Реймънд Чандлър
Дамата от езерото (27)

27

Капитан Уебър вирна към мен острия си крив нос и рече:

— Седнете.

Седнах в дървен стол със закръглена облегалка и протегнах левия си крак по-далеч от острия ръб на седалката. Кабинетът беше ъглов, просторен и спретнат. Дегармо седна встрани от бюрото, кръстоса крака, потърка замислено глезена си и се загледа през прозореца.

— Търсехте си белята и я намерихте — продължи Уебър. — Карали сте с деветдесет километра в час в жилищен район, опитали сте се да се измъкнете от полицейската кола, която ви е сигнализирала да спрете със сирена и червен прожектор. При задържането сте се държали грубо и сте ударили един от полицаите по лицето.

Нищо не казах. Капитанът взе от бюрото една клечка кибрит, счупи я на две и метна половинките през рамо.

— Или може би полицаите лъжат… както винаги?

— Не съм чел рапорта им — отвърнах. — Може и да съм карал с деветдесет в жилищен район или поне в очертанията на града. Полицейската кола ме причакваше пред къщата, където бях на посещение. Тръгна след мен веднага щом потеглих, но тогава още не знаех, че е полицейска. Нямаше никакви основания да ме преследва и цялата история никак не ми хареса. Затова дадох газ, но единствено с цел да стигна до някаква по-благонадеждна част на града.

Дегармо премести поглед — празен, лишен от изражение. Уебър нетърпеливо щракна със зъби.

— След като сте разбрали, че колата е полицейска, направили сте обратен завой насред улицата и пак сте се опитали да се измъкнете. Така ли беше?

— Да. Но за да обясня тази си постъпка, ще трябва да си поговорим откровено.

— Мен откровените разговори не ме плашат — заяви капитанът. — Дори донякъде съм се специализирал по тях.

— Полицаите, които ме задържаха, бяха паркирали пред къщата на Джордж Толи. Бяха там още преди аз да пристигна. Джордж Толи е човекът, който е работил тук като частен детектив. Исках да се срещна с него. Дегармо знае защо.

Дегармо извади от джоба си кибритена клечка и безмълвно я задъвка. Кимна все така безизразно. Уебър дори не го погледна.

— Глупав човек си ти, Дегармо — продължих. — Вършиш само глупости, и то по много глупав начин. Вчера пред къщата на доктор Олмър се държа грубо с мен, без това изобщо да е необходимо. Разпали любопитството ми, когато нямах никакъв повод да бъда любопитен. Дори направи един-два намека как да го задоволя, ако се наложи. А за да защитиш приятелите си, беше достатъчно просто да си траеш и да изчакаш да видиш какво ще правя. Аз нищо нямаше да направя и ти щеше да си спестиш всичко това.

— Какво общо има тази история с вашето арестуване на Уестмор Стрийт, дявол да го вземе? — прекъсна ме Уебър.

— Има много общо със случая Олмър. Джордж Толи е разследвал доктора… докато го арестували за шофиране в пияно състояние.

— Лично аз не съм се занимавал с този случай — заяви капитанът. — Нито пък имам представа кой пръв е наръгал с нож Юлий Цезар; Бихте ли говорили по същество?

— Говоря само по същество. Дегармо е запознат със случая Олмър и не желае да се споменава въпросът. Дори полицаите, които патрулират из улиците, знаят за него. Единственият повод Куни и Добс да тръгнат подире ми беше посещението ми при жената на детектива, разследвал случая Олмър. Когато тръгнаха след мен, съвсем не карах с деветдесет километра в час. Опитвах се да избягам, защото подозирах не без основание, че ще бъда пребит от бой, задето съм бил в онази къща. А това ми беше подсказано от Дегармо.

Уебър погледна светкавично подчинения си. Суровите сини очи на Дегармо бяха впити в отсрещната стена.

— Куни ударих по носа чак след като той ме принуди да пия уиски, а после ме удари в стомаха, както го пиех, за да го разлея отпред по сакото си и да мириша на алкохол. Едва ли за пръв път чувате за този номер, капитане.

Уебър счупи още една кибритена клечка. Аз се облегнах назад и вперих очи в стиснатите му пръсти. Той отново погледна Дегармо и каза:

— Щом си станал началник на полицията, можеше поне да ме известиш за това.

— Стига де, само са го чукнали два пъти, на шега. Някои хора не разбират от майтап…

— Ти ли изпрати там Куни и Добс?

— Ами… да, аз. Не виждам защо трябва да търпим тук някакви си частни ченгета, които се ровят из старите мръсотии само за да им възложат работа и да измъкнат от разни изкуфели старци тлъсти хонорари. Такива като него се нуждаят от хубав урок.

— Така ли мислиш?

— Точно така мисля.

— Понякога се питам какво искат хора като теб. Сега в момента ми се струва, че имаш нужда от чист въздух. Би ли се поразходил?

Устата на Дегармо бавно се разтвори.

— Искаш да изчезна?

Уебър внезапно се наклони напред и острата му брадичка разцепи въздуха като нос на крайцер.

— Бъди така любезен.

Дегармо се надигна тежко, а по скулите му избиха червени петна. Облегна се с длан върху бюрото и погледна капитана. Настъпи кратко наелектризирано мълчание. После рече:

— Добре, шефе. Но да знаеш, че бъркаш.

Уебър не му отговори. Дегармо напусна стаята. Уебър изчака вратата да се хлопне след него и чак тогава заговори:

— Правилно ли разбирам, че сте в състояние да свържете случая Олмър отпреди година и половина с днешното убийство в къщата на Лейвъри, или само ми пускате дим в очите, защото много добре ви е известно, че Лейвъри е убит от жената на Кингзли?

— Двата случая бяха свързани още преди да застрелят Лейвъри. Съвсем грубо, разбира се, с моряшки възел. Но все пак достатъчно ясно, та човек да се замисли.

— Аз разрових тази история далеч по-обстойно, отколкото си мислите — хладно забеляза Уебър. — Макар че никога не съм се занимавал със смъртта на мисис Олмър и по него време не бях началник на криминалния отдел. Вчера сутринта може да не сте знаели нищо за Олмър, но оттогава досега явно доста сте научили за него.

Разказах му какво точно бях чул от мис Фромсет и от Грейсънови.

— Значи вашата теория е, че Лейвъри е изнудвал Олмър? — попита ме, когато свърших. — И че това по някакъв начин е свързано с убийството.

— Не е теория. Само вероятност. Но пренебрегна ли я, значи не си гледам добре работата. Отношенията между Лейвъри и Олмър, ако са съществували такива, може да са били близки и опасни, а може двамата просто да са се знаели. Нищо чудно изобщо да не са разговаряли. Но ако в случая Олмър няма нищо нередно, тогава защо е това настървение спрямо всеки, който прояви интерес към него? Може да е съвпадение, че Джордж Толи е бил опандизен за шофиране в пияно състояние по времето, когато е разследвал случая. Може да е съвпадение също така, че доктор Олмър повика полиция, задето зяпах къщата му, и че Лейвъри беше застрелян, преди да успея да разговарям с него втори път. Но съвсем не беше съвпадение, че двама от вашите хора следяха тази вечер къщата на Толи, готови, изгарящи от желание и способни да ми създадат главоболия, ако отида там.

— Прав сте — съгласи се Уебър. — И аз не съм сложил точка на този инцидент. Желаете ли да направите официално оплакване?

— Животът е твърде кратък, за да мога да се оплача от всички полицаи, които са ме били.

Той се намръщи.

— В такъв случай било, каквото било, ще минем всичко за сметка на вашето трупане на опит. А тъй като официално не сте арестуван, поне така разбрах, свободен сте да се приберете у дома, когато си пожелаете. И на ваше място бих оставил на капитан Уебър да се справи със случая Лейвъри и с неговата връзка с делото Олмър, стига да съществува такава.

— И с неговата връзка с някоя си Мюриъл Чес, намерена вчера удавена в едно планинско езерце близо до Пума Поинт, така ли да ви разбирам?

Той повдигна късите си вежди.

— Мислите ли?

— Само че може да не я знаете като Мюриъл Чес, ако изобщо сте я познавали, а под името Милдред Хавиланд, бившата медицинска сестра на доктор Олмър. Същата, която сложила мисис Олмър да спи през нощта, когато я намерили мъртва в гаража, и която, ако работата не е била съвсем чиста, би знаела кой стои зад всичко и би могла да бъде подкупена или сплашена да напусне града малко след случката.

Уебър взе две кибритени клечки и ги счупи. Студените му очички бяха впити в лицето ми. Но нищо не каза.

— И тук именно се сблъскваме с едно истинско огромно съвпадение — единственото, което съм съгласен да приема в цялата история — продължих аз. — Защото въпросната Милдред Хавиланд среща в един ривърсайдски бар някой си Бил Чес и по причини, известни само на нея, се омъжва за него и отива да живее на езерото Литъл Фон. То пък от своя страна е собственост на човек, чиято съпруга е в интимни отношения с Лейвъри, който е открил трупа на мисис Олмър. Ето на кое казвам съвпадение. Просто съвпадение, но от основно значение. Всичко останало се гради върху него.

Уебър стана от мястото си, отиде при резервоара със студена вода и си сипа в две книжни чашки. После бавно ги смачка на топка и ги хвърли в кафявото метално кошче под резервоара. Разходи се до прозореца и се загледа в залива. Затъмняването още не беше въведено и по пристанището се виждаха множество светлини.

Бавно се върна при бюрото и седна. Пощипа носа си. Опитваше се да вземе някакво решение.

— Не виждам, дявол да го вземе, какъв смисъл има да свързваме всичко това с нещо, случило се година и половина по-късно.

— Е, добре — рекох. — Благодаря, че ми отделихте толкова време.

— Зле ли е кракът? — попита, като видя, че се навеждам да го разтрия.

— Зле е, но вече се оправя.

— Полицейската работа — каза почти нежно — е огромен проблем. Също като политиката. За нея са необходими хора от висше качество, а няма с какво да ги привлечем. Затова работим с онези, които се навият — и ето го резултата.

— Знам. Винаги съм го знаел. И не се сърдя. Лека нощ, капитан Уебър.

— Един момент. Седнете за малко. Щом трябва да включим в играта случая Олмър, нека го извадим на бял свят и да го разгледаме.

— Крайно време беше — съгласих се аз и седнах.