Глен Купър
Библиотекарите (27)

26.

Кени оглеждаше бойното поле през уреда за нощно виждане, насочваше го от една гореща точка към друга, като описваше ситуацията на Лопес и Харпър и в същото време слушаше прехванатия трафик на полицията и специалните екипи.

— Армията току-що нарита задниците на онези от хеликоптера. Въпрос на численост, момчета. Спартанците може да са били страхотни бойци, но накрая персите са видели сметката на всичките триста.

Млъкна, за да чуе разговора между командира на специалните части и началниците му.

— Няма да повярвате — каза Кени на хората си. — Току-що са идентифицирали две от телата. От НОА са.

— Палестинци? — попита Харпър.

— Не, тъпак такъв! Не от ООП — Организацията за обединение на Палестина! Китайци!

— Те пък какво търсят тук? — попита Лопес.

— Със сигурност не и свинско по съчуански. Дошли са заради проклетата Библиотека. Явно знаят, че е тук, и се опитват да се докопат до нея. Трябва да се обадя в Грум Лейк.

Точно тогава нещо на север от къщата привлече вниманието му. Две самотни фигури тичаха с все сила към малка каменна постройка в периферията на фермата. Увеличи образа. Не бяха униформени. Цивилни.

— Харпър, виж дали мобилният на Дейвис е включен.

Харпър се зае с таблета си.

— Да, включен е.

— Покажи го на картата.

Харпър се подчини и подаде устройството на Кени.

Мигащата жълта точка приближаваше фермата Лайтбърн.

— Здрасти, Грег — каза Кени, докато гледаше през оптичния мерник. — Радвам се да се запознаем, кучи син такъв. А коя е малката ти спътница?

 

 

Чакането беше непоносимо.

Въпреки че звуците бяха приглушени, нямаше съмнение, че над главите им се е отприщил същински ад. При всеки залп Уил скърцаше със зъби и дърпаше веригата. Най-много се вбесяваше от това, че не бе в състояние да защити Филип. Работата на бащата бе да пази сина си, а той не го беше направил, нали? Пък и що за баща беше дори и в най-добрите моменти? Живееше на лодката си, докато семейството му се оправяше само в друг щат. Беше бесен на себе си, но сега не бе време за самоанализи.

Вместо това въпросите се блъскаха в главата му.

Къде е Кейша?

Къщата подложена ли е на атака?

Да не би да е ранена или убита?

Беше шест вечерта. Ако Грег беше стигнал до Пин, дали бе успял да мине през хаоса и да се добере до мястото на срещата?

Вратата на стаята се отвори със скърцане.

Тя се появи на прага с насълзени очи.

— Кейша — каза Уил.

— Ужасно е. — Тя едва се държеше на краката си.

Ани и Филип бяха поразени от измъчения й вид.

— Толкова много мъртви — промълви Кейша. — Защо?

— Кой е мъртъв? — попита Уил. — Кажи какво става.

— Някакви хора се спуснаха откъм хълма, откриха огън по полицаите и избиха много от тях. Те отговориха. После се появиха самолети И започнаха да стрелят по склоновете. Накрая пристигнаха военни с хеликоптери и избиха всички нападатели. Кийлън и Дъглас убиха двама в плевнята. Толкова много убийства! Защо?

— Разкопчай белезниците ми — меко рече Уил.

Когато тя го освободи, той стана и я прегърна, като я остави да плаче на рамото му. Ани предпочете да се загледа в пода.

— Кои са били онези на хълма? — попита Уил.

— Не знам, нямам представа.

— Добре, Кейша, ето какво трябва да направим. Човекът, за когото ти разказах, че може да ни помогне… не знам дали е успял да стигне дотук, но трябва да проверим. Освободи Филип и Ани и да вървим натам.

Тя се отдръпна и изтри очи с дланите си.

— Даниъл и Кийлън са на нокти. Не знам как ще реагират. Ако дойдат тук и открият, че всички са изчезнали, дявол знае какво може да стане. — Посочи към Филип и Ани. — За вас двамата е по-безопасно да останете тук. Ще те заведа до стълбите, Уил. Ще видим дали твоят човек е там, но да знаеш, че ако това е някакъв номер, за да пуснеш полицията… — Тя извади пистолет от дълбокия джоб на пуловера си. Беше стар и малък, реликва от Втората световна война.

— Не е номер.

Кейша прибра пистолета.

— Добре тогава, да вървим.

Уил намигна окуражаващо на Филип и я последва навън.

Прекосиха празното спално и стигнаха склада. При стълбите Уил усети сърцето си. Биеше здравата. Преди няколко месеца беше пострадало сериозно и още бе слабо. А ето че сега минаваше през най-мъчителните дни в живота си. Ако успееше да преживее всичко това, определено трябваше да прати огромен букет на кардиоложката си в Маями.

Изкачиха стълбите бавно, като се ослушваха за полиция или военни от другата страна на капака. Беше тихо. Уил дръпна резето и бутна капака.

Той се повдигна на няколко сантиметра.

Беше тъмно, но успя да различи чифт мокасини на няколко стъпки от него. Обичайният стил на Грег.

Уил отвори капака напълно, остави го да падне на земята и изкачи още няколко стъпала, така че торсът му се подаде над отвора.

Наистина беше Грег, който примигваше в тъмното към него.

— Той тук ли е? — обади се Кейша няколко стъпала по-долу.

Уил не й обърна внимание.

— Грег, мой човек! Успял си!

Преди Грег да успее да отговори, Уил забеляза още някого зад него. Напрегна се. Едва след това я позна.

Нанси излезе на светло и се втурна към него, падна на колене и го целуна.

— Кой е там, по дяволите? — гневно извика Кейша. — Кажи ми! Ще стрелям!

Озовал се между жена с пистолет и съпруга, която досега бе далеч от ума му, Уил за миг изгуби дар слово.

— Всичко е наред, Кейша. Това са Грег и жена ми.

— Пусни ме да мина — каза Кейша.

Уил се изкачи в хангара и направи място на Кейша.

Нанси изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се хвърли към оръжието на Кейша, но Уил успя да я спре.

— Нанси, спокойно — каза той. — Да идем при Филип, става ли? Трябва да си поговорим за ситуацията. — Обърна се към Грег. — Господи, Грег, предупредих те да не казваш на Нанси. Тоест радвам се да те видя, Нанси, но не исках да усложняваме нещата. И без това положението е достатъчно сложно.

— ФБР не знае, Уил — рече тя. — Дойдох на своя глава. И Грег не ми е казвал нищо. Сама научих.

Уил беше слисан. Обърна се към Кейша и погледна пистолета в треперещата й ръка.

— Не е точно както ти обещах, но това не променя нищо. Нанси може да помогне. Тя ще ни помогне да се оправим. — Погледна навън в тъмното. — Да слизаме по-бързо и да се захващаме за работа, преди да са ни забелязали. Някой е атакувал. Някой вече се опитва да ви отнеме Библиотеката.

— Кой? — попита Кейша. — Кой го е направил? Британските власти ли?

— Не — отвърна Нанси. — Британската армия ги спря. Бяха китайци.

— Китайци ли? — изуми се Уил и през ума му минаха куп епитети. — Те пък какво търсят тук, по дяволите?

— Не знам — каза Нанси. — Но съм сигурна, че в момента много хора се побъркват да търсят отговора.

Уил се обърна към Кейша и я помоли да прибере оръжието. Тя поклати тъжно глава и тръгна надолу по стълбите.

— Хайде слизайте. Ще стане мазало, когато Даниъл разбере. Последният да затвори капака.

Докато се спускаха под земята към склада, Уил хвана ръката на Нанси и я стисна силно.

— Филип добре ли е? — прошепна тя.

— Добре е — отвърна той. — Ако бях сам, щях да рискувам да се измъкна. Но с него…

— Слава богу, че не си бил сам — рече тя. — Какво е това място?

— Дълго е за обясняване. Хайде да започнем с Филип.

Грег вече снимаше с нетпена си лавиците на склада. Кейша забеляза проблясъците на светкавицата и понечи да протестира, но Уил я спря.

— Трябва да направи снимки, Кейша. Това беше част от плана, забрави ли?

Тя премълча и продължи към отсрещния край на помещението.

— Коя е тя? — прошепна Нанси.

— Майката на момичето, което е убедило Филип да дойде тук.

— Май прави всичко, което й кажеш — отбеляза Нанси.

Уил подбра внимателно думите си:

— Успях да я убедя, че интересите ни са общи.

Нанси се усмихна.

— Не се и съмнявам.

Влязоха в спалното.

Грег явно разбра целта на леглата, защото незабавно започна да ги снима.

— Добре — рече Уил. — Хвани ги в общ план.

Нанси също разбра.

— Господи, Уил, да не искаш да кажеш, че операцията е активна?

— Да. Абсолютно активна.

— Къде са те? — попита Грег.

— Наблизо. Скоро ще ги видим.

От ограденото с параван помещение се лееше светлина. Нанси сякаш усети, че синът й е там, защото се затича пред Уил и въпреки протестите на Кейша отвори вратата.

Преди да я настигне, Уил чу „Мамо!“, последвано от плача на Нанси от облекчение и гняв при вида на сина й, мръсен и закопчан за леглото.

Уил, Грег и Кейша влязоха в малкото помещение.

— Освободи го! — настоя Нанси. Седеше до момчето и го прегръщаше. Филип пък изглеждаше смутен, но и радостен, че я вижда.

— ФБР ли вдигна цялата пукотевица горе? — попита той.

— Не, скъпи — отвърна тя. — Дойдох като цивилна.

Филип забеляза Грег зад родителите си.

— Чичо Грег?

— Здрасти, Филип — рече Грег. — Радвам се, че си добре.

Нанси отново настоя Филип да бъде освободен и Уил кротко замоли същото.

— Вече няма нужда от това, Кейша. Освободи го.

Докато Кейша сваляше белезниците, се чу друг глас.

— Ами аз?

Ани беше станала буквално невидима по време на първата среща, но сега Нанси я забеляза на леглото в ъгъла.

— Ти пък коя си, по дяволите?

— Ани Лок, от Службите за сигурност. Много ми е приятно да се запознаем, заместник-директор. Чувала съм много за вас.

— Ани е агентът, който ми помага — обясни Уил.

Нанси погледна нея, а после Кейша и се подсмихна на двете привлекателни жени.

— Май се радваш на много помощ, нали, Уил?

Той кимна стеснително.

— Ани, ако Кейша те освободи, ще обещаеш ли да не бягаш, или да създаваш други неприятности?

Ани посочи раните на крака си.

— Май не ме бива много за спринт. Обещавам.

Кейша въздъхна и освободи и нея.

— Благодаря, Кейша — рече Уил. — А сега трябва да заведем Грег в Библиотеката, за да направи снимки. Грег, чувстваш ли се отново като журналист?

— Винаги съм бил журналист — засегна се Грег.

— Извинявай. Беше ми излязло от главата — каза Уил. — Но ще излезе страхотна история, и то само твоя. И нека ти обещая нещо. Когато дойде време да се напише книга за всичко това, ти ще си авторът, а не аз.

Грег се загледа в пода и кимна.

Точно тогава младежки глас извика: „Майко? Тук ли си?“, и в стаята влезе Ендрю. Размахваше пушка. Огледа се с ужасно объркано и стреснато изражение, подви опашка и побягна, а Кейша се развика след него да се върне.

 

 

— Господин президент, премиерът Хейстингс е на линия.

Във Вашингтон наближаваше полунощ. Президентът Дюмон се намираше в ситуационната зала на Белия дом, неофициално облечен, заедно с екипа си по национална сигурност. Благодари на оператора и когато чу как той се изключи, прехвърли обаждането на спикърфон.

— Мартин, следяхме атаката в Йоркшър и вашата реакция. Какво можеш да ми кажеш?

Премиерът явно беше стресиран и гласът му бе четвърт октава по-висок от обичайното.

— Смятах да ти се обадя след няколко минути, Джон. Тъкмо изяснявах всичко това с военните. Едно е неоспоримо, всички нападатели са убити. На един от командосите е бил даден шанс да се предаде, но се е застрелял сам.

— Хората ми твърдят, че са били от Четирийсет и втори полк от Гуанджоу — каза президентът. — Това е тяхната най-добра специална част, подобна на вашите СВЧ и нашите тюлени. Наричали се Острият меч на Южен Китай.

— Нямаме абсолютно никаква представа защо Китай е предприел тази историческа и безпрецедентна стъпка. Военни действия срещу някаква си ферма в Къмбрия, за бога! Китайският посланик в момента чака долу и дано да има обяснение! Районът е отдалечен и е бил отцепен заради полицейска акция, свързана със заложници, но медиите започват да надушват и не мисля, че ще можем да държим нещата потулени още дълго. Британската общественост ще настоява за суров отговор.

Президентът поклати глава към екипа си и завъртя очи.

— Мартин, за бога, не обявявайте война на Китай. Трябва да действаме по дипломатическите канали.

— Похвално и достойно изказване от ваша страна, господин президент — официално отвърна премиерът, — но си представете как бихте реагирали вие, ако се беше случило на американска територия. Повтарям, това беше военно нападение!

Някой от съветниците на Хейстингс явно му подсказа да успокои топката, защото той незабавно продължи:

— Виж, Джон. Първата ни работа е да разберем каква е била целта им. Така ще можем да решим как да реагираме.

Президентът се залюля в креслото си.

— Е, Мартин, мисля, че можем да ви помогнем с това. Знаем съвсем точно какво са търсели китайците в онази ваша ферма.

 

 

Даниъл и Кийлън нахълтаха в стаичката с горящи очи, размахваха оръжия и викаха.

Уил вдигна ръце.

— Спокойно, Даниъл. Всичко е наред. Това са моят зет Грег и жена ми Нанси. Дойдоха, за да ви помогнат. Повярвай.

— Не ми казвай спокойно, господинчо! — изрева Даниъл. — Навън бушува война, а в къщата ми влизат хора, все едно са на публично място. Кейша, ти ли стоиш зад всичко това?

Тя кимна и отговори спокойно:

— Трябва да послушаш Уил, Даниъл. Сами няма да оцелеем. Не и сега.

— Жените ще ме довършат! — изкрещя той. — Ти и Хейвън ни навлякохте всичко това.

— Така е било писано — твърдо отвърна тя. — Много добре го знаеш. Имената на всички мъже, загинали тук тази вечер. Всички са записани в книгите.

Когато изражението на Даниъл омекна от тъга, сопата беше поета от Кийлън.

— Да не забравяме, че ние държим козовете, Дани — рече той. — Имахме заложници, а сега взехме още двама. Няма да посмеят да ни разиграват, щом тия са в ръцете ни.

Уил се намеси.

— Заложниците нямат значение. Вие нямате значение. Залогът е прекалено висок. Всички сме само мушици, които ще бъдат изтребени. Хич не ми се иска да го казвам пред близките си, но ако не поемем контрол върху ситуацията, или ще умрем — а това не е нещо, което можем да променим — или ще бъдем затворени в някоя проклета дупка, за да не можем да разкажем на света какво става тук.

— Ако заложниците нямаха значение, полицията досега да е изкъртила вратите — озъби се Кийлън.

Уил поклати глава.

— Правилата на играта са се променили, приятелю. Къде беше през последния час? Кой мислиш, че атакува фермата?

— Нямам представа — отвърна Кийлън. — Знам само, че бяха чужденци. Лично пратих двама от тях в ада.

— Точно така, чужденци — рече Уил. — И ако трябва да съм конкретен, китайци.

— Майтапиш се — обади се Даниъл. — Не може да бъде.

— Съпругът ми казва истината — намеси се Нанси. — Бяха китайски специални части.

Кийлън отпусна пушката си и дулото й се насочи към пода.

— Видях лицата им. Наистина бяха китайци.

— Не знам откъде са научили за Библиотеката, но явно знаят — рече Уил. — И предполагам, че не искат тя да попадне у англичаните или американците. Искат я за себе си. Ако се бяха добрали дотук, всички щяхме да бъдем избити или ранени. Същото важи и ако дойдат американците или англичаните. Ние нямаме значение.

— А момчетата ми? — попита Кейша. — А те?

Уил разбираше, че има предвид писарите, а не синовете си.

— Ще искат да се доберат и до тях — отвърна той. — Ако не за друго, поне за да ги изследват като лабораторни мишки. Книгите ви продължават стотици години напред в бъдещето. Не съм сигурен, че им пука особено дали писането им ще продължи, или не.

Долната устна на Кейша затрепери.

— Даниъл, Кийлън, чуйте ме хубаво. Уил Пайпър е добър човек. Аз му имам доверие, че ще постъпи както трябва спрямо нас. Оставете го да ви каже какъв е планът му.

Кийлън отново започна да ругае, но Даниъл го прекъсна.

— Остави човека да говори, Кийлън.

Уил им разказа всичко. Каза им как с помощта на Грег през 2010 г. бе успял да попречи на опитите на американското правителство да го унищожи, като разкри публично съществуването на Библиотеката от Вектис.

— Неутрализирахме ги, като извадихме всичко на светло. Извадихме им отровните зъби, обезоръжихме ги. Трябва да постъпим по същия начин с вашата Библиотека. Позволете на Грег да снима книгите и писарите. Разведете го и му позволете да напише историята и да я качи на сайтовете си. Тя ще се разпространи като пожар. Целият свят ще научи за по-малко от час.

— И после? — попита Даниъл.

— После ще преговаряме с полицията, с армията или с когото там изпратят — отвърна Уил. — Ще предявим исканията си — вие ще участвате в решаването къде ще отиде Библиотеката, защото тя вече не може да остане тук. Ако искаш да се грижиш за писарите и занапред, ще трябва да настояваш за това, Кейша. И ще трябва да поискате имунитет срещу преследване.

Ани не се сдържа и посочи Кийлън.

— Извинете, но този човек уби най-хладнокръвно един от агентите ни и сериозно рани друг.

— Кийлън ще трябва да отговаря за това — рече Уил. — Няма измъкване, Даниъл.

Даниъл изсумтя, като избягваше да поглежда към брат си.

— Добре. Чух предложението ти. Ще излезем и ще го обсъдим като семейство, както сме го правили винаги. Ще ви кажем решението си, но дотогава не можем да ви оставим да се измъкнете. Ти и ти — каза той, сочейки към Нанси и Грег. — Обърнете джобовете си. Кейша, донеси още белезници и закопчай всички.

Жена му понечи да възрази, но той я прекъсна:

— За бога, жено, няма ли да ме послушаш поне този път?

Нанси беше първа. Извади паспорта си, документите от ФБР, служебния нетпен и пачка британски лири. След това Кийлън я претърси под ледения поглед на Уил.

Грег беше следващият. Изглеждаше неспокоен и започна да рови бавно из джобовете си, измъквайки нетпен, портфейл, бележник и няколко химикалки.

— Това е всичко — заяви той.

Кийлън го обискира и тъкмо се канеше да отстъпи назад, когато възкликна:

— Какво е това?

Пъхна ръка в десния джоб на панталона на Грег и извади тъмнозелен цилиндър, с около пет сантиметра по-къс от нетпена му.

— А, забравих го — рече Грег. — Това е другият ми нетпен, който използвам за работа.

— Така ли? — попита Даниъл.

Нанси наруши внезапно настъпилата тишина.

— Не мисля, Грег. Май си имаме проблем.

Уил беше слисан.

— Нанси, какво искаш да кажеш?

— Дайте да го разгледам — каза тя на Кийлън. — Имам чувството, че знам какво е това, и не мисля, че ще ви хареса.

Даниъл направи знак на Кийлън да й даде устройството.

Тя го огледа.

— Виждала съм такива на курсовете. Персонализирани са, могат да се отварят с пръстов отпечатък и са сериозно криптирани. Грег, искам да натиснеш копчето с палец.

Грег се поколеба, но Даниъл вдигна пушката си и го принуди да се подчини.

Полимерният екран се разви и светна. Появи се лицето на мъж с фуражка.

Непознатият повика Грег по име и заговори бързо на китайски.