Реймънд Чандлър
Дамата от езерото (20)

20

Пред къщата на Лейвъри не заварих полицейски коли, никой нямаше и на тротоара отпред, а когато бутнах входната врата, отвътре не ме посрещна мирис на цигарен дим. Слънцето вече не светеше в прозорците, а над една от чашите тихо бръмчеше муха. Отидох до дъното на стаята и се надвесих над парапета на стълбището, по което се слизаше на долния етаж. Нищо не помръдваше в дома на мистър Лейвъри. Нито звук, като изключим съвсем слабия отдолу, в банята, където върху рамото на мъртвеца капеше вода от душа.

Отидох при телефона и потърсих в указателя номера на полицейския участък. Набрах и докато чаках да ми се обадят, извадих от джоба си малкия автоматичен пистолет и го сложих на масичката до апарата.

Чух мъжки глас:

— Полицейският участък на Бей Сити. Смут на телефона.

— На Олтеър Стрийт номер шестстотин двайсет и три има застрелян човек — рекох. — Казва се Лейвъри и това е жилището му.

— Олтеър шестстотин двайсет и три. А вие кой сте?

— Името ми е Марлоу.

— В къщата ли сте?

— Да.

— Нищо не пипайте.

Затворих, седнах на дивана и зачаках.

Не чаках дълго. Отдалеч се чу воят на сирена, който нарастваше на огромни звукови вълни. На ъгъла гумите изсвириха, сирената заглъхна с метално ръмжене, сетне съвсем замря, а гумите изскърцаха повторно пред къщата. Полицията в Бей Сити не ги щадеше. Чуха се тежки стъпки по тротоара и аз отидох да отворя.

В стаята нахълтаха двама униформени полицаи, високи, както му е редът, с брулени лица и подозрителни очи, също както му е редът. Единият беше затъкнал карамфил под фуражката си, над дясното ухо. Другият беше по-възрастен, с побеляла коса, мрачен. Стояха и ме гледаха напрегнато, после старият попита лаконично:

— Къде е?

— Долу в банята, зад завесата на душа.

— Ти остани тук с него, Еди.

Той прекоси забързано стаята и изчезна. Вторият ме загледа тежко и изрече с крайчеца на устата си:

— Внимавай, приятелче, без излишни движения.

Аз се отпуснах пак върху дивана. От долния етаж се чуваха стъпки. Полицаят инвентаризира с поглед стаята, изведнъж зърна пистолета на масичката до телефона. Метна се яростно към него като център-нападател.

— С това ли е убит? — почти изкрещя.

— Предполагам, защото с него е стреляно.

— Аха! — Той се надвеси над оръжието, озъби ми се и сложи ръка на кобура. — Предполагаш, значи!

— Ами да. Предполагам.

— Много добре — изсмя се подигравателно. — Много, много добре.

— Че какво му е толкоз добре?

Той леко се отдръпна. Очите му ме заопипваха предпазливо.

— Защо го застреля? — изръмжа.

— И аз това се питам.

— Аха, още един многознайко!

— Я по-добре да седнем и да изчакаме момчетата от криминалния отдел — предложих аз. — Защитата си ще запазя за тях.

— Такива да ги нямаме!

— Никакви няма да ги имаме. Ако го бях застрелял, сега нямаше да съм тук. И нямаше да се обадя в участъка. Нито пък щяхте да намерите пистолета. Не се престаравай толкова. Едва ли ще се трудиш повече от половин час над това дело.

По очите му познах, че се засегна. Свали си фуражката и карамфилът тупна на пода. Наведе се да го вземе, започна да го върти из ръцете си, накрая го пусна в камината.

— Внимавай, ще помислят, че е улика, и ще изгубят сума ти време да я проследяват — посъветвах го аз.

— А, по дяволите. — Наведе се, взе карамфила и го мушна в джоба си. — Ти май всичко знаеш, а, приятелче?

Вторият полицай се изкачи по стълбите с много сериозен вид. Застана насред стаята, погледна часовника си, записа нещо в тефтерче, сетне надникна навън през прозореца, като придържаше щорите встрани.

Колегата му рече:

— Може ли и аз сега да погледна?

— Зарежи тази работа, Еди. Не е за нас. Обади ли се на следователя?

— Мислех, че криминалният отдел ще свърши това.

— Е да, прав си. Сигурно със случая ще се заеме капитан Уебър, а той обича всичко сам да прави. — Прехвърли поглед върху мен и попита: — Вие ли сте Марлоу?

Казах, че съм аз.

— Този е голям умник, за всичко си има готов отговор — обади се Еди.

По-възрастният ни загледа разсеяно, после зърна пистолета върху масичката и очите му изгубиха разсеяния си израз.

— Да, с това е убит — потвърди Еди. — Но не съм го докосвал.

Другият кимна.

— Момчетата нещо се бавят. Ти какъв си, мистър? Приятел на убития ли? — махна с ръка към вратата.

— До вчера не бях го виждал. Аз съм частен детектив от Лос Анджелис.

— Охо! — изгледа ме внимателно.

В очите на другия прочетох безкрайна подозрителност, когато каза:

— По дяволите, сега всичко ще се оплеска.

Това бе първата умна приказка, излязла от неговата уста. Усмихнах му се с много обич.

По-възрастният отново надникна през прозореца.

— Еди, тази къща отсреща е на доктор Олмър. Еди се приближи до него.

— Вярно — рече. — Табелката може да се прочете и оттук. Слушай, този долу да не се окаже същият, дето…

— Затваряй си устата! — сряза го колегата му и пусна щорите. После и двамата се обърнаха и ме загледаха сковано.

По улицата се зададе кола, която спря отпред, хлопна се врата, отново стъпки по тротоара. По-възрастният отвори на двама цивилни, единият от които вече познавах.