Реймънд Чандлър
Дамата от езерото (15)

15

Подминах кръстовището на Олтеър Стрийт и напречната уличка, която продължаваше до ръба на каньона и там завършваше в паркинг с формата на полукръг, обрамчен с тротоар и бяла дървена предпазна оградка. На паркинга поседях известно време в колата, мислих, гледах морето и се наслаждавах на синьо-сивия планински скат, който се спускаше към брега. Опитвах се да реша дали да гладя Лейвъри с перце, или да карам с опакото на ръката и острото на езика. Реших, че нищо няма да изгубя от мекия подход. Ако не дадеше резултат, в което впрочем бях убеден, щях да оставя нещата на естественото им развитие и тогава бихме могли да изпотрошим мебелите.

На асфалтираната алея, по която се слизаше до средата на нанадолнището откъм външния ръб на каньона, под къщите, нямаше жива душа. По-надолу, на съседната стръмна уличка, две момченца мятаха бумеранг към стръмния склон и го гонеха с обичайното настървено блъскане и сквернословие. Още по-ниско се виждаше къща, оградена с дървета и стена от червени тухли. В задния двор зърнах простряно пране и два гълъба, които се разхождаха важно по наклонения покрив я поклащаха глави. Синьобежов автобус задрънча по улицата и спря пред тухлената къща, за да слезе много бавно и внимателно древен старец, който стъпи твърдо на земята и почука с тежък бастун, преди да запълзи нагоре по склона.

Въздухът беше по-чист от вчера. Спокойствие изпълваше утрото. Оставих колата, където бях спрял, и тръгнах по Олтеър Стрийт към номер 623.

Щорите на фасадните прозорци бяха спуснати и къщата имаше дремлив вид. Прекосих покритата с декоративен мъх пътека, забих пръст в звънеца и видях, че вратата не е добре затворена. Беше се отпуснала върху рамката, а езичето на бравата се опираше о долния ръб на ключалката. Спомних си, че предишния ден на излизане вратата заяде и трудно я затворих.

Бутнах я леко и тя се разтвори с тихо щракване. Стаята беше мрачна, но през западните прозорци се процеждаше малко светлина. На позвъняването ми никой не откликна. Не повторих. Отворих още по-широко и влязох.

Посрещна ме приглушена топла миризма — така миришат къщите, когато утрото напредне, а те още не са проветрени. Бутилката „VAT 69“ върху кръглата масичка до дивана беше почти празна, а до нея чакаше втора, неотворена. На дъното на медната кофичка за лед имаше малко вода. Видях две използувани чаши, както и половин шише газирана вода.

Нагласих вратата горе-долу в същото положение, в което я намерих, и се ослушах. Ако Лейвъри не си беше у дома, намерението ми бе да рискувам и да потършувам наоколо. Не го държах кой знае колко в ръцете си, но може би знаех достатъчно, за да не се реши да вика полиция.

Времето минаваше в тишина. Минаваше в сухото цъкане на електрическия часовник върху поличката на камината, в далечното свирене на кола по Астър Драйв, в стършеловото бръмчене на самолет над хълмовете отвъд каньона, във внезапното включване и ръмжене на електрическия хладилник в кухнята.

Влязох по-навътре в стаята, спрях и взех да се оглеждам, наострил уши, ала чувах само звуци, които принадлежат на къщата и нямат нищо общо с хората; в нея. Тръгнах по килима към сводестия проход в дъното.

Върху извивката на белите железни перила, там, където свършваше арката и надолу се спускаха стълби, се появи ръка в ръкавица. Показа се и остана така.

После се плъзна нагоре, появи се дамска шапка, сетне и главата. Жената тихо се изкачи по стълбите, мина през сводестия проход, но като че ли все така не ме виждаше. Беше слаба, на неопределена възраст, с разбъркана кестенява коса, с размазано по устата алено червило, прекалено много руж по скулите, силно гримирани очи. Облечена беше със син вълнен костюм, който ни най-малко не се връзваше с лилавата шапка, килната до краен предел на една страна, та чак едва се крепеше.

Видя ме, но нито спря, нито промени на йота израза на лицето си. Бавно навлезе в стаята, като държеше дясната си ръка разперена встрани. Кафявата ръкавица, която бях зърнал върху перилото на стълбата, бе на лявата й ръка. Дясната ръкавица обвиваше дръжката на малък автоматичен пистолет.

Сега вече спря, тялото й се изви назад и от устата и излезе кратък скръбен писък. Сетне се изкикоти — кресливо и нервно. Обърна патлака към мен и започна да се приближава — крачка по крачка.

Аз гледах пистолета и не пищях.

Когато разстоянието между нас стана достатъчно интимно, насочи дулото към стомаха ми и рече:

— Исках си наема, нищо друго. Виждам, че добре се грижи за къщата. Нищо не е счупено. Винаги е бил добър, спретнат, внимателен наемател. Само не исках да закъснява прекалено много с наема.

Някой попита с напрегнат, нещастен глас, много учтиво:

— С колко месеца е закъснял?

— С три. Двеста и четирийсет долара. Осемдесет долара на месец е съвсем разумен наем за една така добре обзаведена къща. И преди съм имала трудности при прибирането на парите, но винаги сме се споразумявали накрая. Обеща да ми плати с чек тази сутрин. По телефона. Искам да кажа, че по телефона обеща да ми даде тази сутрин чека.

— По телефона — повторих аз. — Тази сутрин.

Зашавах леко с крака, като гледах да не бие на очи. Намерението ми беше да се приближа дотолкова, че да замахна странично към пистолета, да го избия нагоре и да отскоча, преди тя да успее да го обърне пак към мен. Никога не ми е провървявало с тази стратегия, но от време на време се налага да я прилагам. Имах чувството, че моментът пак е настъпил.

Бях се приближил с около една педя, но не достатъчно, за да започна маневрата.

— Вие ли сте собственичката? — попитах, без да гледам пистолета. Хранех слаба, много слаба надежда, че жената няма представа за насоченото към мен дуло.

— Ами да, разбира се. Аз съм мисис Фолбрук. Вие за кого ме взехте?

— Помислих си, че нищо чудно да сте собственичката. Нали говорехте за наема… Но не ви знаех името.

Още една педя. Добре работех, много гладко. Жалко, ако усилията ми отидеха на вятъра.

— А вие кой сте, ако смея да попитам?

— Наминах да прибера вноската за колата. Вратата беше едва-едва открехната и без да искам, нахълтах. Сам не зная защо.

И направих физиономия на представител на кредитна компания, дошъл за поредната нередовна вноска. Непроницаема и сурова, но готова всеки момент да разцъфне в слънчева усмивка.

— Да не искате да кажете, че мистър Лейвъри е закъснял с вноската за колата? — попита тя разтревожено.

— Малко. Не кой знае колко — рекох успокоително.

Вече бях напълно готов. Разстоянието беше подходящо, а би трябвало да съумея и да замахна добре. Само едно добре преценено рязко и широко движение отвътре навън. Започнах да вдигам крак от килима.

— Знаете ли — обади се жената. — Странна работа — този пистолет. Намерих го на стълбите. Такива са ужасни, целите в смазка… А килимът на стълбището е много добро качество, сив плюш. Доста е скъп.

И тя ми подаде пистолета.

Ръката ми се пресегна, вцепенена като яйчена черупка и също толкова крехка. Поех оръжието. Тя помириса с отвращение ръкавицата, която го бе стискала допреди малко. И продължи да говори със същото откачено благоразумие. Коленете ми изпукаха, отпускайки се от напрежението.

— Вашата работа е далеч по-лесна — продължи жената. — Имам предвид вноската за колата. Можете просто да му я отнемете, ако се стигне дотам. Но съвсем не е толкова лесно да си вземеш къщата заедно с мебелите. За да изгониш един наемател, са нужни време и пари. Отношенията обикновено се влошават и някои вещи се повреждат, понякога умишлено. Килимът в тази стая струваше над двеста долара, купен на старо. От юта е, но е много красив, не намирате ли? Сигурно не бихте се досетили, че е от юта и е купен на старо. Всъщност много е глупаво да се казва „на старо“, щом е използуван съвсем малко. Аз също дойдох пеша, за да не хабя гумите на колата. Можех да взема автобуса поне донякъде, но тези пущини никога не идват навреме или ако се покажат, то е в обратна посока.

Почти не чувах какво ми говори. Все едно, че вълни се разбиваха навътре в морето, извън моето полезрение. Цялото ми внимание бе в пистолета.

Отворих да видя пълнителя. Беше празен. Обърнах го да надзърна в задната част на цевта. Също празна. Подуших дулото. Смрад на талази.

Пуснах пищова в джоба си. Беше автоматичен, за шест изстрела, калибър 25. Изпразнен до последен куршум, при това не много отдавна. Но не и преди половин час.

— Стреляно ли е с него? — полюбопитствува любезно мисис Фолбрук. — Много се надявам, че не е.

— Имате ли някакви основания да смятате, че е стреляно?

Гласът ми не трепна, но мозъкът ми още не можеше да дойде на себе си.

— Ами нали се въргаляше на стълбите. В края на краищата случва се хора да стрелят.

— Така е — съгласих се аз. — Но този сигурно е изпаднал от дупка в джоба на мистър Лейвъри. Той вали не си е вкъщи?

— А не, няма го — поклати тя глава с разочарован вид. — Много нелюбезно от негова страна. Обеща ми чек, а като дойдох…

— Кога му се обадихте по телефона?

— Снощи.

Тя се намръщи, не й харесваше, че задавам толкова много въпроси.

— Сигурно са го извикали спешно.

Жената се загледа в някаква точка между големите ми кафяви очи.

— Вижте, мисис Фолбрук — започнах аз. — Нека не се будалкаме повече. Не че ми е неприятно. Нито пък ми е приятно да ви говоря всичко това. Но нали не сте го застреляли — задето ви дължи наем за три месеца?

Тя се отпусна много бавно на ръба на един стол и разходи език покрай алената цепка на устата си.

— Боже, какви страшни приказки — рече сърдито. — Започвам да мисля, че сте лош човек. Нали сам казахте, че не е стреляно с пистолета?

— С всички пистолети е стреляно по едно или друго време. И всички някога са били заредени. Този не е.

— Ами тогава…

Тя махна нетърпеливо и помириса омазнената си ръкавица.

— Е, добре, предположението ми е погрешно. Впрочем аз само се пошегувах. Мистър Лейвъри е извън къщата и вие сте я обиколили в негово отсъствие. Като собственичка сигурно имате ключ. Прав ли съм?

— Не исках да си пъхам носа — каза тя, като загриза един пръст. — Сигурно не биваше. Обаче имам правото да видя как я поддържа.

— Значи сте надзърнали навсякъде. Сигурна ли сте, че го няма?

— Не съм надзъртала под леглата, нито в хладилника — хладно ми отвърна жената. — Когато не отговори на позвъняването ми, извиках от горната площадка на стълбището, после слязох долу и пак го повиках. Надникнах и в спалнята.

Тя сведе поглед — едва ли не срамежливо, и размърда ръка върху коляното си.

— Значи това е всичко.

Тя кимна умно.

— Да. Как беше името ви?

— Ванс — отговорих. — Филоу Ванс.^[1]

— За коя компания работите, мистър Ванс?

— В момента съм безработен.

Жената ме изгледа стреснато.

— Ама нали казахте, че сте дошли да приберете вноската за колата.

— Временна работа. Само замествам.

Мисис Фолбрук стана и ме загледа, без да мигне. Гласът й беше леден:

— В такъв случай смятам, че е редно да си тръгнете незабавно.

— Реших, че преди това няма да е зле да се огледам наоколо — ако не възразявате. Може да сте пропуснали нещо.

— Не мисля, че е необходимо. Къщата е моя. Смятам, че трябва да си тръгнете, мистър Ванс.

— А ако не си тръгна, ще намерите някой, който да ми помогне, така ли? Защо не седнете за малко, мисис Фолбрук? Само ще надникна тук-таме. Този пистолет ме смущава, нали разбирате?

— Но нали ви казах, че го намерих на стълбите! — сърдито ми се сопна. — Не знам нищо за него. Изобщо не разбирам от пистолети. Аз… през живота си не съм стреляла.

Отвори голямата си синя чанта, извади носна кърпа и заподсмърча.

— Това е вашата версия. Не съм длъжен да й вярвам.

Тя протегна към мен лявата си ръка — много трогателен жест.

— Ах, не биваше изобщо да влизам! — извика. — Така зле постъпих! Знам си го! Мистър Лейвъри сигурно ще се ядоса.

— По-скоро не биваше да допускате аз да открия, че пълнителят е празен. До този момент държахте всички карти в ръцете си.

Жената тропна с крак. Само това липсваше. Сега вече сцената беше изрядна.

— Вие сте отвратителен! — изписука тя. — Не ме докосвайте! Да не сте посмели да направите и крачка към мен! Секунда няма да остана повече в тази къща, щом вие сте тук! Как смеете да ме оскърбявате…

Гласът й се скъса като ластик. Тя наведе напред увенчаната с лилава шапка глава и хукна към вратата. Като минаваше покрай мен, протегна ръка сякаш за да ме отблъсне, но не беше достатъчно близо, пък и аз не помръднах. Разтвори рязко вратата, втурна се през нея и после по пътеката към улицата. Вратата бавно се хлопна подире й, но шумът от затварянето не заглуши отдалечаващите се бързи стъпки.

Загризах нокътя на показалеца си, почуках по брадичката си с кокалчето на ръката и се ослушах. Отникъде нищо. Автоматичен пистолет за шест изстрела, изпразнен докрай.

— Нещо не е наред тук — произнесох на глас.

Сега вече къщата ми се струваше неестествено тиха. Минах по кайсиевожълтия килим; през сводестия проход и застанах на горната площадка на стълбището, за да се ослушам отново.

После свих рамене и безшумно заслизах надолу.