Глен Купър
Библиотекарите (16)

15.

Хейвън и Кейша се бяха облегнали на варовиковата стена и наблюдаваха Уил и Филип. Момчето току-що се беше събудило и бе гладно. Омете закуската си, но Уил нямаше апетит. Трудно му бе да гледа как Филип проспа цялата нощ. Беше задрямал след вечерята, преди да успее да измъкне някаква информация от него. Уил го остави да спи. Реши, че ще научи фактите скоро и че времето е дошло.

— Успя ли да поспиш? — попита Кейша.

— Чух здраво хъркане от съседното помещение — отвърна Уил. — Кой е там?

Кейша пренебрегна въпроса му.

— Мога да ти донеса още храна, Филип — рече тя.

— Не, добре съм.

— А ти, Уил? Сигурен ли си, че не искаш нищо?

Уил й се усмихна.

— Ако случайно останем тук за вечеря, което ме съмнява, може и да поискам.

— Добре тогава — рече тя. — Обещах, че ще ви разкажем историята, така че да се заемаме. Хейвън, можеш да му кажеш защо се свърза с Филип.

Момичето толкова се стесняваше, че не смееше да погледне Уил в очите. Вместо това заговори на пода:

— Реших, че Филип е единственият, който може да ми помогне. Не само на мен. Учителят ни заръча да прочетем есето му, което спечели наградата. Там имаше куп неща за Хоризонта. Тук е ужасно напоследък. Всички хлапета са депресирани и какво ли не. Едно момиче от Къркби Стивън от горния клас се обеси, две момчета от Кендал също. В Соко всички са се побъркали на тая тема. Наистина ме е страх какво ще се случи, когато наближи следващият февруари.

Момичето вече плачеше. Уил реши да продължи разговора внимателно.

— С какво според теб е можел да помогне Филип?

— Та той е синът на Уил Пайпър, нали така? Вие сте човекът, научил всичко за Библиотеката. Ще знаете какво да правите в такива ситуации.

— За какви ситуации говориш? — попита Уил.

— Време е да ти покажем нещо — обади се Кейша. — Искам да ми обещаеш, че ако махна белезниците ти, няма да ни сториш нищо и няма да се опитваш да избягаш.

— Мога да обещая, че няма да ви нараня — отвърна Уил.

— Виж какво — остро рече Кейша. — Мога да извикам Кийлън да те укроти с пушката, но предпочитам да не е с нас. Това ще… ограничи изживяването. Освен това мъжете са горе и ще бъдеш хванат моментално.

Уил кимна.

— Добре, имаш думата ми. Е, Филип? Участваш ли?

— Предпочитам да правя любов вместо война. Пък и не бих отказал една обиколка с гид.

Уил се изкиска и повдигна китката си към Кейша, която вече беше извадила ключа.

Въпреки обещанието си той си помисли дали да не грабне Филип и да побегнат. Можеха да се втурнат към склада, да се изкачат по стълбите, да излязат от плевнята и да затичат с все сили през полето към пътя, където да се опитат да спрат някоя кола. Много неща обаче можеха да се оплескат и ако двамата Лайтбърн наистина бродеха навън, шансовете им не бяха добри. Щеше да се опита, ако беше сам, но не можеше да рискува Филип да пострада. Пък и беше ужасно любопитен за какво става дума, така че послушно последва Кейша през близката врата.

Озоваха се в поредната малка стая, която сякаш нямаше друго предназначение, освен да осигурява достъп до други три врати. Помещението бе осветено от една-единствена крушка.

Кейша посочи към една от вратите.

— Някой да иска да използва клозета?

Филип влезе пръв и след като приключи, Уил бутна вратата.

Тоалетната беше съвсем малка, миризлива, изсечена във варовиковата скала. Отгоре се спускаше тръба, която минаваше през пробита дупка и стигаше до стар порцеланов умивалник с ръждиви петна по него. Тоалетната беше с течаща вода, така че вероятно се изпразваше в някакъв резервоар. Не ставаше за бягство, но едно беше сигурно — каквото и да се случваше тук, ставаше дума за сериозно и дългосрочно начинание.

Когато се върна в преддверието, Уил посочи към едната от другите две врати.

— Натам ли? — попита той.

— Не — отвърна Кейша. — По-късно. Първо тази.

— Бил ли си вече тук? — обърна се Уил към Филип.

— Не — отвърна момчето. — Хейвън обаче ми разказа.

Кейша отвори и прати Хейвън в пълния мрак да включи осветлението. Уил го надуши, преди да го види. Силен сладък аромат на кожа и прах, миризма на древност. В мига преди включването на лампите беше сигурен какво е и на противната жълта светлина очите му потвърдиха онова, което вече знаеше.

Това бе библиотека.

— Господи — промълви той и пристъпи напред.

Реакцията на Филип беше по-прозаична.

— Мамка му!

Варовиковата зала беше просторна и прохладна, с температурата на винарска изба. През нея минаваше централен коридор, прав като стрела, който се губеше някъде в далечината. От двете страни от пода до тавана се издигаха дървени рафтове, всеки с височина около пет метра. Ширината на помещението бе по-лесна за определяне от дължината — беше около 50–60 метра, разделена точно наполовина от коридора.

Най-близките до тях рафтове бяха празни и когато бащата и синът мълчаливо последваха майката и дъщерята, стана ясно, че на лавиците има достатъчно място за още хиляди и хиляди томове.

— Има доста място за растеж — отбеляза Уил.

Хейвън като че ли не се изненада, че той разбира за какво става дума.

— Когато се напълни, отдавна ще съм си отишла от този свят — рече тя. — Кейша също. Някой друг ще трябва да решава проблема.

Филип забърза напред като нетърпеливо кутре и Кейша го настигна. Момчето тръгна към първия пълен рафт. Когато Уил пристигна, синът му вече беше свалил един том от лавицата.

Беше дебел и тежък, подвързан в свежа кожа, миришеща на нов чифт обувки, а не на мухъл като въздуха. Върху гръбчето на ръка беше изрязано число: 2566.

— Това е година, нали? — попита Филип.

— Аха — отвърна Хейвън.

Филип отвори книгата напосоки, а Уил надникна над рамото му.

На страницата имаше две колони имена, около сто на колона. Имена, написани на ръка с черна химикалка. Уил разпозна английски, испански, китайски и португалски. До всяко име беше отбелязана дата 24 август 2566 и думите Natus или Mors.

— Все още се използва латински — рече Уил.

— Не знаем защо — каза Кейша. — Много неща не знаем.

— Не използвате пергамент — иронично рече той.

— Не — отвърна тя. — Копирна хартия от магазина. Подвързиите обаче са си наши. Хубава овча кожа от Йоркшър.

Уил поклати глава.

— Втора библиотека. Втора проклета библиотека. Значи няма Хоризонт?

— Именно затова се свързах с Филип — рече Хейвън. — Светът трябва да научи! Преди хората да си навредят.

Кейша въздъхна.

— Светът не е нужно да научава каквото и да било, Хейвън. Не е наша работа да му казваме. Дългът ни е към Библиотеката.

— Къде са книгите за двайсет и седма година? — попита Уил.

Кейша махна с ръка нататък по прохода.

— Чак в другия край.

— От девети февруари ли започват? — попита Филип.

— Да.

Уил поклати изумено глава.

— Но защо тук? Защо в Йоркшър?

Филип върна книгата на мястото й и тръгна към далечния край на залата. Останалите го последваха.

— Няма нищо записано, всичко се предава от уста на уста в рода ни и кой знае каква част е истина и каква не е. Но се твърди, че в края на тринайсети век едно момиче, също Лайтбърн, било в манастира Вектис на остров Уайт. Там забременяло и избягало обратно тук, в дома си. Казват, че името й било Клариса, но няма начин да се разбере дали е истина. Твърди се също, че детето й се казвало Адам. Тогавашните Лайтбърн разбрали, че техен дълг е да служат на Библиотеката. Разбираме тази отговорност и днес, нали така, Хейвън?

— Да — промърмори под нос момичето.

— Значи бележката „Край на дните“ от Вектис означава нещо друго — рече Уил.

— Край на дните във Вектис, предполагам. Явно Клариса е била опако момиче, което е довело до упадъка на манастира. Само се надявам моята Хейвън да не е толкова опака, че да навлече същото върху нас.

Момичето заплака, но внезапно нещо го накара да млъкне. Филип бе хванал ръката му и я стискаше здраво.

Отначало Кейша пренебрегна постъпката на момчето.

— В продължение на повече от седемстотин години Лайтбърн сме библиотекари. Това ни е работата. Затова сме се родили на този свят. Тук има много книги, може би милион, ако не и повече. Никога не сме ги броили. Не ги четем. Съхраняваме ги. Тези книги са от Бог, а ние сме богобоязливи хора. Така и не знаехме какво е мястото ни в голямата картина, докато ти не разкри историята около Зона петдесет и едно. По онова време говорехме само за това. Благодарни сме, че научихме.

— Радвам се, че съм помогнал — рече Уил.

— Вие двамата, хайде — обърна се Кейша към момчето и момичето. — Хейвън, време е да им покажем какво има зад другата врата.