Реймънд Чандлър
Дамата от езерото (23)

23

„Росмор Армс“ се оказа мрачна камара от чернени тухли зад просторен двор. Облицованото с плюш фоайе съдържаше тишина, растения в огромни саксии, скучаещо канарче, в клетка колкото кучешка колиба, мирис на застояла в килимите прах и лепкав аромат на едновремешни гардении.

Апартаментът на семейство Грейсън беше на петия етаж в северното крило. И двамата седяха в една стая, която сякаш нарочно изоставаше от времето с двайсет години. Мебелите бяха прекалено меки, дръжките на вратата — пиринчени, яйцевидни, на стената — огромно огледало в позлатена рамка, в еркера — масичка с мраморен плот, а около прозорците — завеси от тъмночервен плюш. Миришеше на цигарен дим, а освен това въздухът издаваше, че са вечеряли агнешки флейки и брюкселско зеле.

Мисис Грейсън беше пълна жена, чиито очи някога може би са били големи и сини като на бебе. Сега бяха избледнели, помътени от очилата и леко изпъкнали. Къдрава бяла коса. Седеше и кърпеше чорапи, кръстосала дебелите си глезени, като краката й едва опираха пода. В скута й имаше панерче с шивашки принадлежности.

Грейсън беше висок, прегърбен мъж с жълтеникаво лице, високи рамене, щръкнали вежди и почти никаква брадичка. Горната част на лицето подсказваше, че не си поплюва. Долната разваляше ефекта. Очилата му бяха бифокални и по всичко личеше, че до появата ми бе глозгал раздразнително вечерния вестник. Бях проверил в градския справочник що за птица е. Главен счетоводител и приличаше на такъв от главата до петите. Дори пръстите му бяха измацани с мастило, а в джобчето на разкопчаната му жилетка имаше четири молива.

Внимателно прочете за седми път визитката ми, огледа ме от горе до долу и бавно попита:

— По какъв повод желаете да разговаряте с нас, мистър Марлоу?

— Интересува ме един човек на име Лейвъри. Живее срещу доктор Олмър. Дъщеря ви е била съпруга на доктора. А Лейвъри е мъжът, който я намерил през нощта, когато тя… ъъ… умряла.

Когато умишлено се поколебах преди последната дума, и двамата заеха стойка като хрътки-птичари. Грейсън погледна жена си, която поклати глава.

— Не ни се говори за това — незабавно отсече той. — Темата е твърде болезнена за нас.

Помълчах малко, като придобих техния посърнал вид. Сетне продължих:

— Не ви виня. Нито се опитвам да ви спечеля за клиенти. Просто бих искал да се свържа с човека, когото сте наели да проучи въпроса.

Те пак се спогледаха. Този път мисис Грейсън не поклати глава.

— Защо? — попита съпругът й.

— По-добре да ви разкажа какво знам.

И им разправих защо бях нает (без да споменавам името на Кингзли), както и за срещата ми с Дегармо предния ден пред къщата на Олмър. Те отново заеха стойка.

— Правилно ли ви разбрах — рязко започна Грейсън, — че доктор Олмър не ви е познавал, по никакъв начин не сте го закачили и въпреки това повикал полиция само защото сте се намирали пред къщата му?

— Да, правилно сте ме разбрали. Макар че стоях там цял час. По-скоро колата ми.

— Много странно.

— По-нервен човек от него не съм виждал — продължих. — А Дегармо ме попита дали не съм нает от нейните хора — имаше предвид вас. Изглежда, все още не се чувствува в безопасност.

— В безопасност ли? — Той не ме гледаше, докато задаваше този въпрос. Запали бавно изгасналата си лула, после наби тютюна с върха на голям метален молив и отново я разпали.

Аз само свих рамене. Грейсън ми хвърли един поглед и отмести очи. Мисис Грейсън изобщо не ме погледна, но ноздрите й потръпваха.

— А Олмър откъде знаеше кой сте? — внезапно попита той.

— Записа си номера на колата, обади се в автоклуба, после провери името ми в телефонния указател. Аз поне бих постъпил така и го видях през прозореца, като звънеше по телефона и разлистваше указателя.

— Значи полицията му е в джоба.

— Може и да не е. Ако тогава са сбъркали, не биха искали грешката да излезе сега наяве.

— Грешка! — изсмя се той почти пискливо.

— Добре, темата ви причинява болка, но малко свеж въздух няма да й навреди. Вие сте убедени, че той е убил дъщеря ви, нали? Затова сте наели частния детектив.

Мисис Грейсън вдигна бързо очи, наведе пак глава и сгъна още един чифт закърпени мъжки чорапи. Грейсън премълча.

— Имахте ли някакво доказателство, или просто не го обичахте? — настоях аз.

— Доказателство имаше — каза той горчиво, но с неочаквано ясен глас, сякаш най-сетне бе решил да говори. — Трябва да е имало. Каза ни, че разполага с някаква улика, но не и каква точно. Полицията се погрижи за това.

— Чух, че го арестували и после го затворили за шофиране в пияно състояние.

— Вярно е.

— Значи така и не ви каза с каква улика е разполагал?

— Не.

— Това не ми харесва. Имам чувството, че се е колебаел дали да използува сведението си във ваша полза, или за да изнудва доктор Олмър.

Грейсън отново погледна жена си.

— Мистър Толи не ми направи такова впечатление — тихо изрече тя. — Беше много скромен. Но това понякога нищо не значи.

— Следователно името му е Толи. Надявах се да го науча от вас.

— Какво друго се надявахте да научите? — попита Грейсън.

— Как да го открия… и кое именно ви е накарало да заподозрете доктора. Трябва да сте знаели нещо, преди да наемете Толи и той да ви убеди, че разполага със сведения.

Грейсън се усмихна едва-едва, много целомъдрено. Протегна дълъг жълтеникав пръст към невзрачната си брадичка и я почеса.

— Наркотици — произнесе мисис Грейсън.

— Точно така — незабавно додаде съпругът й, като че ли думата беше за него зелена светлина. — Олмър беше, а не се съмнявам, че продължава да е, от онези лекари, които се занимават с наркотици. Дъщеря ни недвусмислено спомена това пред нас. И то в негово присъствие. Беше много недоволен.

— Какво значи лекар, който се занимава с наркотици, мистър Грейсън?

— Това значи, че пациентите му са главно хора на ръба на нервната криза, причинена от алкохол и разгулен живот. Трябва постоянно да им се дават успокоителни и наркотизиращи средства. Стига се до един момент, когато етичният лекар отказва да се грижи за тях извън специализирано болнично заведение. Но не и подобните на доктор Олмър. Такива като него продължават да „лекуват“ болния, стига да им плаща, да е жив и що-годе с ума си, дори ако в процеса на „лечението“ се превърне в безнадежден наркоман. Много доходна практика — превзето допълни той, — но и, предполагам, доста опасна за един лекар.

— Не се и съмнявам. Но се печелят големи пари. Познавате ли някой си Конди?

— Не. Но знаем що за човек е. Флорънс подозираше, че именно той снабдява Олмър с наркотици.

— Твърде е възможно. Едва ли докторът ще рискува да пише много рецепти на свое име. А познавате ли Лейвъри?

— Никога не сме го виждали, но сме чували за него.

— Хрумвало ли ви е някога, че той може би изнудва доктор Олмър?

Явно не му беше хрумвало. Прекара ръка през косата си, после през лицето и я отпусна на кокалестото си коляно. Поклати глава.

— Не. За какво ще го изнудва?

— Пръв е видял трупа. Онова, което се е сторило съмнително на Толи, може да е направило впечатление и на него.

— Такъв човек ли е?

— Не знам. Няма видими източници на доходи, не работи. Води светски живот и много се занимава с жени.

— Да, интересна идея. Пък и тези въпроси могат да се уреждат твърде дискретно. — Грейсън се усмихна накриво. — И в моята работа съм попадал на такива следи. Неосигурени заеми, отдавна неплащани вноски. Очевидно безсмислени инвестиции, правени от хора, които не биха се впуснали в подобни авантюри. Големи дългове, които отдавна е трябвало да бъдат вписани в дебита, но не са, за да не се привлече вниманието на данъчните служби. Да, такива неща лесно се уреждат.

Погледнах мисис Грейсън. Ръцете й нито за миг не бяха спрели да шият. Вече бе закърпила десетина чифта чорапи. Дългите кокалести ходила на Грейсън явно много ги късаха.

— А какво стана с Толи? Скалъпено ли беше обвинението?

— Според мен това е извън всякакво съмнение. Жена му беше вбесена. Каза, че някакъв полицай го черпил в един бар и в чашата му явно е било сипано нещо упойващо. Полицейската кола го чакала само да потегли и веднага го спрели. Освен това в затвора почти не си направили труда да проверят колко е пиян.

— Това нищо не значи. Той го е казал, след като е бил арестуван, а при подобни обстоятелства мъжете лъжат жените си, без да им мигне окото.

— Крайно неприятно ми е, като си помисля, че полицията е способна на такива нечестни постъпки — рече Грейсън. — Но тези неща се случват и всички го знаем.

— Ако са сгрешили неволно, разследвайки смъртта на дъщеря ви, би им било крайно неприятно Толи да ги издаде и изложи. В такъв случай няколко души трябва да бъдат уволнени. А ако са били убедени, че е възнамерявал да изнудва Олмър, нямало е какво да се церемонят особено. Къде е сега Толи? От всичко, казано дотук, ми стана ясно, че ако е имало сериозна улика, тя или е била у него, или е бил по следите й.

— Не знаем къде се намира. Осъдиха го на шест месеца, но те отдавна изтекоха.

— А мисис Толи?

Той погледна жена си. Тя отвърна лаконично:

— Уестмор Стрийт номер хиляда шестстотин и осемнайсет „Б“, в Бей Сити. Ние с Юстас й изпратихме малко пари. Беше много затруднена материално.

Записах си адреса, облегнах се назад и казах:

— Тази сутрин някой е застрелял Лейвъри в банята.

Подпухналите ръце на мисис Грейсън застинаха на ръба на панерчето. Лулата на Грейсън замръзна пред отворената му уста. Той се изкашля едва-едва, като в присъствието на покойник. После много, много бавно захапа мундщука.

— Би било прекалено да допусна — каза, направи кратка пауза и издуха облаче дим, — че доктор Олмър е замесен в тази история.

— Иска ми се да е той — рекох. — Достатъчно близо живее. Полицията обаче е на мнение, че убийцата е жената на моя клиент. Ще имат купища улики срещу нея, стига да я открият. Но ако Олмър има пръст в тази работа, то ще е свързано със смъртта на вашата дъщеря. Затова се опитвам да науча нещо повече.

— Човек, извършил вече едно убийство, няма да му мисли много-много, преди да убие втори път.

Каза го, сякаш бе разсъждавал обстойно над проблема.

— Може да сте прав — съгласих се аз. — Каква беше според вас подбудата за първото?

— Флорънс беше много буйна — тъжно въздъхна той. — Буйно и невъздържано момиче. С широки пръсти, екстравагантни вкусове, винаги си намираше някакви съмнителни приятели, прекомерно приказваше, и то все на висок глас, и общо взето, се държеше като глупачка. Подобна съпруга може да представлява опасност за човек като Албърт Олмър. Но това едва ли беше основната подбуда, нали, Лети?

Той погледна жена си, но тя не вдигна очи към него. Забоде иглата в кълбо конци и нищо не каза, Грейсън въздъхна и продължи:

— Имахме основателни подозрения, че е завързал интимна връзка с медицинската сестра, която работеше при него, и че Флорънс го бе заплашила с публичен скандал. А той, сам разбирате, не можеше да си позволи такова нещо. Всеки скандал би довел до друг, още по-компрометиращ.

— А как е извършил убийството?

— С морфин естествено. Винаги разполагаше с достатъчно количество и го използуваше, без да се замисля. А след като е изпаднала в кома, я свалил в гаража и пуснал мотора на колата. Аутопсия, както знаете, нямаше. Но дори и да бе имало, всички знаеха, че същата нощ й е била правена инжекция.

Аз кимнах, а той се облегна назад и прекара доволно ръка през косите си, после по лицето и я остави да тупне върху кокалестото си коляно. Изглежда, и по този въпрос бе мислил дълго и обстойно.

Погледнах ги. Двама възрастни хора, които седяха кротко и година и половина след случката тровеха умовете си с омраза. Много би им допаднало, ако Олмър се окажеше убиецът на Лейвъри. Направо ще изпаднат във възторг. Ще се затоплят чак до коленете.

— Вярвате, че е станало така, защото ви се иска — обадих се след продължителна пауза. — Все пак не е изключено да се е самоубила, а да се потулили историята, за да прикрият игралното казино на Конди и донякъде за да не се стигне дотам, че Олмър да дава публични показания.

— Глупости! — рязко се сопна старецът. — Той я уби, в това няма съмнение. Била е в леглото си, дълбоко заспала.

— Откъде сте толкова сигурен? Може сама да е вземала морфин и да е имала изградена поносимост към него. В такъв случай въздействието на една инжекция няма да е много продължително. Би могла да стане посред нощ, да се погледне в огледалото и да види насреща си танцуващи дяволчета. Случват се и такива неща.

— Мисля, че ни отнехте достатъчно време — каза Грейсън.

Станах, благодарих им, направих две крачки към вратата и добавих:

— След арестуването на Толи не сте предприемали други мерки, така ли?

— Срещнах се с един от заместниците на прокурора, казва се Лийч — изръмжа старецът. — Но нищо не постигнах. Нямал основания да възобновява делото. Дори историята с наркотиците не го заинтересува. Но горе-долу след месец затвориха заведението на Конди. Трябва да беше във връзка с моето оплакване.

— По-скоро полицията на Бей Сити е пуснала малко прах в очите на обществото. А Конди се е преместил другаде, стига да знаем къде да го търсим. С цялото оборудване, така както си е било.

Запътих се към вратата, а Грейсън се надигна от стола и се затътри подире ми. Жълтеникавото му лице се беше зачервило.

— Извинете, ако бях груб — каза. — Ние с Лети прекалено много предъвкваме тази история.

— А според мен проявявате завидно търпение. Имаше ли замесен още някой, когото не сме споменали по име?

Той поклати глава, после погледна жена си. Ръцете й бяха вкопчени неподвижно в поредния чорап, надянат на дървеното яйце. Главата й бе наклонена на една страна. Като че ли се вслушваше в нещо, но не в нашия разговор.

— Доколкото ми стана ясно, мисис Олмър е била сложена да легне от медицинската сестра на доктора — продължих. — С нея ли е бил в интимни отношения?

— Чакайте! — остро се намеси мисис Грейсън. — Ние изобщо не сме я виждали. Но името й беше много хубаво. Един момент да си спомня.

Почакахме един момент.

— Милдред… второто име съм забравила.

И тя щракна със зъби. Поех си дълбоко въздух.

— Може би Милдред Хавиланд, мисис Грейсън?

Тя се усмихна лъчезарно и кимна.

— Ами да, разбира се, Милдред Хавиланд. Нали си спомняш, Юстас?

Той обаче не си спомни. Гледаше ни като кон, попаднал в чужди ясли. Отвори вратата и рече:

— Това има ли някакво значение?

— Казахте, че Толи е дребно човече — продължих да разпитвам. — Но да не би все пак да е едър гласовит мъжага с много нахално държане?

— А не — отговори мисис Грейсън. — Той е среден на ръст, възрастен, с кафеникава коса и много тих глас. Изглеждаше вечно притеснен.

— Сигурно е имало защо — рекох.

Грейсън ми протегна костеливата си ръка и аз я стиснах. Все едно, че се ръкувах със закачалка за пешкири.

— Ако го хванете — стисна той със зъби мундщука на лулата, — елате да си приберете хонорара. Имам предвид Олмър, разбира се.

Аз естествено знаех кого има предвид. Казах, че няма да им взема пари.

Излязох в смълчания коридор. Асансьорът беше постлан с червен плюшен килим. Вътре миришеше на възрастни хора, като в стая, където три вдовици са се събрали на чай.