Реймънд Чандлър
Дамата от езерото (40)

40

Дегармо се отдели от стената и се усмихна студено. Дясната му ръка замахна отсечено и ето че стискаше пистолет. Китката му беше свободна, дулото сочеше пода. Каза ми, без да ме гледа:

— Мисля, че не си въоръжен. Патън има пистолет, но едва ли ще го извади достатъчно бързо. Имаш ли някакво доказателство в подкрепа на последното си твърдение, или не си правиш труда с такива маловажни неща?

— Имам, но съвсем дребно. Обаче ще порасне. Човекът, който се криеше зад завесата в „Гранада“, стоя повече от половин час съвършено безшумно, както може да стои само дебнещ полицай. Освен това е имал гумена палка. Знаеше, че съм бил ударен по главата, без да ме е погледнал. Нали помниш, че го каза на Завързака? Знаеше също така, че и убитата е била ударена, макар че нито си личеше, нито е оглеждал трупа достатъчно подробно, та да види. Убиецът бе съблякъл момичето и бе издрал корема му със садистична омраза, на каквато е способен само мъж спрямо жена, превърнала живота му в ад. Същият този човек сега има кръв и епидермис под ноктите си, достатъчно за химически анализ. Хващам се на бас, Дегармо, че няма да позволиш на Патън да погледне ноктите на дясната ти ръка.

Полицаят вдигна пистолета и се усмихна. Широка бледа усмивка.

— А откъде съм научил адреса й?

— Олмър я видял да влиза или излиза от къщата на Лейвъри. Това именно го бе изнервило, затова ти позвъни, когато забеляза, че се мотая наоколо. Конкретно как си я проследил до „Гранада“, не знам. Но не виждам в това нищо трудно. Може да си се скрил в къщата на Олмър и да си тръгнал след нея или след Лейвъри. За един полицай това е нищо работа.

Дегармо кимна и помълча, потънал в размисли. Лицето му беше мрачно, ала металносините му очи светеха почти весело. Стаята беше знойна и натежала от бедата, която вече нямаше как да се предотврати. Но той като че ли не усещаше това със същата сила както ние, останалите.

— Искам да се измъкна оттук — произнесе най-сетне. — Може би не надалеч, но няма да допусна да бъда арестуван от селски полицай. Имате ли възражения?

— Имам, синко — тихичко каза Патън. — Знаеш, че трябва да те задържа. Доказателства няма, но въпреки това не мога да те пусна да си вървиш.

— Какво ти е хубаво, тлъсто шкембето, Патън. А пък аз съм добър стрелец. Как смяташ да ме задържиш?

— Това се опитвам да измъдря — почеса шерифът косата си под килнатата назад шапка. — Но още не съм напреднал особено. Не искам дупки в шкембето си. Обаче не мога да те оставя да ме правиш на маймуна на собствената ми територия.

— Пусни го — посъветвах го аз. — Няма къде да отиде из тези планини. Нали затова го докарах тук.

— Някой може да пострада при задържането му — трезво настоя шерифът. — Не е редно. Ако ще става нещо, трябва аз да съм на мушката.

Дегармо се ухили.

— Добро момче си ти, Патън. Виж, ще върна пистолета обратно в кобура и започваме отначало. И така ме бива.

И той затъкна пищова под мишницата си. Остана с отпуснати ръце, с леко издадена напред брадичка, дебнещ. Патън дъвчеше бавно, бледите му очи не се откъсваха от бляскавия поглед на полицая.

— Само че аз съм седнал — оплака се след малко. — Пък и не съм бърз като теб. Обаче мразя да изглеждам пъзлив. — Той прехвърли върху мен тъжния си поглед. — Защо ти трябваше да ми довличаш тази работа на главата? Да не би да си нямам неприятности? Виж сега в каква каша ме накисна.

Гласът му беше обиден, смутен и леко потреперваше.

Дегармо отметна глава и се изсмя. Все още се смееше, когато дясната му ръка отскочи към пистолета.

Не видях изобщо Патън да помръдне. Просто стаята отекна с грохота на граничарския му колт.

Ръката на Дегармо се отметна встрани, тежкият „Смит и Уесън“ тупна глухо по чамовата облицовка на стената зад гърба му. Той разтърси изтръпналата си дясна китка и я загледа с почуда.

Патън бавно се надигна. Прекоси стаята, без да бърза, и срита оръжието под един от столовете. После погледна тъжно Дегармо, който смучеше кръвта от кокалчетата си.

— Как можа да ми предоставиш възможност! — все така тъжно му каза шерифът. — Никога не го прави с хора като мен. Та аз, синко, стрелям отпреди ти да се родиш.

Дегармо кимна, изправи гръб и тръгна към вратата.

— Недей! — спокойно му рече Патън.

Дегармо продължи. Стигна вратата и бутна мрежата. Обърна се към Патън — лицето му беше бяло като платно.

— Тръгвам си. Можеш да ме спреш по един-единствен начин. Сбогом, шишко.

Патън не помръдна.

Полицаят излезе, стъпките му отекнаха тежко по верандата, после по стъпалата. Отидох да надникна през прозореца. Патън продължаваше да стои неподвижно. Дегармо беше вече горе на малката язовирна стена.

— Минава бента — обадих се аз. — Анди има ли оръжие?

— И да има, едва ли ще стреля — спокойно каза Патън. — Откъде да знае, че трябва?

— Бре да му се не види.

Шерифът въздъхна.

— Не биваше да ми предоставя възможност — повтори. — Иначе бях загубен. Трябва да му го върна. Обаче върши детинщини. Нищо няма да спечели.

— Той е убиец.

— Не е от опасните. Заключи ли колата си?

Аз кимнах.

— Анди се задава от другата страна на бента — рекох. — Дегармо го спря, нещо му говори.

— Ще вземе колата на Анди — тъжно издума шерифът.

— Бре да му се не види! — повторих аз.

Погледнах Кингзли. Беше стиснал глава с две ръце и зяпаше пода. Обърнах се пак към прозореца. Дегармо се беше скрил зад възвишението, а Анди бавно прекосяваше стената, като сегиз-тогиз поглеждаше през рамо. В далечината се чу паленето на мотор. Анди вдигна очи към вилата, обърна се и хукна назад.

Моторът заглъхна.

— Е, предлагам да се върнем в канцеларията и да започнем да въртим телефоните — рече Патън.

Кингзли стана внезапно, отиде в кухнята и се върна с бутилка уиски. Наля си почти пълна чаша и я изпи прав. Махна с ръка и излезе от стаята. Чух скърцане на креватни пружини.

Ние с Патън напуснахме безшумно вилата.