Глен Купър
Библиотекарите (6)

5.

Беше студено и Уил се дразнеше, че трябва да облича палто, за да излезе на разходка. Долу във Флорида беше топло и слънчево, но Рестън, Вирджиния, все още се намираше в хватката на зимата.

Кварталът никога не му беше харесвал — къщи като от детски книжки, малки правоъгълни задни дворове, всеки с веранда от кедрово дърво и барбекю, вездесъщите задънени улички, приличащи на захарни близалки, ако ги гледаш от въздуха. Всяка сутрин в седем настъпваше масово преселение, когато единият или и двамата членове на семейството грабваха куфарчетата си, качваха се в колата и тръгваха към намиращия се наблизо Вашингтон. Наричаше го Похода на лемингите.

Живееха в скромна къща с три спални — удобна, но не и луксозна. Никога не бяха изкарвали много пари, но пък това не ги вълнуваше особено. Заплатата на Нанси беше чудесна за човек с нейния пост, той получаваше пенсия от ФБР и имаше социална осигуровка, макар че месечното получаване на пари го караше да се чувства като старец. Преди няколко години беше спечелил известна сума от книгата си, но парите бяха отишли предимно за ремонт на лодката, за една отдавна жадувана кола и за колежа на Филип (в случай че има нещо отвъд Хоризонта).

Гледаше сериозно на предписаните му упражнения. Най-малко два пъти дневно правеше обиколка на квартала и точно както бяха предрекли докторите, формата му неотклонно се подобряваше и сърцето му укрепваше. Покрай разходките завърза запознанства с неколцина стопани на кучета и домакини, които се радваха на вниманието на новия мускулест мъж в квартала и се опитваха да го канят в клубовете си и на кафе следобед.

Беше стигнал дотам, че можеше да потича няколкостотин метра, да продължи с ходене и после отново да тича. Нанси му бе купила ръчен сърдечен монитор и той го проверяваше съвестно, като гледаше да не надвишава предписаните граници на пулса. Покорното изпълняване на заповеди и спазването на правила го тормозеше както винаги, но за нищо на света не би се съгласил отново да се озове в болнично легло.

През деня беше сам. Нанси беше от вашингтонските леминги, а Филип ходеше на училище. Когато не се занимаваше с аеробна гимнастика или с гири, за да възстанови позагубената мускулна маса, Уил четеше и само от време на време включваше телевизора. Новините и предаванията го обезсърчаваха с обратното броене до полунощ на 8 февруари и с така наречените експерти, които съобщаваха за движението на едва ли не всяко парче скала в Слънчевата система.

Обвиняваше медиите, че само нагнетяват напрежение у хората, и никак не се изненадваше, че нещата вървят от лошо към по-лошо. Индексите на продуктивност падаха, хората започваха да не обръщат внимание на работата си. Нагласата „да върви по дяволите“ и „яж, пий и се весели“ ставаше повсеместна и правителствените лозунги и призиви не можеха да се справят с натрупващата се инерция. Пазарите бележеха упадък, консумацията на алкохол растеше. Разпадаха се бракове. Самоубийствата се увеличаваха. Китайският апокалипсис изобщо не помагаше, а сякаш напомняше допълнително на обезверения скрибуцащ свят, че краят наближава.

Затова Уил избягваше да следи новините, не отговаряше на обаждания от непознати номера и затръшваше вратата пред репортерите, които го търсеха да изрази „уникалната си гледна точка“.

По-утешително бе да се оттегли в света на книгите, но дори това го правеше раздразнителен, защото книжарниците се бяха превърнали в рядкост — в самия Рестън не беше останала нито една. Така и не успя да извърши плавна миграция от картона и хартията към пластмасата и байтовете, така че или трябваше да плати солена надценка за истинска книга, доставена по куриер, или да тръгне по пътя на най-малкото съпротивление и да използва някой от таблетите на Нанси и Филип. Затова мърмореше всеки път, щом докоснеше екрана, за да обърне страница, макар да се наслаждаваше на Шекспир и Данте, на Стайнбек и Фокнър — съкровища, които му се искаше да е изследвал по-задълбочено на младини.

Навън валеше и тротоарите бяха хлъзгави. Уил започна да бяга така, че да стъпва с цяло стъпало — не искаше да тупне по задник и да накара някоя домакиня да се втурне от къщата си като санбернар с манерка бренди. Улицата изглеждаше по-малко хлъзгава, така че скочи на платното, но в следващия миг чу клаксона на приближаващ автомобил.

Колата спря рязко и страничното й стъкло се плъзна надолу. Беше Филип.

— По дяволите, Филип! — възкликна Уил. — Мразя електромобилите. Не можеш да ги чуеш кога приближават.

Синът му поклати глава.

— Искаш ли да се качиш?

— Упражнявам се. Защо не си на училище?

— Приключих за днес.

— Още няма два. Не трябваше ли да останеш до последния звънец?

— Почетните ученици имат привилегии.

— Ами борбата?

— Отказах се.

Уил изскърца със зъби.

— Защо?

— Какъв е смисълът? — отвърна Филип и подкара.

Когато се прибра, Уил тръгна направо към спалнята да пусне душа и докато водата се загряваше, отиде до стаята на Филип. Отвътре гърмеше музика, така че му се наложи да почука силно.

Музиката спря.

— Какво? — отвърна приглушен глас.

— Може ли да вляза?

Вратата се отключи. Филип се бе проснал на леглото си, преди Уил да успее да влезе.

— Не мога да повярвам, че си зарязал борбата.

— Повярвай, истина е.

— Не ми се прави на интересен. Защо се отказа?

— Престана да ми харесва. Предпочитам да се боря с момичета.

— В това определено те бива.

Филип го изгледа наскърбено.

— Ти пък откъде знаеш?

Прав беше. Уил знаеше, защото Нанси му беше пращала по имейла статии от местния електронен вестник. Самият той никога не би си пъхал носа в неговите работи.

— Ако беше дошъл да учиш във Флорида, нямаше да пропусна нито една от тях.

— Значи вината е моя, че на практика двамата с мама се разделихте.

— Не съм казвал, че вината е твоя.

— Да бе.

— И не сме се разделяли. Това беше компромис. Знаеш как стоят нещата. Винаги си имал възможност да избереш Флорида.

— И да живея в лодката ти? Не, благодаря.

— Бих могъл да намеря нещо друго. И още съм склонен да го направя, когато майка ти реши да напусне.

— Какъв е смисълът? До девети февруари остава по-малко от година. Защо не ме оставиш да си карам както си искам?

— А какво стана с това, които написа в есето си? Приказките, че трябва да имаме положителна нагласа, да живеем така, че всеки ден да си заслужава, да живеем най-пълноценно живота си?

Момчето му се усмихна снизходително.

— Това беше просто есе.

— Нима не вярваш в нещата, които си написал?

Филип не отговори.

— И не си вярвал в това, което си написал за мен?

Хлапето посочи тавана.

— Май си оставил водата пусната.

 

 

Нетпенът на Филип иззвъня. Той се прозя, намали музиката с жест на ръката и включи спикъра на устройството.

— Какво има?

— Покана за приятелство — отвърна машината със сладък роботски глас.

— Кой е?

— Хокбит^[1].

— Приеми. Дай ми снимка.

— Няма налични снимки.

Понечи да усили музиката, когато нетпенът иззвъня отново.

— Съобщение от Хокбит.

— Трябва да говоря с теб — каза устройството.

Филип замени женския глас с безполов. Не обичаше да използва собствения си глас, когато разговаряше с непознати. 101 правила за безопасност в мрежата.

— Чат — отвърна той. — И ти си?

— Хокбит — с маскиран глас отвърна нетпенът.

— Е, и какво? Познавам ли те?

— Още не.

— Но това е на път да се промени, така ли?

— Надявам се.

— XX или XV?

— Моля?

— Мъж или жена?

— Жена.

— Добре, спечели вниманието ми.

— Знаеш ли как да прокараш тунел?

— Разбира се. Ти не знаеш ли?

— Не.

— Не си падаш по техниката, а?

— Съжалявам.

— Защо ти е нужно това?

— Трябва да говоря с теб. Насаме.

— Това е насаме.

— Не, абсолютно насаме.

— Защо?

— Трябва ми помощта ти.

Филип се намръщи и реши да попита дали Хокбит не е някой шегобиец. Мрежата беше пълна с такива.

— Знаеш ли изобщо кой съм?

— Ти си Филип Пайпър, синът на Уил Пайпър. Прочетох есето ти. Ти си единственият човек на света, на когото мога да се доверя.

 

 

Директорът на ФБР Париш не изглеждаше добре и в добрите си дни, но днес беше особено мрачен и изпит. Нанси пристъпи към бюрото му предпазливо, сякаш приближаваше мястото на току-що станала катастрофа, подготвяйки се за шока от внезапно потръпване на нечий крак.

— Говори — рече той. — За бога, кажи ми някаква добра новина.

Тя седна, сложи крак върху крак и отвори бележника си. Забеляза как погледът му се плъзна към бедрата й, но го пренебрегна. Беше свикнала с това, макар да знаеше, че ако сбърка да го спомене пред Уил, той щеше да му набие канчето. Уил беше от старата школа. Онова, което беше добро за гъсока, не прилягаше на гъските.

— Вчера бяха открити още осем картички. Така общият им брой става трийсет и шест.

Париш разтърка сълзящите си очи и се загледа навън към Пенсилвания авеню.

— Казах добра новина.

— Е, може да се нарече добра новина фактът, че засичат около една четвърт от тях в пощенските клонове, така че някои от набелязаните не ги получават. В последно време количеството традиционна поща намалява.

— Ура — саркастично отвърна той.

— Новата пратка картички отговаря на цялостния модел. Печатът им е отпреди три дни и са минали през пощенския клон Вилидж на Варик стрийт в Ню Йорк. Това означава, че може да са били пуснати в някоя от пощенските кутии на улицата, които са общо двайсет и една. Това е седмият пощенски клон, използван от подателя, което означава, че е в движение. Проверяваме записите от камерите, разбира се, но както можете да си представите, количеството информация е огромно, така че не ми се вярва да открием евентуален заподозрян.

— Ами адресите?

— И тук моделът е същият. Около една трета от адресите са стари. Получателите са се нанесли там през последните десет години или повече.

— Какво може да означава това?

— Както знаете, имаме съдействието на Зона 51 по случая. Те смятат, че виновникът използва някакъв стар вариант на базата данни, която е била актуална преди двайсетина години.

— Откога Франк Лим работи там?

— От двайсет и шест години.

— Значи е възможно да е откраднал базата преди време и да е изчаквал до този момент.

— Възможно е.

Париш сключи ръце зад врата си.

— Не ми се струваш особено убедена.

— Мисля, че е малко пресилено. Човекът има законен достъп до осъвременените данни. Ако иска, може всеки ден да запомня няколко имена и адреси и да ги напише, след като се прибере у дома. Защо му е да разчита на стара база данни? Освен това картичките са изпратени от Ню Йорк. А ние знаем, че Лим не е излизал от Невада.

— Теорията е, че може да има съучастник в Ню Йорк.

— Известно ми е. Известно ми е също, че не съм видяла абсолютно никакво доказателство в тази насока.

— Проучила ли си го от този ъгъл?

— Службата за сигурност на Зона 51 го държи под контрол. Наблюдателите не ни дадоха достъп.

— Кой наблюдава наблюдателите, ето какво искам да знам — кисело рече Париш.

Нанси най-малко от всички изпитваше симпатии към тях.

— Именно.

— Ще използвам връзките си в Белия дом, за да уредя да разпитаме Лим. Междувременно може да се наложи да заминеш за Пекин. Искам да използваш чара си и да успокоиш важните клечки в Министерството на държавната сигурност. Това нещо е на път да предизвика сериозна международна криза и трябва да направим всичко по силите си, за да не го допуснем. Белият дом смята, че видеоконференциите не вършат работа. Единственият начин да покажем подобаващо уважение е лично да целунем задниците им.

Нанси премълча.

Липсата на отговор явно не хареса на шефа й.

— Какво има? — раздразнено попита той. — Мъжът ти е добре, нали така? Вече можеш да пътуваш, прав ли съм?

Това беше последното, което й се искаше, но Нанси запази самообладание.

— Да, сър. Няма проблем.

 

 

Беше събота сутринта и Уил бе твърдо решен да организира някакво групово семейно мероприятие, но освен тази основна идея не му идваше нищо наум. Ако бяха във Флорида, щеше да предложи да излязат на риба (какво друго), но с какво се занимаваха хората във Вирджиния през свободното си време? Може би търсеха девици^[2]? Нанси му сипа кафе на закуска. Изглеждаше скептично настроена. Предупреди го, че Филип не си пада особено по разходките. Пък и щеше да бъде страшно изненадана, ако се събудеше преди обяд.

— Можем да се качим в колата и да попътуваме — с надежда рече Уил.

— Докъде? — поинтересува се тя.

— До Панама Сити?

Тя мина тихо зад него и целуна ухото му.

— Скоро ще те пратим там.

— Готов съм, нали знаеш.

— Справяш се чудесно, но не насилвай нещата.

— Ако мина успешно изследванията в Джорджтаун, заминавам на юг, нали?

Нанси въздъхна. Още не му беше казала.

— Както кажеш, но бих искала да изчакаш, докато се върна.

— В какъв смисъл докато се върнеш? Къде отиваш?

— В Пекин. — Тя затаи дъх.

— Господи, Нанси.

— Париш иска лично да запозная китайското правителство със ситуацията. Не мога да се измъкна, Уил. На път е да се разрази сериозна международна криза.

— Това са пълни глупости. Ако някой разполага с базата и иска да провокира Китай, щеше да праща картички до китайски градове, а не до американски!

— Напълно съм съгласна. Но явно китайците виждат нещата по друг начин. Както и да е, Париш настоява да замина.

Той остави решително чашата си.

— Излизам.

— Уил! — извика тя след него. — Не можем ли да поговорим? Винаги бягаш в подобни ситуации!

Не му се говореше. Не знаеше защо трябва да говори. По-лесно му беше да живее сам. Мразеше изкуството на компромисите. Обичаше нещата да стават по неговия начин. Така си беше открай време, така щеше и да си остане за в бъдеще.

Седна на стъпалата пред къщата, за да завърже маратонките си. Честно казано, пътуването на Нанси до Китай го притесняваше най-вече заради това, че ще му се наложи да остане сам с Филип. Може би на интелектуално ниво знаеше, че хлапето сигурно го обича, но външното му негодувание беше повече от очевидно. Не че се различаваше особено от негодуванието, което бе изпитвал самият той към баща си. Но неговият старец беше свиреп тип, мръсен пияница и сертифициран кучи син.

Той не беше такъв.

Филип си живееше живота. Нямаше представа какво означава гаден баща.

Стана, за да започне обиколката си. Физически се чувстваше силен. Може би днес щеше да пропусне ходенето и да започне направо с кроса.

Нещо привлече вниманието му; по-скоро нещо не привлече вниманието му. Докато беше агент от ФБР, умението му да оглежда местопрестъплението и да забелязва и най-малките подробности бе легендарно. Това време отдавна беше отминало, но някои неща си остават завинаги в теб.

Приближи гаража и надникна през малкото прозорче на вратата.

Къде се беше дянало страничното огледало на Филип?

Заслони очи и се вгледа по-внимателно. Колата на Нанси беше вътре, но тази на Филип липсваше.

Изтича обратно в къщата.

— Нанси, колата на Филип я няма!

Тя излезе от спалнята.

— Не може да бъде!

— Защо да не може?

— Станах рано. Не съм го виждала да излиза.

Той вече вървеше към стаята на Филип. Не си направи труда да почука.

— Господи… — промълви той.

Не беше лягал в леглото си. Уил усети как коленете му омекват. Нанси беше зад него и инстинктивно се пресегна да го задържи. Когато той заговори, гласът му трепереше от страх.

— Изчезнал е.