Реймънд Чандлър
Дамата от езерото (37)

37

В Крестлайн — надморска височина 1800 метра — нямаше още и помен от затопляне. Спряхме да изпием по една бира. Когато се върнахме при колата, Дегармо извади пистолета си от кобура и го прегледа. Беше „Смит и Уесън“, калибър 38 — злостно пищовче с отскок като на 45, но с далеч по-голям обсег на действие.

— Няма да ти потрябва — рекох. — Вярно, че е едър и силен, но не е от яките грубияни.

Той само прибра оръжието под мишницата си и изсумтя. Повече не разговаряхме. Нямаше за какво. Колата преодоляваше завой след завой и ние се накланяхме с нея ту на едната, ту на другата страна покрай острите отвесни стени, преградени с железни бели парапети, каменни огради, а на места и с тежки вериги. Подир високите дъбове следваха местности, където те ставаха все по-ниски за сметка на боровете. Най-сетне наближихме язовира при езерото Пума.

Спрях колата, пазачът преметна пушката си отпред през гърдите и дойде при мен.

— Ще ви помоля да прекосите язовирната стена със затворени прозорци.

Обърнах се да затворя задното прозорче от моята страна. Дегармо му показа значката си и заяви с обичайния си такт:

— Не се главоболи, приятел, аз съм от полицията.

Пазачът го изгледа хладно, безизразно.

— Ако обичате, затворете всички прозорци.

— Гледай си работата, войниче.

— Това е заповед — настоя момчето. Мускулите на челюстта му леко изпъкнаха. Той не откъсваше мътносивите си очи от Дегармо. — И не съм я издавал аз. Затворете прозорците.

— Ами ако ти кажа да скочиш в езерото? — изхили му се подигравателно моят спътник.

— Току-виж, съм го сторил. Много съм плашлив.

И той потупа цевта на пушката с ръката си в кожена ръкавица.

Дегармо се обърна и затвори прозорците от неговата страна. Потеглих по стената. Имаше пазачи и по средата, и в другия край. Изглежда, че първият им бе направил някакъв знак, защото ни проследиха напрегнато, доста недружелюбно.

Превалих камарите гранит и се спуснах през ливадите с остра трева, където пасяха крави. Същите крещящи панталони, шорти и селски забрадки както предишния ден, същият лек ветрец, златно слънце и ясносиньо небе, същият аромат на борови иглички, същата прохладна мекота на планинското лято. Само че вчера беше преди сто години, кристализирало във времето като муха в кехлибарен къс.

Взех отклонението за Литъл Фон, заобиколих грамадните скали покрай къркорещото водопадче. Портата за имението на Кингзли бе отворена и колата на Патън препречваше пътя, обърната по посока на езерото, което не се виждаше оттам. Беше празна. Картончето отпред на стъклото все така гласеше: „ПРЕИЗБЕРЕТЕ ДЖИМ ПАТЪН. ТОЙ Е ТВЪРДЕ СТАР ТЕПЪРВА ДА СЕ УЧИ ДА РАБОТИ“.

Близо до нея, но обърната в обратна посока, бе спряла малка очукана колица с две врати. Вътре се виждаше шлем на ловец на лъвове. Спрях зад Патъновата кола, излязох и заключих. Анди се измъкна от своята и ни загледа сковано.

— Това е лейтенант Дегармо от полицията на Бей Сити — рекох.

— Джим е ей там зад билото — отвърна Анди. — Чака ви. Не е закусвал.

Тръгнахме нагоре, а Анди се прибра в колата си. От билото пътят се спускаше рязко към синьото езерце. На отсрещния бряг вилата на Кингзли не даваше признаци на живот.

— Ето го езерото — обявих аз.

Дегармо го изгледа мълчаливо и бавно сви рамене.

— Дай да пипнем копелето — бяха единствените му думи.

Продължихме по пътя и иззад една от скалите изникна Патън. Беше с познатата ми вече шерифска шапка, панталони в защитен цвят и закопчана до дебелия врат риза. Шерифската значка отляво на гърдите му беше все така с огънат лъч. Челюстите му бавно се движеха, преживяха.

— Радвам се да те видя отново — произнесе, но гледаше не мен, а Дегармо.

Протегна ръка и сграбчи твърдата му длан.

— Последния път, като се видяхме, лейтенанте, името ти беше различно. Сигурно на това му викате прикритие. Предполагам, че не си останал доволен от начина, по който те приех. Много се извинявам. Май знаех през цялото време кой е на онази твоя снимка.

Дегармо кимна, но нищо не каза.

— Ако бях нащрек и играех според правилата, щяхме да си спестим сума ти неприятности — продължи шерифът. — А може би щяхме да спасим и един живот. Тази мисъл ми е ужасно неприятна, но пък, от друга страна, не съм от хората, които дълго се тормозят. Я да поседнем и да ми разправиш какво е станало този път.

— Жената на Кингзли беше убита снощи в Бей Сити. Трябва да поговоря с него — обясни полицаят.

— Да не го подозираш?

— И още как!

Патън потърка врата си и погледна към отсрещния бряг на езерото.

— Изобщо не е излизал от вилата. Нищо чудно още да спи. Рано сутринта се примъкнах натам — чух радио и тракане, като че ли някой си играе с чаша и шише. Но се пазих да не ме види. Нали така искахте?

— Да отидем веднага — рече Дегармо.

— Имаш ли пистолет, лейтенанте?

Дегармо се потупа по кобура под лявата ръка. Патън ме погледна. Аз поклатих глава — нямах оръжие.

— Щото и Кингзли може да е въоръжен — поясни шерифът. — А аз хич не си падам по престрелките, лейтенанте. Една такава работа няма да ми се отрази добре. Ти ми мязаш на човек, дето ще запатка, преди да съм успял да мигна.

— Че съм бърз, бърз съм — съгласи се Дегармо. — Но с този искам да поговоря.

Патън го погледна, после мен, после пак него и изплю една сочна тютюнева храчка.

— За да обезпокоя човека, трябва първо да ме убедите, че е нужно — упорито настоя той.

Така че се наложи да седнем на земята и да му разкажем всичко. Той ни изслуша мълчаливо, без да мига. Накрая ми рече:

— Ако питаш мен, много особено работиш за клиентите си. Моето мнение, момчета, е, че вършите грешка. Ще отидем да проверим. Аз ще вляза пръв — в случай, че се окажете прави и Кингзли вземе да стреля от безизходица. Шкембето ми е голямо. Лесно се цели.

Станахме и тръгнахме да заобикаляме езерото по дългата страна. Когато стигнахме до малкия пристан, попитах:

— Направиха ли й аутопсия, шерифе?

Патън кимна.

— Наистина се е удавила. Убедени са, че това е причината за смъртта. Нито е заклана с нож, нито е застреляна, нито й е пукната главата. По тялото й има белези, но са толкоз много, че нищо не става ясно. И поначало трупът не се поддаваше на добра обработка.

Дегармо пребледня и веднага придоби сърдит вид.

— Сигурно не биваше да го казвам, лейтенанте — благо додаде шерифът. — Не е лесно да го преглътне човек. А ти май добре си познавал дамата.

— По-бързо да свършваме с нашата си работа — сопна се полицаят.

Продължихме по брега, докато стигнахме до вилата на Кингзли. Изкачихме се по солидните стъпала. Патън прекоси безшумно верандата и посегна към мрежестата врата срещу комари. Не беше заключена. Той отвори и натисна дръжката на входната врата. Тя също се оказа отключена. Патън остана с натисната дръжка в ръка, без да отваря, а Дегармо придържа мрежата. Чак тогава шерифът влезе в стаята.

Дерас Кингзли се бе отпуснал със затворени очи в дълбоко меко кресло до незапалената камина. На масичката имаше празна чаша и почти празна бутилка скоч. Цялата стая ухаеше на уиски. Чинията до шишето се задъхваше от фасове. Най-отгоре имаше две смачкани кутии от цигари.

Прозорците бяха затворени до един. Вътре бе спарено, горещо. Кингзли беше навлечен с пуловер, лицето му — зачервено, отпуснато. Хъркаше с ръце, отпуснати покрай страничните облегалки на креслото, а връхчетата на пръстите му почти докосваха пода.

Патън застана на няколко крачки от него и дълго го гледа, преди да произнесе спокойно, с нетрепващ глас:

— Мистър Кингзли, трябва да си поприказваме.