Реймънд Чандлър
Дамата от езерото (16)

16

В двата края на долния коридор имаше врати, а по средата — още две, една до друга. Първата се оказа дрешник за бельо, втората беше заключена. Тръгнах към дъното на коридора и надникнах в спалнята за гости, със спуснати щори и никакви признаци, че е била използувана. Върнах се обратно и влязох във втората спалня, обзаведена с широко легло, килим в светлокафяво, ръбести мебели от светло дърво, тройно огледало над тоалетката и дълга неонова лампа. В ъгъла имаше масичка с огледален плот, върху нея — кристална хрътка, до хрътката — кристална кутия с цигари.

По тоалетката имаше разсипана пудра за лице. По пешкира, окачен над кошчето за отпадъци, имаше следи от тъмно червило. Върху леглото имаше две възглавници една до друга, с вдлъбнатини, които може да са били оставени от глави. Изпод едната възглавница се подаваше дамска носна кърпичка. В долната част на леглото беше захвърлена прозрачна черна пижама. Във въздуха се носеше натрапчив аромат на нещо от типа на „Шипър“^[1].

Попитах се какво ли си е помислила мисис Фолбрук за всичко това.

Обърнах се и се видях в цял ръст в дългото огледало, монтирано върху вратата на дрешника. Беше боядисана в бяло, а дръжката представляваше стъклена топка. Обвих я в носната си кърпа и я завъртях. Облицованият с кедрово дърво дрешник съдържаше доста голямо количество мъжки дрехи. Лъхна ме приятен дружелюбен аромат на мек вълнен плат. Но вътре нямаше само мъжко облекло. Погледът ми се спря на черно-бял дамски костюм, с преобладаващо бяло, под него — черно-бели обувки, а на поличката отгоре — сламена шапка с черно-бяла панделка. Имаше и други женски дрехи, но не им обърнах внимание.

Затворих дрешника и излязох от спалнята, все така с носната кърпа в ръка, готов за още дръжки.

Заключената врата до дрешника в коридора сигурно беше на банята. Разтърсих я, но тя си остана заключена. Наведох се и видях, че в средата на топката има малък тесен отвор. Веднага разбрах, че заключването е станало чрез натискане на копчето върху дръжката от вътрешната страна, а тесният процеп е за ключ — е случай, че някой припадне в банята или децата се затворят и започнат да лудуват.

Ключът би трябвало да се намира на най-горната полица на дрешника, но го нямаше. Опитах с острието на джобното си ножче, но то се оказа твърде тънко. Върнах се в спалнята и извадих от чекмеджето на тоалетката плоска пиличка за нокти. Тя ми свърши работа — отвори вратата на банята.

Върху боядисания кош за мръсно бельо имаше метната мъжка пижама в пясъчен цвят. На пода се въргаляха зелени чехли с гладка подметка. На ръба на умивалника имаше самобръсначка и тубичка крем за бръснене с отвита капачка. Прозорецът беше затворен и острата миризма не беше просто каква да е.

Върху зелените плочки на пода се търкаляха три лъскави гилзи с цвят на мед, а матираното стъкло на прозореца беше продупчено. Вляво, малко над него, имаше две издраскани места и мазилката се показваше под боята — там беше влязло нещо, например един-два куршума.

Завесата на душа бе в бяло и зелено, от импрегнирана коприна, закачена на лъскави хромирани халки; беше дръпната и изцяло закриваше кабинката. Аз я отместих и халките издадоха слаб стържещ звук, който проехтя някак си неприлично гръмко.

Вратът ми изпука, докато се навеждах. Той си беше там, както и очаквах — и къде ли другаде можеше да бъде? Свит в ъгъла под двата лъскави крана, а от хромирания душ върху гърдите му бавно капеше вода.

Коленете му бяха прегънати, но не много. Двете дупки в голите му гърди изглеждаха тъмносини и бяха толкова близо до сърцето, че всеки от куршумите можеше да е причинил смъртта. Кръвта, изглежда, бе отмита.

Очите му бяха странно блестящи и напрегнато очакващи, сякаш е подушил аромата на сутрешното кафе и ей сега ще излезе от кабинката.

Добре свършена работа. Тъкмо си се избръснал, съблякъл си се, надвесил си се към душа, опрян на завесата, и нагласяваш температурата на водата. Вратата зад гърба ти се отваря и някой влиза. Този някой май че е жена. Тя държи пистолет. Поглеждаш към него и жената стреля.

С първите три изстрела не те улучва. Изглежда невъзможно от такова малко разстояние, но факт. А може би често се случва. Какво разбирам аз, толкоз малко съм живял.

Няма къде да бягаш. Би могъл да рискуваш и да се метнеш отгоре й, ако си такъв човек и ако поне донякъде си се стегнал. Ала надвесен над крановете за вода, хванал се с една ръка за завесата, ти не си добре с равновесието. Освен това се сковаваш от ужас, ако си като всички хора. Няма къде да ходиш, освен вътре в кабинката на душа.

Там и отиваш. Влизаш доколкото можеш навътре, но кабинките за душ са малки и покритата с плочки стена те спира. Допрял си гръб до най-отдалечената. Пространството ти свършва, свършва твоят живот. Тогава се разнасят още два изстрела, а може би три и ти се свличаш покрай стената, дори очите ти вече не са изплашени. Те са просто празните очи на мъртвеца.

Тя се пресяга и спира водата. Нагласява заключващото копче на вратата. На излизане от къщата хвърля празния пистолет върху килима на стълбището. За какво да се тревожи. Пистолетът по всяка вероятност е твой.

Така ли беше? Дано да съм прав.

Наведох се и подръпнах ръката му. По-студена не би могла да бъде, нито пък по-схваната. Излязох от банята, но оставих отключено. Вече беше излишно да натискам копчето. Само ще създам работа на полицията. Влязох в спалнята и издърпах носната кърпичка изпод възглавницата. Миниатюрно памучно квадратче с фестонирани с червено ръбчета. В ъгълчето бяха избродирани два ситни инициала, също с червено: А. Ф.

— Ейдриън Фромсет — произнесох на глас. Засмях се. Смехът ми прозвуча таласъмски.

Тръснах кърпичката, за да проветря част от миризмата на „Шипър“, сгънах я и я прибрах в джоба си. Качих се пак в хола и взех да ровя из бюрото до стената. Нямаше интересни писма, телефонни номера, нито пък разпалващи любопитството кибритени кутийки. Или ако е имало, не ги намерих.

Погледнах телефона. Беше върху малка масичка до камината и имаше дълъг шнур, за да може мистър Лейвъри да си лежи върху дивана с цигара между хубавите гладки устни, с висока чаша ледено питие на масичката до него и много, много време за безкраен разговор с някоя приятелка. Сладкодумен, провлачен, лекомислено-закачлив, шеговит, не много префинен, но не и откровено непристоен разговор, какъвто несъмнено му е доставял удоволствие.

И всичко това на вятъра. Отидох до вратата, нагласих езичето така, че да мога пак да вляза, затворих добре, като я придърпах силно, докато чух щракване. Тръгнах по пътеката и застанах, огрян от слънцето, загледан отсреща в къщата на доктор Олмър.

Никой не извика, не изтича навън. Никой не наду полицейска свирка. Наоколо цареше тишина, слънце и спокойствие. Никаква причина за тревога. Просто Марлоу беше намерил още един труп. Вече добре се справя. Викат му Марлоу По Едно Убийство На Ден. Линейката за прибиране на трупове върви подире му, за да насмогне.

Иначе приятен човек, такъв един добродушен.

Върнах се на кръстовището, влязох в колата си, запалих, дадох на заден и изчезнах.