със същите инициали.

— Значи все пак ще бъдете зъл? — спокойно попита момичето.

— Ваша ли е кърпичката, или не?

Тя се поколеба. Пресегна се над бюрото, безшумно извади от кутията още една цигара и я запали. Бавно изгаси с тръскане клечката кибрит, като не откъсваше очи от пламъка, който пълзеше нагоре по дървото.

— Да, моя е. Изглежда, съм я изтървала там. Преди много време. Но ви уверявам, че не съм я пъхала под възглавницата му. Това ли ви интересуваше?

Аз премълчах, затова тя додаде:

— Изглежда, той е дал кърпичката ми на някоя жена, която… би използувала парфюм като този.

— Мога да си представя що за жена е това — казах, — но тя не се връзва с Лейвъри.

Дългата й горна устна леко се изви. Много харесвам дълги горни устни.

— Имам чувството, че трябва да редактирате представата, която сте си изградили за Крие Лейвъри. Ако сте забелязали някакъв признак на финес, то той е чиста случайност.

— Не е хубаво да се говори така за покойници.

Тя не помръдна и продължи да ме гледа, сякаш нищо не бях казал и все още ме чака да проговоря. Сетне бавна тръпка премина през цялото й тяло, като започна от гърлото. Стисна ръце в юмруците и цигарата се пречупи. Погледна я и с рязко движение я изхвърли в пепелника.

— Застрелян е в кабинката за душ — продължих аз. — И по всичко личи, че това е извършено от жена, прекарала нощта при него. Тъкмо се е бил избръснал. Жената захвърлила пистолета на стълбите, а кърпичката оставила под възглавницата.

Тя едва помръдна в стола си. Очите й изгубиха всякакво изражение. Лицето й бе непроницаемо, като издялано от дърво.

— Нима очаквахте да получите от мен сведения по този въпрос? — попита ме враждебно.

— Вижте, мис Фромсет, и на мен много ми се иска да се отнасям към тази история безучастно, небрежно и изискано. С удоволствие бих изиграл тази игра поне веднъж така, както допада на хора като вас. Но няма кой да ми го позволи — нито клиентите, нито полицията, нито онези, срещу които заставам. Колкото и да се опитвам да бъда благовъзпитан, в крайна сметка носът ми се оказва заврян в прахта, а самият аз се опитвам да бръкна някому в окото.

Тя кимна, като че ли не ме е чула.

— Кога е бил застрелян? — попита и отново потръпна.

— Тази сутрин, поне така мисля. Скоро след като е станал от леглото. Както вече казах, тъкмо се е бил избръснал и се е канел да вземе душ.

— Това ще рече доста късно. А аз съм тук от осем и половина.

— И през ум не ми е минало, че вие сте го застреляли.

— Колко мило от ваша страна. Но кърпичката все пак е моя, нали? Макар че парфюмът не е. Не допускам обаче полицаите да са толкова чувствителни спрямо качеството на парфюма… или на нещо друго.

— Права сте. Това се отнася и за частните детективи. Доставя ли ви удоволствие такъв разговор?

— О, господи! — възкликна тя и силно притисна длан към устата си.

— В него е стреляно пет или шест пъти — продължих. — Но само два пъти е бил улучен. Притиснала го е натясно в кабинката на душа. Изглежда, сцената, която се е разиграла, е била направо зловеща. Единият от участвуващите е изпитвал голяма омраза. Или е бил твърде хладнокръвен.

— Не беше трудно да го намразиш — безизразно издума тя. — Но още по-лесно, измамно лесно — да го обичаш. Жените, дори най-свестните, често правят пагубни грешки спрямо мъжете.

— От думите ви разбирам, че някога сте го обичали или поне така сте мислели, но вече не изпитвате никакви чувства и не сте го убили.

— Точно така. — Сега гласът й прозвуча въздушно и сухо, като парфюма, с който не искаше да се пръска в работно време. — Убедена съм, че казаното ще остане помежду ни. — Изсмя се кратко, горчиво. — Мъртъв. Нещастният жалък, подъл, красив, неверен егоист. Мъртъв, студен, унищожен. Не, мистър Марлоу, не съм аз убийцата.

Изчаках я да дообмисли някои неща. След малко тя добави тихо:

— А мистър Кингзли знае ли?

Кимнах.

— Разбира се, и полицията е научила.

— Още не. Поне от мен. Аз го открих. Входната врата не беше добре затворена. Влязох и го намерих.

Тя взе молива и отново побутна с него кърпичката.

— Мистър Кингзли знае ли за това напарфюмирано парцалче?

— За него знаем само ние с вас и човекът, който го е пъхнал там.

— Много сте мил — сухо забеляза момичето, — че сте помислили онова, което сте си помислили.

— У вас има една надменност, едно достойнство, които много ми допадат. Но не прекалявайте. Какво можех да си помисля? Или смятате, че вадя кърпичката изпод възглавницата, помирисвам я и си казвам: „Виж ти, това са инициалите на мис Ейдриън Фромсет. Изглежда, е познавала Лейвъри, при това доста добре. Да речем, толкоз добре, колкото допуска мръсното ми въображение. А това значи твърде, твърде интимно. Ала кърпичката смърди на евтина синтетична есенция, а мис Фромсет не би използувала нищо евтино. Освен това я намерих под възглавницата на Лейвъри, а тя никога не държи кърпичките си под мъжки възглавници. Следователно мис Фромсет няма нищо общо с тази история. Това е само оптическа измама.“

— Я млъкнете!

Усмихнах се широко.

— За каква ме мислите! — продължи тя.

— Късно е вече да ви го кажа.

Тя се изчерви, но този път руменината заля цялото й лице. После попита:

— Имате ли предположения кой го е извършил?

— Само предположения, нищо повече. Боя се, че полицията няма да се затрудни особено. В гардероба на Лейвъри висят някои дрехи на мисис Кингзли. А като научат цялата история, включително и вчерашната случка при езерото, мисля, че направо ще посегнат към белезниците. Преди това ще трябва да я намерят. Но едва ли ще им бъде много трудно.

— Значи Кристал Кингзли — безизразно изрече мис Фромсет. — Дори това не му беше спестено.

— Може и да не е тя. Не е изключено подбудата да е нещо съвсем различно, нещо, за което и представа си нямаме. Може да е някой от типа на доктор Олмър.

Тя ми метна бърз поглед и поклати отрицателно глава.

— Не е изключено — настоях аз. — Нямаме основания да отхвърляме тази версия. Вчера докторът се държа твърде нервно за човек, който няма от какво да се бои. Но, разбира се, не само гузните се страхуват.

Станах, почуках по ръба на бюрото и погледнах надолу към нея. Шията й беше великолепна. Тя посочи кърпичката.

— А това? — попита глухо.

— Ако беше моя, бих я изпрал, за да не смърди на тази евтина есенция.

— Но присъствието й там сигурно означава нещо. Или дори много.

Аз се засмях.

— Мисля, че нищо не значи. Жените постоянно си забравят носните кърпи къде ли не. Човек като Лейвъри сигурно ги събира и ги държи в някое чекмедже под флакон сандалова есенция. Някой може да открие колекцията и да задигне една, за да я използува. Или пък ги е давал на момичетата, за да се наслади на реакцията им, като видят чуждите инициали. Според мен това изглежда напълно в стила на мръсник като него. Довиждане, мис Фромсет, и ви благодаря, че се съгласихте да поговорите с мен.

Понечих да си тръгна, сетне спрях и я попитах:

— Браунуел спомена ли името на репортера, който му е дал всички тези сведения?

Тя поклати глава.

— Или фамилното име на родителите на мисис Олмър?

— Не. Но бих могла да науча и да ви кажа. С удоволствие ще го направя.

— Как?

— Имената на родителите обикновено се споменават в некролозите. Изключено е да не се е появило съобщение за смъртта й в лосанджелиските вестници.

— Ще ви бъда много признателен.

Прекарах пръст по ръба на бюрото и я погледнах отстрани. Бледа като слонова кост кожа, прекрасни очи, тъмни като най-тъмната нощ, а косата светла, колкото може да е светла една коса.

Прекосих кабинета и излязох. Дребната телефонистка ме изгледа очаквателно, с полуотворена начервена устичка, с надеждата да направя или да кажа още нещо забавно.

Но аз бях изцеден. Само си тръгнах.