Глен Купър
Библиотекарите (32)

31.

Лондонският им хотел беше удобен и тих, добро място да спрат и да поставят нещата в ред, преди да отлетят към дома. Мястото беше закътано, далеч от вниманието на папараците; бяха се регистрирали с фалшиви имена — господин и госпожа Франклин и синът им. Едва ли беше странно, че Франклин бе първото име, което хрумна на Уил.

Разпитите на полицията на Къмбрия, МИ-5 и Министерството на отбраната бяха приключили. Ужасният разговор с Лора за Грег — също. На сутринта щяха да минат на инструктаж в американското посолство със служители на ФБР и юристи от Министерството на правосъдието. Срещата беше отложена, докато Великобритания и САЩ не възстановят донякъде пострадалите си дипломатически отношения.

Филип си имаше отделна стая, Нанси и Уил се ширеха в приятен апартамент. Настаняването беше уредено от МИ-5 и Уил не се заинтересува кой плаща сметките. Реши, че ще разбере при напускане на хотела. Предпочете да се изтегне блажено в горещата вана, за да успокои изтерзаното си тяло, а по-късно се пъхна при Нанси под прохладните завивки върху мекия матрак.

— Как си? — попита тя.

— Натъртен. Но запътен към щастието.

Тя го прегърна.

— Мислиш ли, че Филип е добре?

— Много му се струпа за момче на неговата възраст. Надявам се, че ще се оправи — отвърна Уил.

— Имал е връзка с Хейвън, нали?

Уил кимна.

— Когато порасне, ще трябва да избира дали да я види отново. Сърцето е като ракета с топлинно насочване.

Тя го целуна.

— Твоето сърце се справи доста добре.

— Предполагам, че направи всичко, което се очаква от едно сърце.

Тя освободи едната си ръка и се обърна по гръб, загледана в украсения гипсов таван.

— Няма Хоризонт. Все едно махнаха огромен товар от гърдите ми. Мога да дишам свободно. Мога да живея.

— Ами останалият свят? — попита той. — Той няма ли право също да диша и да живее?

— Мислиш ли, че британското или американското правителство няма да излязат с изявление? — каза тя. — В края на краищата, трябва да обяснят какво се е случило в Пин.

— Трябва ли? — попита Уил. — Кога за последно правителството е постъпило правилно? Ако питаш мен, ние сме онези, които трябва да оповестят новината. Знаем как се прави. Не ни е за първи път.

— На федералните няма да им хареса.

Той се изсмя.

— Да вървят по дяволите.

— Няма да мога да запазя работата си.

Той прокара ръка през гърдите й.

— В такъв случай ще ти се наложи да живееш на лодката с мен.

— Мечтай си.

На Нанси й се спеше и тя изгаси нощната лампа. Уил имаше други идеи. Дневникът на Франклин сякаш го приканваше. Не беше имал възможност да го дочете, пък и той имаше особено място в сърцето му. Беше му спасил живота.

Кожената книжка се отваряше трудно, защото ножът на Кени бе деформирал и пробил всяка страница. Уил внимателно я прелисти, докато не намери мястото, до което бе стигнал.

Въоръжен с мощното и необичайно познание, изпитах най-голям порив да се върна в Америка, за да помогна на другарите си в нужда и да ги уверя, че ако се сражаваме срещу Короната, ще победим. И също толкова силно се изкушавах да забавя пътуването си, докато имам уникалната възможност да изпратя Абигейл до Йоркшър и лично да видя чудотворците в действие. Като учен и натурфилософ не можех да постъпя другояче.

 

 

След като напуснаха остров Уайт, Франклин и Абигейл продължиха с карета от Лимингтън до Лондон. През краткото пътуване той бе потънал в мисли. Макар да предизвика неодобрително цъкане с език, Франклин помоли мисис Стивънсън да настани Абигейл в една стая за прислугата, докато той наеме най-добрата кола и коняр в Лондон за пътуването до Йоркшър. При хубаво време до Молерстанг можеше да се стигне за четири или пет дни, но беше януари и Франклин бе предупреден, че пътят може да продължи два пъти по-дълго. Спазариха се за цената и уговориха деня на заминаване.

Преди да отпътуват, той пусна писмо по куриер до Плимут, което трябваше да продължи с първия пощенски кораб до Филаделфия и оттам до Вирджиния. Беше адресирано до мъжа, когото Франклин смяташе за несъмнен главнокомандващ на колониалните сили в случай на война — Джордж Вашингтон. В писмото казваше на Вашингтон, че настроението в Лондон е мрачно и че политическите и икономическите компромиси от страна на краля са малко вероятни. Затова подканваше плантатора от Вирджиния да бъде силен и да се подготви за трудния път, който ги очаква. Съобщаваше, че веднага щом приключи с делата си в Англия, той също ще отплава за Филаделфия, за да подпомогне каузата. И накрая завършваше енергично и загадъчно: „Не ме питайте откъде знам, но го знам с абсолютна, дадена от Бог сигурност. Ако Континенталните щати решат да отхвърлят оковите на Короната със сила, ще победим. Повтарям, скъпи ми Вашингтон, това не е просто вярата на един оптимист. Моля ви да разпространите мълвата сред събратята ни във всички колонии. Това е факт. Ние ще победим“.

Пътуването до Пин отне повече време и от песимистичните преценки на коларя, тъй като на два пъти ги застигна буря — веднъж при Бирмингам и веднъж при Манчестър.

Когато най-сетне стигнаха в Молерстанг, долината бе покрита със сняг, а хълмовете сияеха ослепително под яркото слънце. Франклин понесе несгодите на пътуването със стоицизъм и чувство за хумор, но когато стигнаха Пин, вече кашляше и изтощен трепереше под пътническото одеяло. Абигейл се бе оказала само отчасти добра спътница. Макар че го ласкаеше и дори го караше да се смее на глупости, така и не успя да предизвика по-сериозно ума му. Всеки път, когато тя се изцъкляше или задрямваше, докато й говореше за науката и природата, той й казваше, че ако беше вълшебник, щеше да я превърне в член на Кралското дружество, с когото да може да поговори подобаващо. Вечер спираха в хановете по пощенския път за Шотландия и Франклин задълбочено описваше в новия си дневник със синя кожена подвързия обстоятелствата, които го бяха отвели във Вектис и Пин.

Когато пристигнаха, Абигейл се подаде през прозореца на каретата и изплака цяла река сълзи при вида на фермата Лайтбърн. А щом майка й и баща й излязоха от къщата да проверят откъде идва цвиленето на непознати коне, тя изхвърча навън и се хвърли в обятията им. Приятната изненада на Джосая Лайтбърн от неочакваното завръщане на дъщеря му бързо се смени с ярост при вида на д-р Франклин, който предпазливо слезе на замръзналата земя с болния си крак.

— Кой е той? — ядосано попита Джосая.

— Бенджамин Франклин — каза Абигейл. — Много прочут мъж от Америка и най-милият човек, когото съм срещала. Постъпих глупаво, че избягах, но никога нямаше да успея да се върна без неговата помощ.

— Къде беше? — попита майка й Мери.

— Предимно в Лондон.

— И си дошла чак оттам? — слисано попита Мери.

Франклин приближи и протегна ръка.

— Точно така. Беше тежък път, но ето ни тук, здрави телом и духом. Щастлив съм да предам на грижите ви вашата блудна дъщеря, която ме увери, че няма да бяга отново.

— Как можем да ви се отблагодарим, добри ми господине? — попита Мери.

— Бих желал само няколко дни отдих, за да се възстановя, преди да се върна в Лондон. А също подслон за кочияша и храна за конете му.

— Не можете да останете тук! — гневно заяви Джосая.

— Татко, той знае за нас — каза Абигейл. — Заведох го във Вектис. Открихме тайното място.

— Казала си на външен човек? — вбеси се той.

— Това беше единственият начин да го убедя да ме откупи и да ме доведе у дома — захлипа тя.

— Добре, влизайте — сърдито рече Джосая. — Вашият човек може да остане в плевнята.

Франклин беше настанен на най-добрия стол до горящата камина, заобиколен от четири поколения Лайтбърн, радостни да видят отново Абигейл, топлеше премръзналите си крака и пиеше силен ейл.

— Давам клетвата си на джентълмен, че никога няма да разкрия това, което видях във Вектис, и онова, което ще видя в Пин — каза той на Джосая. — Просто трябва да знам за себе си, това е. Тайната ви ще бъде запазена. Не търся облаги от нея.

— Той доведе нашата Абигейл — обади се Мери, подавайки на Франклин купа с варено месо. — По очите му виждам, че е добър човек и че можем да му се доверим.

— Ще си помисля — каза Джосая.

На следващата сутрин Франклин се събуди много освежен. Две деца бяха преместени от леглото, за да го настанят, и той беше благодарен за удобствата. Слезе долу при камината, където Абигейл вече се беше заела с домашните задачи.

— Направих ви каша — гордо обяви тя, приближи се и прошепна в ухото му: — Татко се съгласи. Позволи ми да ви заведа под земята.

Франклин не смяташе да отлага посещението до тайното подземие заради овесената каша, така че се отказа от храната и я последва по скритото стълбище в задната част на къщата. Докато слизаше под нивото на пода, зърна за момент Джосая, на когото сякаш му се искаше да се изплюе.

След това слезе по останалите стъпала, усети хладния въздух на подземие и долови миризмата на кожа.

— Насам — каза Абигейл и отвори някаква врата. Вдигна фенера си. — Същото е като Вектис.

И наистина беше така.

Франклин бродеше из Библиотеката в Пин, както бе бродил във Вектис, изпълнен с почуда и възторг, усещайки как духовната сила на изживяването прониква във всяка негова фибра.

— Огромна е — промълви той.

— Предците ни са изсекли помещенията с кирки — гордо рече тя.

— Колко още продължава? — попита Франклин, като вдигна фенера пред себе си.

— Ще ви покажа.

Продължиха да вървят напред, отдалечавайки се от къщата, докато не стигнаха до празни рафтове. Той погледна датите на последните книги.

— Значи томовете са от две хиляди двайсет и седма до две хиляди двеста трийсет и първа. И както виждам, има предостатъчно място за нови.

— Да — каза тя. — Продължаваме напред.

Изминаха останалата празна част на огромната зала, докато не стигнаха до друга врата.

— Оттук ли? — попита Франклин.

— Оттук — потвърди тя.

Франклин усети как косъмчетата на тила му настръхват от възбуда.

Следващото помещение беше по-малко и ярко осветено от десетки дебели свещи.

Ето ги и тях!

Дузина рижави мъже и момчета, насядали около масите, облечени в прости селски дрехи, напълно погълнати от работата си — до такава степен, че почти не обърнаха внимание на натрапниците.

Франклин стоеше пред тях, гледаше как потапят перата в мастилниците и пишат имена и дати върху пергаментовите листа.

Тихо заплака и зашепна, за да не им пречи.

— От Божията ръка в техните. Вярата ми винаги е била силна, но сега е като крепост. Благословен съм, че се докосвам до божественото.

Абигейл вървеше между тях с нежността на блудна дъщеря, завърнала се у дома. Докосваше рамене и глави, а бледите лица и зелените очи сякаш грейваха от контакта.

После един млад писар леко отдръпна назад стола си и започна да се надига, но тя твърдо постави ръце на раменете му и го бутна да седне отново.

— Не, Айзък. Не!

Франклин веднага разбра.

— Аха! — прошепна той. — Ето как се възпроизвеждат! Затова ли избяга, Абигейл?

Тя кимна тъжно.

— Но сега нямам нищо против. Ще изпълня дълга си. Нещата, които вършех при барона, бяха много по-лоши.

Франклин прекара цял час под земята, наблюдаваше писарите, бродеше сред рафтовете, вземаше напосоки книги и ги прелистваше, а когато приключи, се оттегли в спалнята си, отвори писалищната си кутия и започна да пише в дневника си.

На вечеря го настаниха на почетното място на масата срещу Джосая. Франклин благодари от сърце за оказаната чест да се запознае с благородното им начинание и повтори клетвата си, че няма да разкрие какво е видял и чул в Пин.

Джосая го погледна скептично, сдъвка хапката си агнешко и бръкна под стола си.

За свое изумление Франклин видя синия си дневник в ръката му.

Гласът на Джосая беше гневен.

— Открихме това сред вещите ви, докато бяхте в клозета. Можем да четем и пишем, да знаете. Виждаме какво сте написали за Пин и за Вектис. Аз казвам, че лъжете.

— За бога, добри ми човече, не! — извика Франклин. — Водя дневника единствено за себе си. С възрастта паметта ми отслабва. — Той свали бифокалните си очила и посочи лицето си. — Единствените очи, които ще видят тези страници, са моите собствени.

Джосая подаде дневника на един от мрачните си синове.

— Нашето дело тук е свято — каза той. — Ние сме пазители на тези книги. Не можем да позволим непознати да ни се бъркат. Направихме изключение за вас заради добротата ви към нашата Абигейл и ако сте наистина джентълмен, за какъвто се представяте, ще изпълните клетвата си за мълчание. Но няма да си получите дневника. Той остава тук.

— Е, какво пък — въздъхна Франклин. — Сигурно така е най-добре. Ще замина утре сутринта с радостно сърце, че съм видял всичко това. И докато вие, добри ми сър, продължавате делото си в тази прекрасна долина, аз ще се върна в страната си, за да продължа с моето начинание да освободя сънародниците си от техните окови.

 

 

Така завършвам своя дневник на втория ден на месец февруари 1775 г. Нещата, които видях във Вектис и Пин, ще останат дълбоко в мен до края на живота ми. Видях човечеството, което ще дойде. Бъдещето изглежда светло и мрачно. Светлината идва от знанието, че човечеството ще продължи да съществува не години и десетилетия, а столетия и може би хилядолетия. Мракът обаче ме безпокои безкрайно. Във Вектис видях думата Mors изписана толкова много пъти, че онемях. 1863. 1864. 1915. 1916. 1917. 1942. 1943. 1944. 1945. Мога само да предполагам, че огромни и ужасни войни ще погълнат човечеството. Но нищо не потресе устоите на моята душа повече от наблюдението, което направих в Пин. 2027, започвайки от 16-ия ден на месец октомври — книга след книга, лавица след лавица, ред след ред, огромна вълна от мъка. Според моите изчисления невъобразимите един милиард души ще загинат само през този месец, който е далеч в бъдещето и в същото време достатъчно близо, за да превърне сърцето ми в камък. Какви ужасни средства за унищожение ще създаде човекът, за да отприщи подобна разруха? Единствената ми утеха е, че книгите продължават и след тази Annus Horibilis^[1], ражданията продължават. Животът продължава и човечеството явно намира начин да продължи. Какво странно приключение е да бъдеш човек!

Уил остави дневника и избърса парещите си сълзи.

Нанси беше заспала до него.

Той я побутна колкото се може по-нежно, за да я събуди.

И й разказа. Трябваше да й разкаже.

Цялата нощ лежаха прегърнати и разговаряха.

16 октомври 2027 г. Китайците. Американците. Англичаните. Семената на онова, което предстоеше, сигурно бяха засети през тези няколко дни в Йоркшър Дейлс.

— Мисля, че ще се махна от Вашингтон — каза му тя. — С Филип ще дойдем във Флорида. Имаме година и половина, преди това да се случи. Да ги прекараме заедно на слънце. Може да ме научиш как се лови риба.

Той я целуна и се опита да я разсмее.

— Ще бъде лошо, много лошо, но поне няма да е краят на света.

— Още ли искаш да оповестиш публично какво ще се случи? — попита тя.

Той поклати глава.

— Нека поспя и помисля.

Любиха се, разговаряха още и отново се любиха. И когато завесите засветиха от първата светлина на утрото, най-накрая заспаха.