Глен Купър
Библиотекарите (15)

14.

Контракциите вече настъпваха на всеки няколко минути. Долната част на тялото й изгаряше от неописуема болка и тя се молеше на Бог бебето да излезе по-скоро или да сложи край на мъките й, ако такава е волята Му.

Клариса лежеше по гръб до семейното огнище, с повдигнати колене върху натрупани вълнени одеяла. Почти не чуваше призивите на майка си и окуражителните думи на сестрите си.

Можеше само да остави ума си да се зарее към други неща.

 

 

Пътуването от южните брегове на Британия до северния й край й отне шест седмици. Адам, братът на лодкаря, се оказа добър и надежден спътник. Клариса беше поразена, че отплатата, за която се бе уговорила, беше несъразмерна. Лодкарят получи един сребърен свещник за двучасовото пресичане на бурното море. Каруцарят получи другия свещник за дванайсет седмици път по изровени пътища и често спеше на открито, оставяйки я да се скрие под навеса му. Адам обаче търпеше несгодите с лекота, избягваше разбойниците по пътищата, сам сменяше подковите, изкрънкваше оскъдна храна в селата. Беше беден, много по-беден от брат си, и й каза, че среброто щяло да промени положението на семейството му. Клариса се запита защо просто не я беше убил и не бе прибрал свещника. Отговорът беше, че той се оказа добър и честен човек с чисто сърце. И сега, докато се напъваше, потърси утеха в спомена за добротата му. „Ще откарам теб и бебето ти до дома ти — уверяваше я той. — Можеш да разчиташ на мен.“

През последните дни от пътя до Йоркшър, когато влязоха сред дивите котловини, сърцето й запърха при вида на пейзажа, който не вярваше, че ще зърне отново.

Окаян тесен път водеше към сърцето на долините, но и той изчезваше доста преди родната й ферма. Единствено овчите пътеки продължаваха навътре сред хълмовете, като дори те накрая се губеха. Клариса и Адам упорстваха напред и с помощта на местните пастири най-сетне се добраха до Пин и до самия праг на фермата на Клариса.

Баща й пръв я видя как слиза от каруцата с надут до пръсване корем. Извика майка й и сестрите й и не след дълго Клариса бе наобиколена от радостни и плачещи жени.

Суровият й баща изглеждаше толкова отвратен, колкото не го бе виждала друг път.

— Той ли е таткото? — попита той, сочейки неодобрително към Адам.

— За бога, не! — извика Клариса.

— Кой тогава?

Клариса захлипа и разказа наполовина вярната история, която бе съчинила предварително.

— Един монах го направи. Взе ме насила. Трябваше да избягам.

Адам беше нагостен, конят му също получи храна и вода. Той натовари каруцата си със сено за обратния път и прегърна подопечната си.

— И да се грижиш за себе си и за бебето — каза й. — Животът му е започнал тежко, но това не означава, че няма да стане голям и важен човек, когато порасне.

Малко след като Адам си замина, баща й започна да се оплаква. Сега имали още едно гърло за хранене, а скоро щели да станат две! А нея не я бивало за нищо. Връщането й било същинска напаст за Лайтбърн!

Когато лицето му се зачерви толкова, че Клариса се уплаши да не направи нещо ужасно, тя разви одеялото и му подаде сребърния поднос на абата със скъпоценните камъни по ръба.

Баща й зяпна, очите му се разшириха невярващо и краката му се подкосиха под тежестта му. Той коленичи и зарида.

— Моята кесия сребро! Не знам как си се сдобила с това и никога няма да те попитам. Знам само, че сега Лайтбърн е сред най-богатите семейства в Къмбърленд. Добре дошла у дома, скъпа дъще, ти и умът ти.

 

 

Първо главата, после и раменете на бебето се подадоха от детеродния канал сред порой кръв и жълтеникава течност.

Майка й го вдигна да го огледа и преряза пъпната връв, след което я завърза с вълнен конец.

Сестрите на Клариса си шепнеха. Бебето беше странно кротко, изобщо не плачеше. Имаше невероятна рижава коса и зелени очи.

— Момче, и още как — заяви майка й. — Ето, вземи го.

Клариса притисна хлъзгавото новородено към потната си гръд.

— Знаех, че е момче. Ще се казва Адам.

 

 

Адам растеше като бурен и на седем години беше висок за възрастта си, макар и кльощав. Но докато тялото му растеше, умът изоставаше. Две от сестрите на Клариса се омъжиха и родиха една след друга. Братовчедите на Адам бяха живи, приказливи малки пакостници, които все се подиграваха на нямото момче и го събаряха на земята, провокирайки го да реагира. Така и не успяха. Никакво дразнене не можеше да разчупи непроницаемата му фасада. Лепнаха му клеймото на тъпак, но Клариса настръхваше при всяка обида. „Той е специално момче — казваше тя. — Ще видите. Той е моето безценно, специално момче.“ Но дори под нейните ласкави грижи Адам си оставаше ням като камък, изобщо не се усмихваше и не отвръщаше на прегръдки. И докато момчетата на неговата възраст помагаха из фермата, той не можеше да се справи дори със събирането на клечки за подпалки.

Един ден Клариса беше в къщата и печеше агне на огнището, когато майка й дойде при нея.

— Някакъв мъж е дошъл да те види — задъхано рече тя. — Старец с муле. Облечен е в монашески дрехи.

На Клариса й се зави свят от страх. Първият й порив беше да грабне Адам и да побегне към хълмовете, но успя да се успокои.

— Само един монах ли? — попита тя. — Няма ли други?

— Само един уморен и гладен старец. Името му било Вартоломей.

Клариса избърса ръце в престилката си и помоли майка си да наглежда агнето. Провери Адам, който се занимаваше в ъгъла с любимата си игра с вечната си клечка, след което излезе да види монаха.

Вартоломей стоеше до мулето си и го хранеше на ръка със сено. Тя не го позна от престоя си във Вектис и по напрегнатото му изражение си личеше, че и той не я е познал.

— Ти ли си Клариса? — попита.

— Да.

— Аз съм отец Вартоломей.

Клариса зададе въпроса си и събра сили за отговора.

— От Вектис ли си дошъл?

— Да, дете.

— Защо си тук? — попита тя с ужас и гняв.

Монахът даде последния наръч сено на мулето си и го потупа по главата.

— Не съм дошъл да ти сторя нещо зло или да те съдя — уморено рече той. — Само искам да поговорим. Пътят бе дълъг за старец като мен. Преди три месеца тръгнахме с милото ми муленце Петал, единствения ми спътник. Имаше черни и дъждовни нощи, през които си мислех, че може и да не оцелеем, но с божията помощ стигнахме дотук.

— Значи не си дошъл да вземеш момчето ми? — попита тя.

Вартоломей затвори очи и устните му се размърдаха в молитва. Когато ги отвори отново, на старото му лице бе изписано облекчение.

— Оцеляло е. Слава на Бога. Не, не искам да отнемам сина ти. Как си го кръстила?

— Името му е Адам — отвърна тя, премаляла от облекчение.

Монахът се усмихна.

— А. Името на брата на лодкаря. Каруцарят, който те е докарал дотук. Той ми каза къде живееш, но го направи едва след като му обещах, че няма да ти сторя нищо лошо. Но Адам е добро име и поради друга причина. — Той вдигна пръст, сякаш преподаваше на ученик. — Така се е казвал първият човек, създаден от Бог.

— Искаш ли нещо за ядене и пиене? — попита Клариса.

— Бог да те благослови, не бих отказал.

Вартоломей помоли да измие мръсотията от пътя, преди да влезе в къщата. Клариса го гледаше как потапя кърпата в нощвите и как бърше крехкото си тяло. Ставите му бяха възлести и подути.

После той спря на прага на къщата и надникна вътре. Сякаш инстинктивно се обърна към тъмния отсрещен ъгъл, където седеше Адам. Клариса каза на майка си, че може да продължи работата си навън, настани Вартоломей до огнището и му сипа вчерашна яхния в една дървена купа.

Макар да изглеждаше изкушен от миризмата на храна, старият монах остави купата и продължи да се взира към ъгъла.

— Мога ли да го видя? — попита той.

Тя кимна и извика на момчето да дойде. Откъм ъгъла се чуваше драскане, но друга реакция не последва.

— Не е непослушно дете — рече тя. — Просто е… различен. Сега ще го доведа.

— Не — спря я монахът. — Аз ще ида при него.

Вартоломей стана и се затътри бавно към ъгъла.

Драскането спря.

— Ще ми донесеш ли свещ? — помоли монахът.

Клариса покорно му даде свещ.

Монахът я протегна напред и окъпа момчето в танцуващата жълта светлина. Клариса го чу как затаи дъх за известно време. Издишването му прозвуча като дълъг стон.

— Виждам Тит в него — тихо рече Вартоломей. — Червеният оттенък на косата му, дължината на брадичката, малките уши, великолепните дълги пръсти. Все едно че Тит се е преродил.

— Старият писар — рече Клариса. — Онзи, който ме облада.

— Той те е избрал онзи ден. Десетилетия наред не е поисквал жена, но тогава избра теб.

— Защо? — попита тя.

— Не съм аз онзи, който може да отговори, но в известен смисъл си благословена.

— Тогава в криптата не почувствах Божията благословия. Обикнах сина си обаче веднага щом го видях и продължавам да го обичам, макар да е странно дете.

— Здравей, момче — каза Вартоломей, като се взираше с почуда в него.

Адам сякаш не беше забелязал посетителя.

— Какво е това в ръката му? — попита монахът.

— Клечката му. Пуска я само когато спи. Другите деца от фермата си играят с дървени играчки или речни камъчета, а това момче си иска само клечката.

— И какво прави с нея?

— Нищо, доколкото виждам.

— Мислиш ли? — Вартоломей се отпусна с мъка на пръстения под, като се мръщеше на болката в коленете. Приближи свещта още към Адам, докато пламъкът й не освети земята там, където стените се съединяваха. — Погледни? Виждаш ли?

Клариса се наведе напред.

— Какво да виждам?

— Там! Ето там! На земята. Букви и числа! Синът ти пише!

 

 

Старият монах каза условията си по време на вечерята — искаше само покрива на плевнята над главата си, чисто сено за сламеника и храна и вода за себе си и за мулето. В замяна на тези основни нужди предложи на Клариса и семейството й нещо, с което те не разполагаха и не бяха предполагали, че им липсва — личната служба на свещеник. Загатна и още нещо. Каза им, че Адам, това специално момче, държи ключа към свещеното царство, което ще превърне Лайтбърн в Божии рицари. Те щели да станат помазани на земята и достойни да седнат на Христовата маса на небето. И че той ще ги научи как да използват този ключ, за да отворят вратата на славното и благословено царство.

Бащата на Клариса дъвчеше хрущяла в края на едно агнешко ребро и слушаше напрегнато монаха. Сребърният поднос на дъщеря му бе преобърнал съдбата на семейството. Старият Лайтбърн беше извадил скъпоценните камъни и бе претопил среброто на малки дебели дискове. С парите започна да се замогва. Купи огромен брой овце и два чудесни работни коня и скоро се оказа, че е богат на добитък и беден на земя. Много копнееше за двата участъка до фермата си, които обработваше Томас Гобърн. Подобно на Гобърн, бащата на Клариса беше крепостен и плащаше наем за ползването на фермата на Робърт де Бойнтон, кралски рицар за графството. Няколко добре подбрани скъпоценни камъка за подарък на господаря му бяха осигурили издигането му и Лайтбърн се превърна във васал с право да притежава земята си. Робърт де Бойнтон дори го почете, като посети фермата и го освободи от крепостничеството, като му подаде церемониалния чим земя. Още една кесия монети го убеди да му прехвърли и земята на Томас Гобърн. С документа на господаря в ръка Лайтбърн тържествуващо събори каменната стена, която отделяше двата имота, за да могат овцете му да пасат на новите пасища, и започна да събира от Гобърн рента за правото да обработва мизерен парцел земя.

Сега Лайтбърн обмисляше предложението на свещеника. Като васал имаше задължението да се моли за душата на господаря си. На практика го правеше само на думи, но със свещеник в плевнята си можеше да извършва и истински служби! Ако Робърт де Бойнтон видеше как Чарлз Лайтбърн го почита, карайки собствения си свещеник да се моли за вечната душа на господаря му, можеше да го повиши още повече и да стане човек на лорда.

И какво беше това твърдение, че Адам, внукът тъпак, е нещо повече, много повече от онова, което се вижда на пръв поглед? Е, Лайтбърн беше готов да изслуша стария монах. Пък и защо не? Вартоломей искаше само да живее в плевнята и да бъде хранен.

Заинтригуван от перспективата за още по-бляскаво бъдеще, Чарлз Лайтбърн каза на монаха, че е добре дошъл да живее, да се моли и да преподава във фермата му.

 

 

През следващите дни Клариса изпра и закърпи дрехата на брат Вартоломей. Монахът ядеше с апетит, за да възстанови силите си, и подкъси порасналата си брада с наострения си нож. Макар да твърдеше, че е добре, за Клариса той продължаваше да прилича на ходещ труп, толкова слаб и съсухрен беше. Но поне очите му вече не бяха замъглени и проблясваха живо.

Една вечер Вартоломей събра клана Лайтбърн около масата, за да разкаже историята си. Мъжете и жените на рода слушаха внимателно монаха, който стоеше и жестикулираше пред огнището. Децата си играеха при леглата, а Адам стоеше настрана и продължаваше да драска с клечката си в ъгъла.

Вартоломей им разказа историята на Вектис, предавана от векове от монах на монах. Разказа им как през годината 777, на седмия ден от седмия месец, докато на небето имало огнена комета, в манастира било доведено момче, което било седми син на седмия син, и как това момче на име Октавус останало да живее сред монасите. Разказа им, че приличал много на техния Адам, бил ням и блед, с рижа коса и зелени очи. Разказа им също как било открито, че Октавус притежава дадена от Бога дарба да пише, макар никога да не бил учен на това. И нещо повече — да пише имената на хора с датите на раждането и на смъртта им, показвайки на изумените монаси, че Бог наистина е определил съдбата на всеки човек.

Онези монаси от миналото създали свещения Орден на имената, който се грижел Октавус да върши делото си, без да му се пречи. Давали на момчето пера и мастило и съшивали изписаните листа в свещени книги. Разказа им как, когато възмъжал, Октавус насилил една млада послушница и тя забременяла от него. В резултат от това сношаване се родило друго бледо и нямо рижо момче със същите способности.

Лайтбърн слушаха като омагьосани как брат Вартоломей описва непрекъснатата поредица неми писари, скърцащи с перата от стари времена до последния ден на Клариса във Вектис. Монахът им разказа, че прекарвали целия си живот в подземна зала, изкопана в скалите на острова, където съвестно записвали имената на онези, които щели да се родят — Natus, и онези, които ще умрат — Mors, след стотици години. Имена, записвани на английски, франкски, мавърски, еврейски, китайски и с всякакви други знаци. Писарите работели така, сякаш били един ум и една ръка. Никога не повтаряли написаното от другите и трудът им бил постоянен поток векове наред, който създал огромна библиотека от книги, обхващащи всички години от 777 до деветия ден на февруари 2027 г. И Вартоломей им разказа още, че собственият му живот също е преминал в служба, предимно под земята, тъй като задачата му била да наглежда този свят скрипторий.

Разказа им, че Клариса също е една от многото специални слугини на Ордена на имената, здравите и скромни момичета, избрани да родят следващото поколение писари.

— Но ти се оказа единствена по рода си, нали? — рече монахът. В думите му нямаше злоба и Клариса изпита облекчение, че не я мъмрят. — Може би огнената ти природа е била причината Тит Достопочтени да избере теб. Ти си единственото момиче, което е избягало, преди да роди детето си. И това твое действие, скъпо дете, доведе до края на Библиотеката.

Разказа им за ужасните събития от 9 януари 1297 г., когато всички писари, възрастни и момчета, сграбчили перата си и ги забили дълбоко в очите си, умирайки от мъчителна смърт по масите и пода на скриптория. Разказа им как е обикалял от писалище на писалище, за да събере последните страници, и как всяка една завършвала с едни и същи думи — Finis Dierum, Край на дните. Всички писари работели върху имената за 9 февруари 2027 г., ден от далечното бъдеще.

— Това ли е денят, когато ще настъпи краят на света, отче? — попита Чарлз Лайтбърн.

— Такова беше моето мнение и мнението на учените ми колеги. Докато не научихме, че Клариса е избягала с бебето си. Това ни накара да се усъмним. Нашият абат Болдуин не промени убеждението си, че писарите са засвидетелствали деня на унищожението, но приорът ни Феликс и аз самият си мислим, че не е така. Възможно е те да не са отбелязали Края на дните за човечеството, а края на собствените си дни като дълга поредица писари, родени във Вектис, която е била прекъсната от действията на Клариса.

Клариса се разрида сърцераздирателно.

— Не, милото ми момиче, не плачи — утеши я Вартоломей. — Нямало е откъде да го знаеш. И ако ние от Ордена на имената сме научили нещо, то е, че всичко се случва, защото Бог е повелил да стане така.

— Какво ще стане сега? — попита бащата на Клариса.

— Болдуин нареди на Феликс да унищожи Библиотеката с огън, защото изрази мнение, че човечеството още не е готово да научи тайните й. Феликс обаче не беше на същото мнение. Той срина параклиса над подземните зали, но се погрижи да не предаде на огъня самите книги. Лично аз смятам, че Библиотеката е оцеляла, макар да не мога да бъда сигурен. През месеците и годините след нещастието духът на обителта отслабна и някои монаси и монахини напуснаха острова, за да отидат в други манастири. У мен пък се зароди идея, която започна да расте като бебето, което е растяло вътре в теб, Клариса. Аз съм стар, много стар, и ми остава малко време, но трябваше да зная. Трябваше да зная! Оцеляла ли си? Детето ти оцеляло ли е? Библиотеката ще продължи ли да съществува? Реших, преди да стана твърде слаб, за да предприема подобно пътуване, да напусна прескъпото си убежище на острова и да поема по пътя към дома ти, за да видя дали ти и синът ти сте живи. И ето ме тук. В топлото лоно на семейството ти, със съзнанието, че Бог ме доведе тук с определена цел.

— Каква цел? — попита Клариса.

— Да почета Божията воля, добри хора — отвърна Вартоломей със сълзи в очите. — Да ви помоля да ми помогнете да продължа Божието дело. Да възстановя Ордена на имената. Да може Библиотеката да продължи!

 

 

Вартоломей живя още две години. По време на престоя си в Пин той научи семейство Лайтбърн на много неща.

Показа им как да приготвят мастило от сажди, примесени със смола. Научи ги да изработват писци от гъши пера. Запозна ги с изкуството на създаването на пергамент от избелена и опъната агнешка кожа и как да съшиват листата в книга. Показа им и как да изкопаят варовика под къщата си, за да създадат тайна зала за скриптория.

И преди да умре в ръцете на Клариса, задъхвайки се от пневмония, Вартоломей стана свидетел на завършването на първата дебела книга на Адам, обхващаща времето от 9 до 10 февруари 2027 г. и пълна със странно звучащите и често неразбираеми имена на хора, които щяха да се родят и умрат след повече от седемстотин години.