Глен Купър
Библиотекарите (20)

19.

Със значително безпокойство сядам да опиша своите спомени за неотдавнашните събития. Видях неща, на които трудно може да се повярва, но храня надежда, че като на човек на науката, който има известна репутация със силата на наблюдението си, е по-вероятно да повярват на мен, отколкото на повечето. Трябва обаче да призная пред себе си, че не съм решил дали някога ще разкрия съдържанието на този дневник. Но моята памет, която засега е отлична, едва ли ще остане такава винаги. Виждал съм мъже на възраст, които рядко могат да си спомнят къде са оставили пантофите си. Ако в бъдеще реша да разкажа на хората за своите открития и се окаже, че съм лишен от спомени, то този дневник ще послужи като помощник на паметта ми.

И докато седя в полумрак с най-разнолики спътници, трябва да се запитам дали някога ще видя светлината на деня. Не съм пленник тук, но не съм и напълно свободен човек. Доколкото разбирам, моята съдба се решава в разгорещени спорове между домакините ми. Винаги съм подкрепял добрия и енергичен дебат, но тъй като съм субект на подобен разговор, признавам, че изпитвам известно главозамайване. Положението ми се влошава допълнително от ранните пристъпи на подаграта, моята най-нежелана приятелка, която ме посети отново миналата вечер.

Мисля, че е най-добре да започна този разказ за лятото на 1761 г., когато се запознах със забележителния джентълмен барон Льо Деспенсер, който тогава бе известен с не така величественото име Френсис Дашууд.

 

 

— Бенджамин, някакъв джентълмен е дошъл да се види с теб.

Бенджамин Франклин отвори вратата на спалнята си и погледна над очилата към своята хазяйка и спътница Маргарет Стивънсън. Тя видя недоядената храна в чинията му и зацъка неодобрително с език.

— Бях твърде зает, за да ям — измънка той, показвайки изпоцапаните си с мастило пръсти. — Кой е дошъл?

— Името му е Френсис Дашууд. Поли е в дневната и му прави компания, но не искам да я оставям прекалено дълго сама с него. — Маргарет завъртя очи. — Изглежда доста палав.

— Добре, ще се притека на помощ на скъпото момиче. Слизам веднага.

Франклин живееше като наемател на Крейвън стрийт от пристигането си в Лондон през 1757 г. Къщата бе на четири етажа, собственост на вдовицата Стивънсън, разположена недалеч от Уайтхол, между „Странд“ и Темза. Откри квартирата съвсем случайно, малко след пристигането си с пощенския кораб от Филаделфия.

Беше дошъл в Англия в качеството си на официален представител на Пенсилвания, изразител на интересите на колонията пред властимащите. Макар размириците и недоволството да се ширеха във всички американски колонии, Пенсилвания имаше особено належащи проблеми и Франклин бе натоварен с решаването им. Пенсилвания се владееше и управляваше не от короната, а от потомците на Уилям Пен, който бе получил собствеността върху територията през 1681 г. от крал Чарлз II. Някои пенсилванци, сред които и Франклин, смятаха, че ще бъде по-добре да отговарят пред Парламента, отколкото пред капризните и непредвидими наследници на Пен. По време на посещението си в Лондон Франклин трябваше да лобира пред Парламента да освободи колонията от игото на Пен.

Той беше избран с решително мнозинство от политическата класа на Пенсилвания за неин представител в Англия, тъй като бе несъмнено най-видният гражданин на колонията. От скромно момче в Бостън се беше издигнал до колониален печатар и издател на „Пенсилвански вестник“, най-уважаваното периодично издание в Америка. Беше се отдал на обществената служба и бе дългогодишен член на провинциалното събрание на Пенсилвания. Изучаваше страстно естествените науки, бе станал световноизвестен изобретател, учен и философ. Когато го избраха за представител на Пенсилвания, вече бе натрупал политически и научни почести.

Беше станал известен и с нестандартния си начин на живот. Бракът му с филаделфийката Дебора Рийд беше според обичайното право заради законите за двуженство. Първият й съпруг беше избягал в Барбадос със зестрата й и никой не беше чул повече за него. Уилям, най-големият син на Франклин, беше всепризнат продукт на съюза на бащата с една дама със съмнителна репутация. Но вместо да пропъди сина си и да го обрече на живот на дъното на обществото, Франклин го бе приел с отворени обятия в домакинството си. Дебора, която бе обикновена и проста жена, като че ли търпеше интереса на Франклин към чужди фусти и се бе примирила с брак, при който съпругът отсъстваше често, понякога години наред. Първият им син, Френсис, умря невръстен от шарка, а второто им дете, Сара, бе здраво четиринайсетгодишно момиче, когато баща й замина на мисията си в Лондон.

Франклин се наслаждаваше на домошарството толкова, колкото и на лудориите и скоро след пристигането си в Лондон заживя на семейни начала с хазяйката си и дъщеря й Поли, като обучаваше, наставляваше и флиртуваше с хубавото момиче. Дори доведе сина си Уилям в Англия, за да го запознае с политиката и дипломацията, и направи всичко по силите си да го сближи с Поли, но без успех. Извън къщата на Крейвън стрийт обаче Франклин обикаляше пивниците, кафенетата и салоните на Лондон, разхождаше модните си костюми и бляскавата си репутация, а големите му зорки очи непрекъснато се оглеждаха за забавленията, които можеше да предложи големият град с неговите 750 000 жители.

Когато Франклин влезе в дневната, двайсет и две годишната Поли Стивънсън го погледна с такова облекчение, сякаш тъмничарят на Тауър е дошъл да я пусне на свобода. Усмихна му се сладко и побърза да излезе.

— Сър Френсис — любезно се поклони Франклин. — За мен е чест, че ме удостоявате с присъствието си.

— Нима ме познавате? — попита Дашууд и влажните му месести устни се извиха в доволна усмивка.

— Разбира се — отвърна Франклин и опъна жилетката на синия си кадифен костюм. — Член на Парламента от Ню Ромни, ковчежник на камарата, сочен за следващия финансов министър, пряк наследник на барон Льо Деспенсер, първия барон на Англия.

Дашууд, макар и на петдесет и две, горе-долу на възрастта на Франклин, беше толкова поласкан от изброяването на титлите му, че заподскача радостно като малко момче, разливайки предложеното му от Поли бренди. Имаше кръгло, налято лице с малки тъмни очи и пълно тяло, издаващо охолния му начин на живот.

— Казваха ми, че сте умен и наистина сте такъв! Но как така знаете моя curriculum vitae?

— Работата ми е да познавам механизмите на правителството на Негово Величество. Добрите хора от Пенсилвания ми плащат да научавам тези неща; как иначе бих могъл да представлявам ефективно интересите им в Англия?

— Е, всичко това е много логично — рече Дашууд. — Но като изключим сухите факти на моя политически живот, какво друго сте чували за мен? Кажете, моля ви!

Франклин му направи знак да седне и също се настани.

— Ще ви помоля предварително за прошка, ако историята не е вярна, но научих, че по време на обиколката ви из Европа на младини сте забелязали как богомолците в Сикстинската капела се преструват, че се бичуват за греховете си по най-неефективен начин. На следващия ден сте се върнали с голям бич, скрит под наметалото ви, и в подходящия момент сте го извадили и сте го използвали върху себе си много драматично и ожесточено.

Дашууд гръмко се разсмя.

— Точно така беше! И заради непристойното ми поведение швейцарските гвардейци ме ескортираха до портите на Вечния град и ми наредиха да не се връщам повече. Боя се, че възгледите ми за католицизма не са се променили много с възрастта, макар дискретността ми да се е променила в известна степен. В известна степен.

— За мен ще бъде удоволствие да поговорим за религия, сър Френсис, за предпочитане — на бутилка добро бордо. Аз самият съм християнин, разбира се, но си избирам по малко от всичко. Вземам онова, което искам, и отхвърлям останалото.

Дашууд се изкиска и сподели, че съжалява, задето е бил така небрежен и не са се запознали по-рано. Бил уверен, че двамата имат много общи становища по редица въпроси.

— Дали не мога да ви убедя да дойдете в провинциалното ми имение в Бъкингамшър за едно продължително гостуване? — попита той. — След две седмици там ще се съберем редица джентълмени за някои светски занимания.

Начинът, по който произнесе „светски занимания“, събуди вниманието на Франклин.

— И кои са тези джентълмени? — поинтересува се той.

— А, такива като Сандуич, Уилкъс, Бът, Уайтхед, Селвин, Лойд. Обичайната тайфа.

„Обичайната тайфа“ включваше някои от най-влиятелните мъже в Англия, които Франклин бе ухажвал години наред с променлив успех.

— Вече напълно спечелихте вниманието ми — рече той.

— Да, така и предполагах. Трябва да включим и един американски джентълмен в кръга си. Обсъждахме това, пък и кой може да е по-подходящ от уважавания доктор Франклин?

— За мен е чест — отвърна Франклин, отмятайки непослушен сив кичур от лицето си. — Бихте ли споделили по-подробно за светските занимания, които споменахте?

— Не ми се иска да ви развалям удоволствието. Достатъчно е да кажа, че се наричаме братята на свети Френсис от Уайкомб. Не е нужно обаче да си носите Библия. Ние се кланяме на далеч по-земни неща.

— Разбирам — рече Франклин и очите му проблеснаха.

Дашууд допи брендито си.

— И само да видите монахините ни!

 

 

Още с пристигането си в имението на сър Дашууд, Франклин доби впечатлението, че ще остане доволен от пътуването до Западен Уайкомб. Лакеят беше облечен в някаква дълга арабска роба, а икономът приличаше на султан. На подноса в слънчевата му стая имаше всякакви напитки — джин, порто, гарафи червено и бяло вино. Имаше също разнообразни плодове и сирена. Преди да се оттегли, икономът го уведоми, че протоколът за вечерта изисква гостите да се явят облечени в одеждите от гардероба.

Франклин отвори дрешника и се разсмя, когато видя съдържанието му — грубо кафяво монашеско расо, конопен пояс и чифт кожени сандали. Отвън се чу търкалянето на колела върху чакъл. През прозореца видя следващия посетител, а в далечината се забелязваха каретите на още двама.

Вечерта всяко смущение на Франклин от премяната изчезна, когато видя, че всеки от четирийсетте джентълмени в големия салон на Дашууд е облечен така. Един слуга му поднесе чаша шампанско и Франклин бе поздравен топло от мъжете, с които се бе срещал преди това в коридорите на властта в Уайтхол. Не след дълго бе представен и на други „братя“, които не познаваше. Един от тях бе и Джон Монтегю, четвърти граф Сандуич, надут и властен мъж, който единствен от всички се отнесе високомерно с Франклин.

— Филаделфия, казвате — изрече високият мъж с тънък нос. — Предполагам, че ще ритате и крещите, ако отново ви принудят да се върнете на онова място.

— Едва ли — отвърна Франклин. — Мисля, че Ваше Благородие ще го намери за задоволително във всяко отношение, макар че ще ви бъде трудно да откриете конгрегация монаси, пиещи шампанско на Маркет стрийт. Може би няма да е зле да посетя Ваше Благородие в Парламента, за да го запозная с развитието на нещата в хубавата ни колония.

Отвърнаха му с пренебрежителното „Може би“.

Удари невидим гонг и иззад една завеса се появи Дашууд. Беше облечен в епископско расо с червена митра, кацнала на голямата му глава.

— Добре дошли, братя! Добре дошли! Мина много време от последното ни събиране. Както винаги, специални поздрави на дванайсетте ни старши монаси, с които вече се срещнах днес следобед, за да обсъдим делата на ордена.

Франклин се огледа и забеляза, че дузина от присъстващите бяха с червени пояси вместо с простите конопени. Сред тях беше и Сандуич.

— Решихме тази вечер да приемем нов монах в нашия достоен орден — продължи Дашууд. — Представям ви брат Бенджамин Франклин, наш виден гост от Филаделфия.

Франклин се поклони смирено.

— Нямах представа в какво съм се замесил — призна той на едрия мъж до себе си.

— Няма да останеш разочарован, братко — цинично се ухили онзи.

— Елате, братя! — извика Дашууд. — Вечерта започва!

С тези думи той поведе групата навън към горичка, украсена с класически статуи в неприлични пози. Франклин спря пред бога на похотта Хермес, който държеше вместо тояга фалос с червен връх. Вгледа се през очилата си и тихо се изкиска на надписа върху постамента: Peni tente non penitenti — корав, а не окаян.

Оттатък горичката в отслабващата светлина на вечерта се виждаше фасадата на пародия на готическа църква от кремък и варовик. Над централната арка беше изписано мотото на ордена: FAY CE QUE VOUDRAS — прави каквото искаш; Франклин го прие като потвърждение за интересните изживявания, които ги очакваха.

Фасадата всъщност бе вход към серия естествени пещери и проходи, разкрасени от Дашууд през годините. Варовиковите стени на лабиринта бяха оформени в арки. Имаше издълбани величествени зали. Един естествен воден канал бе допълнително разширен и кръстен Стикс.

Пътят им се осветяваше от свещи, но Франклин едва ли щеше да се изгуби, тъй като бе нужно просто да следва брата пред себе си. Когато се озова в огромна зала с димящи факли и украсена с причудливи шантави лица, изваяни в меката скала, Франклин видя дълга банкетна маса, стенеща под тежестта на печени меса, пайове и всякакви деликатеси. Погледна нагоре и с изумление се взря в голяма фреска, имитираща класически теми, но с най-порнографската група образи, които бе виждал някога.

Дашууд се настани начело на масата, заобиколен от двете страни от старшите монаси. След това по-нисшите бяха поканени да заемат местата си.

— Доведете монахините! — разпореди се Дашууд.

Франклин се беше съсредоточил върху едно превъзходно димящо агнешко бутче, но бе принуден да откъсне поглед от него, когато близо три дузини млади жени изпълниха залата с присъствието си. Всички бяха облечени в черните раса на монахини, но косите им се спускаха свободно, а дрехите им имаха дълги цепки, разкриващи от време на време кремави бедра. Монахините започнаха да наливат вино и да шепнат провокативни думи в ушите на монасите, най-вече обещания за наказания заради пороците им. Франклин предположи, че са местни момичета, принудени от несгодата да търгуват с телата си, но един от сътрапезниците му каза, че много от тях били докарани от Лондон специално за случая.

След най-разгулната вечеря, в която бе участвал някога, групата продължи по серия коридори към друга голяма зала, доста по-слабо осветена. Личеше си, че помещението имитира нещо като манастир, имаше си дори скамейки и олтар.

Лорд Сандуич, който се обръщаше към Дашууд с „абате“, го призова да започне месата и насред всеобщото хихикане и подмятания Дашууд изнесе пиянска версия на латинска литургия, доукрасена с непристойни забележки и намеци. Събралите се монаси, чието внимание вече бе раздвоено между Дашууд и прегръщащите ги монахини, ставаха все по-шумни и по-шумни в отговорите си и започнаха открито да призовават дявола. И когато атмосферата се разгорещи съвсем, Дашууд дръпна някакво скрито въже, свързано с макара за капака на голям сандък, намиращ се до стола на Сандуич.

От сандъка изскочи бръщолевещ и вряскащ песоглавец^[1], който се изкатери върху главата на Сандуич и препусна като луд сред виещите монаси, които или изпаднаха в истеричен смях като Франклин, или се свиваха от страх, сякаш бяха видели наистина самия Сатана.

Появата на черното създание в мрачната червеникава атмосфера на залата, уж призовано от самите присъстващи, стресна толкова силно Сандуич, че той изгуби контрол върху пикочния си мехур и избяга с крясъци от залата. Нужна беше намесата на няколко братя, за да го върнат, а една от монахините беше пратена да донесе парцал, за да замаже доказателствата за страхливостта му.

Когато редът най-сетне бе възстановен, Дашууд заяви, че черната меса е приключила, и след като повтори мотото „Fay ce que voudras!“, нощта продължи по очаквания начин. Франклин се озова в компанията на хубавичка монахиня с гарвановочерна коса и гладка кожа, която го попита дали няма да й направи компания на канапето в една от съседните зали.

— Желаете ли урок по катехизис? — пиянски я попита Франклин.

— Какво е това? — попита момичето.

— Ако не, можем да обсъдим теориите за електричеството.

В отговор отново беше изгледан с празен поглед.

— Няма значение — рече Франклин, докато момичето го дърпаше да се изправи. — Аз съм много търпелив учител и съм сигурен, че ще намерим предмет, който те интересува.

 

 

Макар да отплавах обратно за Филаделфия през 1762 г., бях призован отново на служба и се върнах в Англия две години по-късно. Политическата ситуация в колониите се беше влошила. Ясно беше, че омразният Закон за марките ще мине през Парламента и ще предизвика недоволство в американските Колонии, поради което бях изпратен отново да убедя Короната да положи усилия да се отнася различно към американските си братовчеди и да ни третира като пълноправен член на Британската империя със свое представителство в Парламента, щом от нас се иска да плащаме такси върху нашите стоки.

При завръщането ми с радост отседнах отново у мисис Стивънсън в старата си бърлога на Крейвън стрийт. Макар да възнамерявах пътуването да продължи само месеци, постоянно влошаващият се климат между Колониите и Англия превърна краткото пътуване в цяло едно десетилетие! Разбира се, поднових приятелствата си и установих нови връзки с политици, благородници и учени както в Англия, така и във Франция. Трябва да призная, че продължих да служа вярно като брат на свети Френсис от Уайкомб, тъй като въздържането ми не само би довело до прекъсването на важни политически връзки, но и щеше да намали моята Joie de vivre^[2].

И тъй, през 1775, в навечерието на Нова година, когато скърбях заради получената новина от семейството, бях извикан от Дашууд, който вече бе наследил титлата от своя баща и беше станал барон Льо Деспенсер.

 

 

Франклин беше шокиран от външния вид на Льо Деспенсер. Не беше го виждал от близо година, за което време той бе западнал сериозно. Навремето здрав и сърдечен, с постоянно пружинираща походка и пакостливо пламъче в очите, сега баронът бе блед и изпит, а някога дяволито извитата му долна устна изглеждаше суха и нещастна.

Но когато Франклин изрази загрижеността си за състоянието му, баронът махна пренебрежително с ръка и му каза, че е наминал, защото бил разтревожен за здравето на американския си приятел.

— Кончината на съпругата ти е трагична новина, старче. Ама че удар — рече той, отпускайки се в едно кресло.

Франклин въздъхна тежко.

— Смъртта й не беше шок за мен, бароне. Преживя удар преди няколко години и здравето й се влошаваше. По писмата й си личеше доста добре. Най-голямата ми мъка е, че не бях до нея през тези дълги години в Англия.

— Ти си чудесен обществен слуга, образец за съгражданите си, макар да се боя, че скоро ще се наложи да грабнем оръжието. Мислиш ли, че това е неизбежно?

— Боя се, че е неизбежно. Посветих много години от живота си в опити да намеря компромиси и решения, но се страхувам, че непреклонността на краля и неговия парламент ни доведе дотук.

— Чувам — тъжно рече баронът, — че скоро ще напуснеш тези брегове.

Франклин кимна.

— Трябва да се погрижа за още някои неща, но да, мисля, че ще се наложи да закарам отново тези стари кости през океана, за да бъда сред своите пред приближаващата буря.

— Тогава ела с мен за последно в Западен Уайкомб — може би последната среща на братята. Боя се, че върху мен се струпват мои собствени малки бури и че ще се наложи да закрия нашия орден.

Франклин беше наясно с несгодите на Льо Деспенсер. Много от тях бяха пряк резултат от проклетия песоглавец. Лорд Сандуич така и не бе преглътнал унижението от онази нощ и баронът бе открил, че не е било благоразумно да си навлича гнева му. През следващите години политическата кариера на Льо Деспенсер се беше сринала благодарение на машинациите на Сандуич, деловите му начинания също не вървяха добре. Вече не можеше да си позволи лукса да бъде сред водещите по разкош в Англия.

— Малко съм стар за лудориите в онези твои пещери — отбеляза Франклин.

— За бога, човече, само с две години си по-голям от мен, така че не се прави на грохнал старец. Трябва да дойдеш! Ще бъда съкрушен, ако не се появиш. — Изглеждаше наистина унил.

Франклин с неохота прие патетичната молба на барона, след което нарочно обърна разговора към последните си усилия за предотвратяването на голямата война.

 

 

Макар да беше идвал много пъти в пещерите на Западен Уайкомб, Франклин не можеше да си спомни по-хаотично събиране. Двайсетината присъстващи монаси правеха всичко по силите си да изглеждат весели, но като че ли никой не се отдаваше от сърце на празненството. Дори речта на Льо Деспенсер прозвуча повече като похвално слово. Това беше край на една епоха. Монасите старееха, задаваше се война.

Монахините обаче сякаш нямаха нищо общо с преобладаващото настроение. Като истински професионалисти те играеха ролята си, показваха крака и изричаха всички уместни мръсотии, за да повдигнат духовете. Франклин поради загубата си не беше в настроение за лудории и се чувстваше глупаво в монашеското облекло. Едно момиче обаче се оказа особено настоятелно в ухажването на 68-годишния държавник и успя да го посъживи.

Тя бе червенокоса красавица с млечнобяла кожа. Със сигурност още нямаше двайсет. По време на вечерята се грижеше чашата му да бъде винаги пълна, а накрая настоя да оближе пръстите му. След това го замъкна в една от страничните стаички и седна в скута му.

— Хубаво девойче си — каза й Франклин. — Идвала ли си и друг път тук?

— Да — отвърна момичето със силен северен акцент, докато си играеше с дългата му оредяваща коса.

— Как се казваш?

— Сестра Абигейл.

— Питам за истинското ти име.

— Абигейл.

— Разбирам — рече Франклин. — Значи не използваш nom de plume.

— Какво?

Франклин се изкиска.

— Използваш истинското си име.

— Аха.

Тя пъхна ръка под расото му, но той спря пълзенето й нагоре и я махна.

— Ти си много сладко момиче и ще напълня купичката ти за дарения, но предпочитам да поговорим, вместо да си играем.

— Защо? — попита момичето.

Той я свали от коляното си и я сложи да седне до него.

— Защото съм стар и тъжен.

— Защо си тъжен?

— Защото неотдавна получих писмо от Америка, че добрата ми съпруга се е споминала.

— Болна ли е била?

— Да, болна беше.

— Дошло й е времето значи — съчувствено рече момичето. — На всеки му идва времето. Не бива да си тъжен. Такава е Божията воля.

Франклин като че ли остана доволен, че му предоставят тема за разговор.

— Не съм сигурен, че споделям напълно калвинистките принципи, че всичко под слънцето е предопределено от Бог. Със сигурност има някои елементи, които са под прекия контрол на човека.

— Не е вярно — заяви момичето. Когато повдигна колене, за да се намести по-удобно, палавата й роба се разтвори и разкри всичко.

— На път съм да изгубя посоката на мислите си — замънка Франклин, като оправяше дрехата й. — Ето, така е по-добре. Абигейл, изглеждаш много уверена в твърденията си по този богословски въпрос. Защо? На това ли са те учили?

— Уверена съм, защото знам.

— Според мен човек може да знае наистина нещо единствено по силата на прякото наблюдение. Вярата изисква повече, тъй като не можем пряко да наблюдаваме Божиите дела. Единствените неща в живота, за които искрено мога да кажа, че знам, са нещата, които съм видял и изучил.

— Знам за теб — рече Абигейл. — Ти си изобретател, нали?

— Точно така.

— Изобретил си гръмотевицата.

Франклин така се разсмя, че едва не падна от канапето.

— Не чак дотам, мила моя! Нея я е изобретил Бог. Аз просто описах свойствата й и изобретих гръмоотвода, за да укротя гнева й. Откъде знаеш за мен?

— Чух барона, когато говореше за теб.

— Къде?

— В къщата.

— Ти там ли живееш?

Тя кимна, но докато го правеше, по бузата й се стече сълза.

— За барона ли работиш? — попита Франклин.

Тя кимна.

— Но нима това не е по-добре, вместо да скиташ по улиците като толкова много бездомници?

— Искам да се прибера у дома.

— Тогава кажи на барона и не се съмнявам, че ще те пусне.

— Няма. Зачислена съм му.

Франклин се усмихна.

— Предполагам, искаш да кажеш, че си му дадена за слугиня. Как е станало така, че си се озовала при него?

— Избягах от вкъщи. Не биваше да го правя, но го направих. Един пътник ме намери на пътя и ме взе със себе си, накара ме да правя разни неща с него и с други мъже. Отведе ме в Лондон и ме продаде на барона. Сега принадлежа на Негово Благородие. Трябват ми петнайсет паунда, за да откупя свободата си. А после трябва да намеря пътя за дома.

Франклин поклати глава.

— Ама че история, дете! Петнайсет паунда! Престъпна сума предвид обстоятелствата и абсолютно престъпното деяние. Ще говоря с барона и ще видя какво мога да направя.

Тя се хвърли в обятията му и замоли:

— Моля ви, добри сър, отведете ме у дома. Готова съм на всичко. Всичко!

Той се освободи от прегръдката й.

— Мога единствено да поговоря с барона. Боя се, че в моята чиния има твърде много, за да мога да се погрижа и за твоите проблеми, макар да си заслужават. Задава се война. Страната ми е пълна с момичета като теб и трябва да се опитам да спася колкото може повече хора.

— Ако са обречени, обречени са — сприхаво рече тя.

— Както кажеш — напевно отвърна Франклин. — А сега бягай. Бих искал да остана за малко сам и да се отдам на размисъл, както подобава на един монах.

Тя се намуси и се заинати.

— Върнете ме обратно в Йоркшър и ще ви покажа най-изумителни неща. Неща, за които не сте и помисляли.

— Какви неща?

— Доказателство, че има Бог на небето. Доказателство, че Той определя съдбата на хората.

Франклин повдигна вежда.

— Кажи ми за какво доказателство става дума.

— Не! Ако ви кажа, няма да ми повярвате. Трябва да откупите свободата ми и да ме отведете у дома с каруца, под ваше покровителство.

— До Йоркшър? Невъзможно! Имам неотложни дела, скъпа. И скоро трябва да се върна във Филаделфия.

Тя замълча за известно време и накрая рече:

— Тогава ме заведете на едно друго място. На остров Уайт. Чували ли сте за него?

— Да, чувал съм.

— Далеч ли е?

— Не много. На един ден път от Лондон. Какво има на остров Уайт?

— Там също има доказателство. Сигурна съм.