Реймънд Чандлър
Дамата от езерото (36)

36

Закусихме в Аламбра, после заредих с бензин. Излязохме на шосе №70 и започнахме да задминаваме камиони, навлизайки в хълмистия селски район. Аз карах колата. Дегармо седеше мрачно в ъгъла, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си.

Тлъстите прави редици портокалови дръвчета се мяркаха покрай мен като спици на колело. Вслушвах се в свистенето на гумите по паважа, чувствувах се уморен и вкиснат от липса на сън и излишък на емоции.

Стигнахме дългия склон, южно от Сан Даймас, който се изкачва по билото и се спуска в Помона. Това е също така краят на пояса от мъгли и началото на полупустинната зона, където в ранна утрин слънцето е леко и сухо като старо шери, жежко като доменна пещ по пладне и смазващо като сърдита тухла привечер.

Дегармо пъхна клечка кибрит в крайчеца на устата си и рече почти подигравателно:

— Снощи Уебър ме направи на нищо. Каза ми за какво сте говорили.

Премълчах. Той ме погледна и после пак се извърна. Махна с ръка встрани.

— Не бих живял тук дори да ми поднесат цялата местност на тепсия. Въздухът се спарва преди още да се надигне сутрин от леглото.

— След минута-две ще бъдем в Онтарио. Там се включваме в булевард Футхил и в продължение на осем километра ще гледаш едни чудно красиви австралийски дървета с четирилистни цветове — казват се гревилея, а тук им викат свилени дъбове, защото листата им са като от коприна.

— Все ми е едно дали е копринено дърво или противопожарен кран.

Стигнахме центъра на града и завихме на север към Юклид по великолепния булевард. Дегармо изгледа гревилеите с дълбоко презрение. След малко каза:

— Удавената горе в езерото беше моя жена. Откак чух за това, не съм много на себе си. Гледам на всичко като бик на червено. Оня Чес само да ми падне в ръцете…

— Достатъчно неприятности причини, като я остави да се измъкне безнаказано след убийството на мисис Олмър.

Гледах право напред. Знаех, че извърна глава и впери очи в мен, но не и какво вършат ръцете му, какво е изражението на лицето му. Доста време мина, преди да проговори. Думите бяха произнесени през стиснати зъби, с крайчеца на устата, но въпреки това стържеха:

— Ти да не си откачил?

— Не. Нито пък ти. И знаеш не по-зле от всеки друг, че Флорънс Олмър не е станала от леглото и не е отишла сама в гаража. Няма защо да ти казвам, че е била отнесена, че именно затова Толи е задигнал едната обувка — понеже с нея не е стъпвано по бетонната пътека. Знаеш също така, че в заведението на Конди Олмър е направил на жена си инжекция в ръката, но тя е била колкото да я успокои и нищо повече. Той е познавал инжекциите си както ти познаваш кой нехранимайко няма пукната пара, нито къде да спи. Знаеш, че Олмър не е убил жена си с морфин, а дори да е искал да я убие, морфинът е последното средство, до което би прибягнал. Това обаче е свършил някой друг, а Олмър само я отнесъл долу в гаража — формално все още жива, за да може да вдиша малко газове, но от медицинска гледна точка практически мъртва. Всичко това ти е добре известно.

— Братко, как си успял да живееш толкова дълго? — кротко попита Дегармо.

— Като не се хващах на много номера и не се боях от професионалните грубияни. Само подлец би постъпил като Олмър — подлец или изплашен до смърт човек, на чиято душа тежат грехове, дето не биха издържали на щателен оглед под силна светлина. Формално би могло да се твърди, че е убиец. Не мисля, че този проблем е решен. Не се и съмнявам, че доста би се затруднил да докаже в каква дълбока кома била изпаднала жена му и как вече нищо не било в състояние да й помогне. Но на практика убийцата е онова момиче и ти много добре го знаеш.

Дегармо се изсмя. Стържещ, неприятен смях — невесел, пък и напълно излишен.

От булевард Футхил пак потеглихме на изток. Имах чувството, че е все още студено, обаче спътникът ми се потеше. Не можеше да си съблече сакото, защото имаше пистолет под мишницата. Аз продължих:

— Момичето, Милдред Хавиланд, живеело с доктора и жена му знаела. Заплашвала го е. Научих това от родителите й. Милдред Хавиланд била добре запозната с морфина, къде да се снабди с необходимото количество и колко да използува. След като сложила мисис Олмър да си легне, тя останала сама с нея в цялата къща. Имала чудесната възможност да напълни спринцовката с пет грама и да инжектира изпадналата в безсъзнание жена на същото място, където Олмър я бил инжектирал преди това. Щяла да умре по всяка вероятност още преди той да се прибере у дома. Щял да я завари вече мъртва. Проблемът си е негов. Да се оправя както може. Никой не би повярвал, че друг е дал наркотика на жена му. Никой, непознаващ обстоятелствата. Ти обаче си ги познавал. Трябва да си много по-глупав, отколкото те мисля, за да повярвам, че си нямал представа. Ти си я прикрил. Още си бил влюбен в нея. Сплашил си я да напусне града, за да е вън от опасност, недосегаема, но си я прикрил. Оставил си убийството ненаказано. До такава степен си бил под нейна власт. Защо си я търсил горе в планината?

— А как съм разбрал къде да я търся? — попита той остро. — Ще ти досадя ли много, ако те помоля да ми обясниш?

— Ни най-малко. Бил Чес й омръзнал, както и пиянството му, лошите настроения и начинът му на живот — ден да мине, друг да дойде. Но за да изчезне, й трябвали пари. Решила, че е в безопасност и че държи Олмър в ръцете си, затова му писала и поискала от него пари. Той те изпратил да поговориш с нея. Не му съобщила настоящото си име, нито подробности относно местоживеенето си. Спокойно е можела да получи писмо, адресирано до Милдред Хавиланд в Пума Поинт — „До поискване“. Но писмото не пристигнало и никой в градчето не направил връзка между нея и Милдред Хавиланд. Ти си разполагал само със стара снимка и обичайните си груби обноски, а на онези хора такива не им минават.

— Кой ти каза, че се е опитвала да измъкне пари от Олмър? — попита Дегармо със същия стържещ глас.

— Никой. Досетих се, защото иначе картината не пасва. Ако Лейвъри или мисис Кингзли са знаели коя е Мюриъл Чес и са го раздрънкали, ти щеше да си наясно къде да я търсиш и под какво име. А ти си нямал представа. Следователно сведенията са били от единствения човек там в планината, който е знаел всичко това — самата тя. Затова предположих, че е писала на Олмър.

— Добре — изрече той след продължително мълчание. — Дай да забравим цялата история. И без това вече няма значение. Ако си имам неприятности, то си е за моя сметка. Но при същите обстоятелства пак бих постъпил по този начин.

— Дадено. Аз пък нямам намерение да изнудвам никого. Дори теб. Казах ти всичко това главно за да не се опитваш да приписваш на Кингзли убийства, които не е извършил. А за онова, което му тежи на съвестта, ако има такова, ще си плати.

— Затова ли беше цялата работа?

— Ъхъ.

— Аз пък си помислих, че понеже не ме траеш…

— Отдавна вече не те мразя. Мина и замина. Аз мразя силно, но краткотрайно.

Бяхме навлезли в лозарски район покрай изръбените хълбоци на подножието. Стигнахме Сан Бернардино и го прекосихме, без да спираме.