Реймънд Чандлър
Дамата от езерото (22)

22

Свечеряваше се, когато се върнах в Холивуд и се качих в кантората си. Сградата се беше изпразнила и коридорите бяха безлюдни. Много от вратите бяха отворени и вътре работеха чистачки с мокри парцали, прахосмукачки и кърпи за прах.

Отключих, вдигнах от пода писмото, пуснато през пощенския процеп на вратата, и го хвърлих на бюрото, без дори да го погледна. Отворих прозорците и се наведох навън, загледан в рано припламналите неонови реклами, вдишвах топлия мирис на храна, който се изтласкваше нагоре от вентилатора на съседната закусвалня.

Свалих сакото и вратовръзката, седнах на стола, измъкнах от дълбокото чекмедже служебната бутилка и се почерпих. Все едно, че нищо. Ефектът от втората доза се оказа същият.

Уебър сигурно вече се е срещнал с Кингзли. И вероятно е дадена повсеместна тревога за издирване на жена му или поне всеки момент ще я дадат. За тях нямаше две мнения по въпроса. Неприятна история между двама души, също неприятни, твърде много любов, алкохол и интимност, завършили с дива омраза, с импулсивното желание за убийство и смърт.

На мен пък ми се виждаше прекалено просто.

Пресегнах се към писмото и го отворих. Беше без марка. Ето какво гласеше:

„Мистър Марлоу,

Родителите на мисис Олмър се казват мистър и мисис Юстас Грейсън, настоящият им адрес е «Росмор Армс» № 640, Саут Оксфорд Авеню. Проверих, като се обадих по телефона. Ваша Ейдриън Фромсет“

Елегантен почерк, също като елегантната ръка, писала писмото. Бутнах го настрани и си налях още една чашка. Почувствувах се малко по-човешки. Поразтребих бюрото. Усещах ръцете си подути, пламнали, тромави. Прекарах пръст по дървената повърхност и се загледах в браздата, оставена в прахта. Погледнах изцапания си пръст и го избърсах. Преместих очи върху часовника. После — върху стената. Накрая се загледах в празното пространство.

Прибрах бутилката, отидох при умивалника да изплакна чашата. Сетне си измих ръцете и лицето със студена вода и се погледнах в огледалото. Бузата ми вече не беше червена, но все още леко подпухнала. Колкото пак да се вкисна. Сресах си косата, забелязах, че белите коси не са никак малко. Лицето ми имаше нездравословен вид. Не ми хареса.

Отидох пак при бюрото и прочетох повторно писъмцето на мис Фромсет. Пригладих го върху стъклото, помирисах го, отново го пригладих, сгънах го и го прибрах в джоба на сакото.

Седях, заслушан в утихващата вечер отвъд отворените прозорци. И бавно, бавно започнах да утихвам заедно с нея.