Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уил Пайпър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Keepers of the Library, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Глен Купър

Заглавие: Библиотекарите

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-323-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1032

История

  1. — Добавяне

13.

Уил вървеше през потъналите в мрак поляни и усещаше навъсеното присъствие на надвисналите над него хълмове. Хейвън се движеше бързо и сигурно, така че се налагаше да задвижи дългите си крака по-енергично, за да не изостава от светлината на фенера.

Яд го беше, че е невъоръжен. Глокът му се бе пенсионирал заедно с него и лежеше почистен и смазан в малкия сейф в моторното отделение на лодката му. Не носеше дори джобно ножче. Единственото нещо в джобовете му бяха ключовете от колата.

На младини доста го биваше в ръкопашния бой — не защото бе най-бързият, а защото беше адски голям. Когато раздвижеше юмруци и крака, ставаше като моторна резачка. Лекарите обаче му бяха наредили да държи пулса си под 130. Независимо дали му харесваше, или не, най-доброто му оръжие сега бе мозъкът му.

— Наближаваме ли? — попита той.

— Още малко.

С тези думи Хейвън угаси фенера и забави крачка, за да може Уил да я следва в тъмното.

В далечината се виждаше светещ прозорец.

— Това фермата Лайтбърн ли е? — попита той.

— Да. По-тихо.

Бяха вървели успоредно на пътя, но сега момичето го поведе нагоре по 45-градусовия наклон. Високата трева бе покрита със слана и Уил трябваше да внимава да не се препъне в някоя туфа.

Отпред се материализира неясна форма, няколко нюанса по-тъмна от нощта. Когато приближиха, Уил разпозна нещо като плевня или склад. Къщата се намираше на около 200 метра надолу по склона.

Оказа се малка плевня с открити страни, по-скоро навес с наклонен покрив с плочи. Постройката беше от същия камък, от който бяха изградени всички други в долината. Хейвън влезе и Уил я последва предпазливо.

Нямаше много за гледане, само няколко бали сено и селскостопански инструменти с дълги дръжки. Уил се огледа за оръжие — чук, коса или брадва, но не откри нищо подходящо. Дали да не вземе гребло? Накрая се отказа.

— Как е хавата? — попита той момичето.

— Хавата ли?

— Какво е това място? Къде е Филип?

— Помогнете ми да преместя сеното — отвърна момичето.

Избутаха тежките бали и Хейвън освети пода. На него имаше кръгъл железен капак. Тя се наведе и задърпа дръжката му, като сумтеше.

— Тежък е.

Уил се намеси и хвана дръжката. Капакът изскърца и се предаде. Уил го остави до отвора. Без светлина пред него зейна черна пропаст; после лъчът на фенера освети стъпалата. Груби дървени стъпала, които се спускаха стръмно надолу.

— Да вървим — каза тя. — Внимавайте къде стъпвате.

— Няма ли електричество? — попита той.

— Долу има осветление. Сложете капака на мястото му.

Уил започна да брои стъпалата и се опита да прецени на каква дълбочина се спускат. На последното стъпало реши, че се намират на десетина метра под повърхността.

Озоваха се в нещо като преддверие, правоъгълна камера, изсечена във варовика; следите от кирките още си личаха по неравните стени. Пред тях имаше стара врата. Беше заключена. Уил загледа как Хейвън натиска една част от дървото над ключалката, докато не откри подходящото място. Отвори се малък панел; вътре в кухината имаше ключ.

Много умно, помисли си той. Скрито пред очите ти.

Ключалката изщрака, Хейвън бавно отвори вратата и включи осветлението. Оттатък имаше много по-голяма стая, също с нисък таван, която изпълняваше ролята на склад. Покрай стените се издигаха евтини лавици с всякакви неща по тях. На жълтото сияние от старите крушки с волфрамова жичка Уил видя богати запаси консервирани и сушени храни, бидони с надпис „Вода“ и топове тоалетна хартия. Все едно беше попаднал в бомбоубежище.

Канеше се да я попита какво е това място, когато забеляза другите рафтове. По тях бяха наредени топчета принтерна хартия и кутии с черни химикалки „Пейпърмейт“.

— Какво е това, по дяволите?

Хейвън му изшътка да замълчи.

— Трябва да пазим тишина. Пълна тишина. Ще минем през следващата врата. Ще видите стаята, но няма да включвам лампите. Ще използвам отново фенера. Помещението е доста голямо, но би трябвало да е празно.

— Би трябвало?

— Би трябвало — повтори тя. — С изключение на Филип.

Уил настръхна в очакване.

— Да вървим тогава.

Тя изключи осветлението в склада и отвори другата врата в отсрещната стена. Задържа ръка пред фенера, оставяйки лъча му да свети между пръстите й.

Това помещение беше малко по-топло от предишното и също толкова тъмно. Докато вървяха през него, Уил различи какво беше подредено покрай стените — легла. Ниски походни легла с разхвърляни одеяла и възглавници. Всички бяха празни.

В отсрещния край на помещението забеляза оранжев правоъгълник на тавана. Когато приближиха, той осъзна, че там има стаичка, отделена с междинни стени, които не достигаха до тавана.

Чуваше се някакво бръмчене. Оранжевата светлина като че ли идваше от калорифер. Държаха някого на топло.

Филип.

Опита се да се подготви.

Трябваше да потисне нормалния си импулс да го поздрави гръмогласно и многословно, да го прегърне здравата и тутакси да премине към четенето на конско.

Трябваше да го грабне и да бяга. Отношенията баща — син трябваше да почакат за по-нататък.

Щяха да излязат по пътя, по който бяха дошли. Надяваше се, че Филип ще бъде в добра форма и ще може да се движи сам. Ако ли не, Уил беше готов да подложи оздравяващото си сърце на изпитание и да го носи като пожарникар. Отвън щеше да вземе фенера на Хейвън и щеше да я прати да докара колата колкото може по-бързо.

После щеше да остави на полицията да установява какво точно се случва под фермата Лайтбърн.

Ускори ход, за да изпревари Хейвън, и с няколко дълги крачки се озова до паянтовата врата на отделеното пространство. Отвори я. Вътре имаше няколко походни легла, едно от които беше заето.

Отпусна се на коляно, пъхна ръка под грубото одеяло, обърна спящия по гръб и дръпна завивката от лицето му.

— О, господи! — възкликна Хейвън зад него.

На оранжевата светлина Уил видя лице, но не лицето на Филип.

А на друг младеж, който рязко вдигна клепачи, разкривайки яркозелени очи.

И в същия миг Уил почувства ослепителна болка в темето и рухна за земята.

 

 

Когато дойде на себе си, реши, че отново е в болницата. Беше точно толкова дезориентиран, колкото и след инфаркта. Знаеше кой е, но нямаше абсолютно никаква представа къде се намира и какво се е случило с него. Нов номер ли му беше изиграло сърцето? Или се събуждаше от първия? Дали всичко станало досега не е било само сън?

Болката обаче беше в главата, не в гърдите. Опита се да докосне мястото с дясната си ръка, но не успя. Нещо му пречеше да я вдигне по-високо от рамото си. На слабата светлина се опита да разбере защо и зяпна учудено желязна гривна на китката си. Едва тогава осъзна, че лежи по гръб, и спомените нахлуха.

— Татко?

Завъртя глава — и ето, на съседното легло в отделението седеше синът му.

— Филип — едва промълви Уил.

— Добре ли си? — попита със загрижено изражение момчето.

— Не съм сигурен. А ти как си, по дяволите?

— Нормално скапано — отвърна момчето. — Нещата не трябваше да се развият по този начин.

Уил подръпна оковите.

— Мислиш ли?

— Кийлън ви е видял с Хейвън на полето.

— Чичо й, нали така?

— Грамаден и лишен от чувство за хумор.

— Той ли ме ковна?

— Аха.

— Сигурен ли си, че момичето няма пръст в тази работа?

— Сигурен съм — настоя Филип. — Не е такава. Здравата е загазила. Надявам се да не я накажат прекалено сурово.

Уил спусна крака от ниското легло и откри, че лявата му ръка е свободна. Използва я да разтърка болезненото място на главата си и откри лепкаво петно засъхнала кръв.

— И ти ли си закопчан?

Филип показа белезницата си.

— Гадост. Пускат те да отидеш до тоалетната, ако изобщо може да се нарече тоалетна, но в общи линии, това е. Адски отегчително.

Момчето не изглеждаше отегчено. А уплашено.

— Нараниха ли те? — попита Уил.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Казах, не са.

— Получих сигнала ти за помощ — каза Уил.

Филип сви устни и ясно му пролича, че се мъчи да се овладее.

— Благодаря, че ме намери.

Уил си спомни пълния с провизии склад и младежа с безизразното лице, който лежеше на леглото, заемано сега от сина му. Махна с ръка към редиците празни легла в слабо осветеното помещение.

— Какво става тук?

— Не знаеш ли? — попита Филип.

— Не знам нищичко, по дяволите — сприхаво рече той. — Не знам защо са те задържали тук. Не знам какво става в тази проклета ферма насред проклетото нищо. Така че ако си направиш труда да ме просветлиш, ще ти бъда адски задължен.

Филип сви рамене.

— Просто си помислих, че си по-напред с материала.

— Е, не съм!

— Добре, добре, ще ти кажа какво знам, но първо искам ти да ми кажеш нещо. Мама знае ли къде сме? Насам пътува ли екип на специалните части?

Уил смекчи тона си. В гласа на момчето ясно се долавяше страх — беше време да престане да бъде раздразнителен чешит и да започне да бъде баща.

— Не знае. Никой не знае. Няма екип на специалните части. Само ти и аз сме, хлапе. Ще трябва да се измъкнем от това. Не знам за теб, но лично аз съм на мнение, че от двама ни става доста добър екип. Първо обаче трябва да знам с какво си имаме работа.

Филип кимна и понечи да заговори, но точно тогава вратата се отвори и в помещението нахълтаха двама мъже.

Даниъл Лайтбърн, все така с превързана ръка, гледаше с отровна физиономия. Другият мъж, Кийлън Лайтбърн, беше една глава по-висок от брат си, със същата права черна коса и също толкова мърляв. Изпоцапани дрехи, покрити с кал ботуши. Уил забеляза плашещите с размерите си юмруци на Кийлън и напълно безизразното му лице. Реши, че в най-добрия случай е бавноразвиващ се. А в най-лошия — психопат.

Уил обичаше да заема по-добра позиция дори когато картите бяха против него и затова заговори пръв:

— Здравей, Даниъл. Радвам се да се видим отново. А този красавец трябва да е Кийлън.

— Млъквай — отвърна Даниъл.

— Кажи, Кийлън, със сопа ли ме удари, или просто с някой от чуковете, закрепени за китките ти?

— Нека аз те попитам нещо, Пайпър — каза Даниъл. — Искаш ли да те свитнат пред момчето?

Уил вече разполагаше с информацията, която му бе нужна — похитителите им не си падаха по празни приказки. Бяха делови и целенасочени. Той се приспособи към ситуацията.

— Не, нека аз ти кажа нещо, Даниъл. Полицията и МИ-5 идват насам. Нещата ще се развият много по-добре, ако просто ни пуснеш. И ако това е твърде много за теб, пусни момчето.

— Много се съмнявам — отвърна Даниъл. — Хейвън ми каза, че си се съгласил да дойдеш сам. Не би рискувал полицейска операция, щом Филип е тук.

— МИ-5 са професионалисти.

— Така ли? — грубо се изсмя Даниъл. — Може да са такива долу в Лондон, но не и тук. За всеки случай те претърсих за бръмбари или както там ги наричат. И направих телефона ти на сол.

— Виж, приятел, можеш да си мислиш каквото си искаш за властите, но мен ме интересува нещо друго. Какво смяташ да правиш?

Акцентът на Кийлън се оказа по-силен и от този на брат му.

— Смятаме да ви държим оковани, докато не решим кога да ви видим сметката.

— Нали ти казах, че е истински комедиант — с треперлив глас се обади Филип.

Заплахата не впечатли особено Уил, но никак не му хареса, че синът му е като поставен в тенджера под налягане. Много добре знаеше, че той, Филип и Нанси са ОХ. Така и не беше казал на Филип — не беше от нещата, за които би поискал да разговаря със сина си — но щом заплахите действаха на хлапето, май трябваше да му каже как стоят нещата, когато останат насаме.

— Такова нещо няма да ви се размине — с равен глас произнесе той. — Ще ви открият. Ще ви пипнат. Ще ви пъхнат зад решетките заедно с всички други замесени от семейството ви. Ще се простите с фермата. С каквото и да се занимавате тук, ще му бъде сложен край. Повярвайте ми. Това са фактите.

— Може — отвърна Даниъл. — Но Хоризонтът наближава, нали? Точно с това си прочут, господин Уил Пайпър. Ако наистина отидем в пандиза, присъдите ни ще изтекат следващия февруари, нали така?

Даниъл и Кийлън се разсмяха толкова силно, че още малко и щяха да се затъркалят по пода.

— Какво толкова смешно има?

Гласът беше женски и при вратата се появи Кейша с поднос храна. Зад нея беше Хейвън с друг поднос с питиета.

— Защо си пуснала Хейвън от стаята й? — моментално се наостри Даниъл.

— Изтекоха й очите от рев — отвърна Кейша. — Чувства се зле от случилото се с господин Пайпър. И искаше да види момчето.

— Трябва да се чувства зле от онова, което направи на нас! — извика Кийлън. — Тя домъкна пришълците! Тя ни съсипа! Тя е гадно създание, което трябва да си плати!

— Я по-кротко! — извика му в отговор Даниъл. — Тя ми е дъщеря и аз съм този, който ще решава какво трябва да се прави.

Кийлън сниши глас:

— Просто казвам.

— А сега и двамата се разкарайте — нареди Кейша на съпруга си и брат му. — Отивайте да пазите с Ендрю и Дъглас. И се погрижете колата му да е добре скрита. Ние ще се погрижим за тях.

Мъжете мълчаливо се подчиниха и се махнаха.

Уил реши да запази мълчание и да наблюдава известно време майката и дъщерята. Не можеше да прецени дали Кейша командва парада, но тя определено беше фактор, с когото се съобразяваха. Виждаше как мускулите на челюстта й се стягат и отпускат, когато стискаше зъби. Гняв или отчаяние? Раздразнението й към тях ли беше насочено, или към близките й?

Нямаше обаче съмнения относно чувствата й към дъщеря й. Даваше заръките си на Хейвън нежно. Момичето може и да беше решило да действа на своя глава, но като че ли никакво нейно прегрешение не можеше да накърни майчината любов на Кейша.

— Добре ли сте, господин Пайпър? — попита тя. — Лошо ли ви удариха?

— Малко съм натъртен, госпожо. Но ми се е случвало и преди. Така черепът става по-дебел.

— Нима? Е, нося ви супа и хляб. Още са топли. Какво ще кажеш за това, че баща ти е тук, Филип?

— Бива, но е гадно — отвърна синът му с пълна уста.

— Трябва да ни пуснете, госпожо Лайтбърн — каза Уил.

— Мразя да ми викат така. Нещо против да ме наричате Кейша?

— Аз пък мразя да ми викат господин Пайпър.

— Добре, Уил — разсмя се тя. — Много ми се иска да можехме да ви пуснем. Иска ми се Бог да ми беше подсказал, преди синът ви да бъде подлъган да дойде тук. Иска ми се това изобщо да не се беше случвало, но то се случи и ще трябва да се оправяме това.

— Няма ли да ми кажете какво правите тук? — кротко попита Уил.

— Да, ще ви кажа — отвърна тя. — Утре сутринта ще ви кажа и ще ви покажа.

 

 

— Изгубих го — каза Ани на шефа си.

— Как така си го изгубила? — прогърмя гласът от спикъра на нетпена.

— Отмъкнал е ключовете на колата ми и е изчезнал. Не знам защо, нямам представа и къде е отишъл. Днес останахме с празни ръце. Не попаднахме на никакви добри следи.

— Може да е видял нещо, което ти си пропуснала — ехидно рече гласът. — Може и да е пенсионер, но навремето е бил от най-добрите. Но ти няма как да го знаеш, нали? Защото още не си била родена.

Ани пое дълбоко дъх и се помъчи да запази професионален тон.

— Какво искате да направя, сър?

— Искам да мобилизираш полицията и да го откриете. Изпращам екип при теб, вероятно начело с Роб Мелроуз. Когато пристигнат, му докладвай и после изпълнявай нарежданията му. От самото начало трябваше да пратя него.

— Да, сър — отвърна през зъби тя.

— А аз ще запозная с положението жената на Пайпър във Вашингтон, която най-вероятно ще отстрани някои важни части от анатомията ми.

 

 

Кени се опита да изпъне крака, но нямаше достатъчно място.

— Тази седалка не може ли да се дръпне по-назад? — попита той, без да се обръща конкретно към никого.

Харпър караше, разчитайки на джипиеса, който го упътваше със секси британски акцент.

— Почти стигнахме, шефе.

Лопес се беше сврял на задната седалка със свити колене. И тримата бяха с къси коси и джинси, пуловери и кожени якета. Типични американци.

— Няма смисъл да се мъчим да се преструваме на местни — беше им казал Кени. — Пък и не бихме могли, колкото и да се опитваме. Ако някой прояви любопитство, туристи сме.

— Да, това ще свърши работа — беше отвърнал Харпър и бе завъртял очи. — Туристи с багажник, пълен с оръжия и амуниции.

Лопес започна да хърка.

Кени се пресегна назад и цапна голямата му глава.

— Отваряй си очите, за бога.

Лопес се събуди със стряскане и рязко пое дъх.

— Съжалявам, шефе.

— Хей — сгълча го Кени. — И аз съм гроги, всички сме уморени като еднокрак мъж на състезание по наритване на задници, но все пак сме тръгнали на мисия.

Комуникаторът на Лопес иззвъня.

— Предупреждение. Субект Ан Лок, комуникационен протокол на МИ-5. Декодирам.

Лопес изсумтя и усили звука.

Тримата караха през тъмната провинция и слушаха записания разговор на Ани с шефа й в Лондон за изчезването на Уил Пайпър.

— Пайпър е с три крачки преднина пред тези клоуни — рече Кени. — Сигурно вече е намерил сина си. Въпросът е какво е открило момчето, по дяволите.