Глен Купър
Библиотекарите (30)

29.

Уил остави едната бомба при стъпалата към хангара, а другата при стълбите от Библиотеката към къщата. Двамата с Нанси се качиха горе с Кейша и оставиха Филип и Хейвън на сигурно място в подземието.

Телефонът в дневната звънеше отново и този път Уил вдигна.

— Как я карате? — нахално попита той.

— С кого разговарям? — с предизвикателен тон отвърна полковник Улфорд.

— С Уил Пайпър.

— Разбирам. Господин Пайпър, говори полковник Бари Улфорд от Британската армия. Госпожица Лок ме информира, че сте започнали да действате необмислено.

— Не бих се изразил по този начин, полковник.

— Е, вероятно тук мненията ни се разминават. Може би трябва да го нарека стокхолмски синдром, идентифициране с похитителите и тъй нататък.

— Аз пък бих го нарекъл съвсем обикновен инстинкт за самосъхранение. Разбирате ли, знам как ще се разиграят нещата. Вие, американците или китайците — няма значение кой — се намесвате с единственото желание да се доберете до Библиотеката. Лайтбърн, моето семейство и всички останали представляваме пречка. А вие искате всичко да си остане потулено и да няма изтичане на информация.

— Аз съм военен, господин Пайпър. Пълномощията ми са ограничени. Но не се съмнявам, че след като вие и семейството ви сте в безопасност, ще можете да заявите опасенията си пред съответните цивилни власти.

— Полковник, нямам намерение да споря за нещо, за което знам, че е истина. Вдигнах телефона, за да потвърдя, че всичко, което ви е разказала Ани Лок, е истина. Оставаме тук. Ако дойдете без покана, ще ви посрещнем със стрелба. Сигурен съм, че едва ли ще успеем да изплашим храбрец като вас, но има нещо, което може и да ви уплаши. Ако атакувате, няма да получите Библиотеката, а купчина пепел. Като командващ на място операцията, задникът ви ще бъде подпален също като книгите. Разбрахте ли какво искам да кажа?

След кратка пауза полковникът отговори, че е разбрал идеално, и попита какво иска Уил.

— Изпратете екип на Би Би Си, който да предава на живо. Ще пуснем телевизора, за да сме сигурни, че не ни поднасяте. След като репортерите направят пълна обиколка на това място, ще излезем. И още нещо. Искам журналистите да носят писмо, оневиняващо Лайтбърн и подписано от министъра на вътрешните работи.

— Още нещо? — попита Улфорд с раздразнен официален тон.

— Да. Кажете ми дали Грег Дейвис е мъртъв.

— Мъртъв е.

— Как умря?

— Ако трябва да съм честен, изобщо не съм сигурен. В момента тече разследване.

— Аз бих гледал на изток, полковник — каза Уил, преди да затвори. — Обадете ми се, когато получите отговора.

 

 

— Трябва да седя при тях — каза Хейвън. — Искаш ли да дойдеш?

Филип я последва в стаята на писарите. Всички рижави мъже я погледнаха. Макар никога да не говореха, израженията им сякаш поомекнаха от присъствието й.

Двамата с Филип седнаха в предната част и ги загледаха как се трудят.

— Върху коя година работят? — попита Филип.

— Две хиляди шестстотин и единайсета.

— Направо не мога да си представя толкова далечно бъдеще — рече той. — Би било страхотно да видиш дали има разни странни имена, може би на някакви извънземни. Поглеждала ли си някога?

— Не.

— Защо?

— Защото не ми е работа.

— Може ли аз да погледна?

— По-добре недей — рече тя. — Днес се държат странно.

Филип не знаеше какво е обичайното им поведение, но разбираше какво има предвид тя. Никой от тях не пишеше гладко. Започваха и спираха, химикалките им увисваха колебливо над страниците. А когато не пишеха, мърдаха в столовете си, сякаш се опитваха да се наместят по-удобно. Ангъс, най-възрастният, изобщо не пишеше, а се взираше сляпо в страницата си и се лигавеше повече от обичайното, съсипвайки листа.

— Може да са се уплашили от целия шум отвън и от толкова много непознати хора — предположи Филип.

Хейвън стана и взе чиста кърпа. Отиде при Ангъс, избърса лицето му и попи слюнката от ризата и страницата.

— Ще ти дам нов лист — каза му тя и тръгна към края на масата, където чакаше топче хартия.

Матю, младият писар с червеникавия мъх по брадичката си, внезапно се изправи, като сумтеше силно.

Беше тънък като всички останали и не много силен, но с неочаквана бързина грабна Хейвън през кръста и я събори на земята.

— Хей! — извика Филип.

Хейвън се съпротивляваше и протестираше под тежестта на Матю. Младият мъж се опита да повдигне роклята й. Беше ококорен и търкаше възбудения си член в нея, докато останалите писари продължаваха работата си, сякаш не се случваше нищо необичайно.

Филип изтича, сграбчи Матю и се опита да го вдигне от гърчещото се момиче. Оказа се прекалено тежък, така че Филип привлече вниманието му с удар в дясното ухо, после в лявото и отново в дясното.

Матю извика от болка и се претърколи, закривайки ушите си с длани.

— Моля те, Филип, не го наранявай! — извика Хейвън.

— Ще го убия! — извика Филип и отново сви юмрук.

— Не! Той не е на себе си. Явно е решил, че му е дошло времето.

Хейвън стана, оправи роклята си и коленичи до уплашения писар.

— Всичко е наред, Матю, всичко е наред — успокояващо заговори тя. — Никой няма да те нарани. Никой не ти е ядосан. Филип, помогни ми да го заведем до мястото му.

Филип се подчини с неохота. Матю седя известно време неподвижно, после взе химикалката си, написа един ред и спря. От сцепеното му слепоочие върху страницата беше паднала капка кръв и той я гледаше като хипнотизиран.

Хейвън изтича за кърпа и я притисна към малката раничка.

— Това случвало ли ти се е преди? — внезапно попита Филип.

— Не.

— Но в един момент трябва да се случи, нали?

— Това е нашият живот, Филип — едва чуто прошепна тя. — Не е нужно да ми харесва. Също както не е харесвало на майка ми и леля ми.

— Ох, господи… — промълви Филип.

Тя хвана ръката му с въздишка.

Той я прегърна силно.

— Няма да се случи сега, Хейвън. Чу какво каза баща ми. Животът ти ще се промени.

 

 

— Добре, а сега следващият ни ход — каза Уил и подаде слушалката на Нанси. — Обади се.

— Сигурна съм, че англичаните подслушват линията — каза тя.

— Няма значение. Просто ще говориш пред публика.

Тя набра номера на Париш във ФБР. Във Вашингтон беше почти осем вечерта, но той най-вероятно още беше в кабинета си. Не грешеше.

Той я попита къде е и когато тя му каза, избухна като фойерверк и отново започна да сипе огън и жулел за това, че не спазва заповедите му.

— Трябва да се примириш с това — каза му Нанси. — Аз съм тук и се заформя доста сериозна ситуация.

— Линията сигурна ли е? — попита той.

— Не.

— В такъв случай трябва да внимавам. Достатъчно е да кажа, Нанси, че имаме доста добра представа какво става в Пин и че проявяваме значителен интерес към материалите. Оказва се обаче, че има и други заинтересувани страни.

— Британската армия вече ни съобщи, че се готви да влезе насила. Ясно е, че китайците също наближават.

Париш рязко издиша затаения си дъх.

— Откъде знаеш за това?

— Дълга история, но знам кой е подателят на пощенските картички. Мъртъв е. Бил е свързан с китайците.

— Господи.

— Трябва ни помощта ти — каза тя. — Въпросът е на живот и смърт. Трябва да убедиш англичаните да се съгласят с исканията ни.

Тя му разказа за снимачния екип и за писмото за оневиняване за Лайтбърн. И че в противен случай никой няма да се добере до Библиотеката.

Париш я изслуша и когато отговори, гласът му беше по-напрегнат от всеки друг път.

— Има проблем, Нанси, и нямам нищо против да го кажа по тази линия, защото мисля, че всеки знае какъв е залогът. Американското и английското правителство вече не са от един отбор по този въпрос. Те ще направят онова, което трябва, същото се отнася и за нас. И Бог да ни е на помощ, китайците явно мислят по същия начин. Не ми се вярва, че накрая всички ще седнем около лагерния огън и ще запеем дружно.

 

 

В един часа след полунощ Кени получи обаждането, което очакваше.

— Действайте — каза адмирал Сейдж. — В два нула нула трябва да сте проникнали тайно в обекта и да сте се добрали до целта. След това ще получите помощ от страна на един или повече екипи на тюлените, които ще поемат контрола. Те ще бъдат поддържани от Трети рейнджърски батальон от Милдънхол. Англичаните забраниха всякакво излитане и кацане в общите ни бази, но ние сме в режим „майната им“. Рейнджърите ще ги държат заети достатъчно дълго, за да успеем да пратим тежкотоварни хеликоптери, да опаковаме книгите и да ги изнесем. Започвате с две хиляди двайсет и седма година и събирате колкото се може повече десетилетия и векове, преди да се наложи да се изтеглим. Ясно ли е?

— Да, сър — с разтуптяно сърце отвърна Кени. — А китайците?

— Те май също идват — възбудено каза адмиралът. — Флотът им наближава разстоянието, от което могат да нанесат удар. Остави грижата за тях на рейнджърите и авиацията. А и англичаните едва ли ще пуснат китайците свободно, без да им окажат съпротива. Съсредоточи се върху мисията и не се проваляй.

 

 

Кейша използва краткото затишие и приготви чай. Извика Даниъл от дневната и му подаде любимата чаша, след което сервира на Нанси и Уил. Четиримата седнаха на пода в кухнята, опасявайки се от снайперисти, макар Нанси да им беше казала, че никъде в къщата не са в безопасност от куршум 50-и калибър и оптичен мерник с инфрачервено виждане.

— Много ме успокои — рече Кейша и отпи от чая си.

— Съжалявам — отвърна Нанси. — Обичам нещата да са ясни.

— Мога ли да попитам откога сте женени? — поинтересува се Кейша.

— От шестнайсет години — отвърна Уил. — Шестнайсет чудесни години. А вие двамата?

— От двайсет и пет — каза Даниъл. — Времето направо лети, нали?

Нанси кимна в знак на съгласие.

— Живяхме всеки ден от брака си с мисълта, че двайсет и седма година може да е последната. Вие сигурно сте единственото семейство на света, което е знаело, че това не е така.

— Може би е било по-добре да не знаем — рече Кейша.

— Защо? — не разбра Уил.

— Ами вижте се — каза Кейша. — Забелязах как се споглеждате. Влюбени сте, сякаш сте се запознали съвсем скоро. Може би мисълта за Хоризонта е държала връзката ви свежа.

— Тогава как ще обясниш нашето брачно блаженство? — попита Даниъл жена си.

— О, я стига — рече Кейша и го срита леко. — Не мислиш ли, че си малко дърт за такива комедии?

Телефонът иззвъня.

Уил прекоси дневната с патешко ходене и вдигна слушалката. Пак беше полковникът.

— Улфорд е на телефона. С Пайпър ли говоря?

— Надявам се, че се обаждате да ни кажете, че снимачният екип идва.

— Уви, не.

— Грешен ход — каза му Уил.

— Вижте, мисля, че е най-добре да не усуквам — каза полковникът. — Предложението ви беше обсъдено на най-високо ниво. Не се прие. Всъщност беше отхвърлено доста енергично. Лайтбърн са престъпници и трябва да отговарят пред закона. Книгите са национален ресурс и като такъв трябва да бъдат защитавани от чужди сили, които заплашват да ги узурпират. Боя се, че ще се наложи да ви дам ултиматум. Имате един час да излезете с ръце на главите, един по един, в противен случай атакуваме. Предполагам, че ме разбирате много добре, господин Пайпър.

— Ето какво разбирам! — извика Уил. — Разбирам, че ще останете в историята като особено жалък и невеж задник.

Той тресна телефона, изпълзя обратно в кухнята, седна по турски на пода и продължи да пие чая си.

— Добре мина — рече Нанси и го погали по крака.

— Винаги ли е такъв? — разсмя се Кейша.

— Ако искаш вярвай, но с възрастта поомекна.

 

 

В заседателната зала на Уайтхол премиерът Хейстингс бе уведомен, че го търси президентът Дюмон. Той прие обаждането и го прехвърли на спикърфон.

От свойското говорене на малко име не беше останала нито следа.

— Господин премиер — каза президентът, — историята няма да ни запомни с добро, освен ако не направим последен опит да решим различията помежду си с компромис.

— И какво е вашето определение за компромис, господин президент?

— План от три точки. Поемаме контрола върху Библиотеката, помагаме ви да спрете китайците и да пратите Северния им флот обратно в Тяндзин и се съгласяваме да поддържате постоянен екип аналитици в Грум Лейк, който да работи с базата данни, след като тя е готова.

Хейстингс погледна насядалите около масата министри и военни, които клатеха глави.

— Този компромис, господин президент, забележително много прилича на първоначалното ви искане. Ето каква е моята идея за компромис. Ние ще поемем контрол върху тази британска библиотека в британски обект, който ще бъде построен на британска земя, а вие ще изпълните задълженията си като съюзници от НАТО и ще ни помогнете да прогоним китайците. След това ще ви позволим да пратите екип аналитици във Великобритания, който ще може да използва базата данни, след като тя е готова, както се изразихте.

— Няма да се получи, господин премиер — веднага отговори президентът. — Позицията ни по въпроса е категорична. Юристите ни прегледаха писменото съгласие между Чърчил и Труман от четирийсет и седма и са на мнение, че терминът „Библиотека“ обхваща и материала в Пин. Така че той е собственост на Съединените американски щати и ние смятаме да си го върнем.

Хейстингс чак се изправи от гняв и от осъзнаването на важността на този момент.

— Нека ви предупредя, господин президент, че всяко движение на хора и материали от която и да било ваша част в базите на Кралските военновъздушни сили ще се разглежда като враждебен акт и ще бъдем принудени да предприемем съответните мерки. Както много добре знаете, ние сме ядрена сила и всяко посегателство срещу суверенитета ни от страна на Китай, на Съединените щати или която и да било друга държава представлява де факто обявяване на война.