Глен Купър
Библиотекарите (29)

28.

Умът на Уил работеше трескаво, прехвърляше различни сценарии и непредвидени ситуации, макар че за негово раздразнение, му бе трудно да мисли по въпроси на живот и смърт предвид напрегнатата психологическа динамика в ограниченото пространство.

Било от гняв, страх или огорчение, Грег беше стигнал до положението да отказва какъвто и да било контакт с останалите. Продължаваше да лежи с обърнато към стената лице, макар че периодично викаше на невидимите похитители, че трябва да отиде до тоалетната.

Кейша беше закопчала Нанси за леглото между Филип и Уил, може би в съчувствен опит да държи семейството заедно. Нанси се суетеше около Филип, а момчето явно не искаше подобно майчинско отношение пред другите.

Нанси не се отнасяше студено към Уил; попита го със загриженост как е и дали сърцето му е наред. Въпреки това продължаваше да гледа свирепо Ани и веднъж прошепна на Уил, че била много красива.

Уил отвърна, че не е забелязал.

Тя обаче не млъкваше.

— Защо според теб от МИ-5 са избрали точно нея? Не мислиш ли, че знаят с кого си имат работа?

— Господи, Нанси — прошепна той. — Дойдох тук да търся Филип, а не да кръшкам.

— Кейша също си я бива — шепнешком отвърна тя. — И ти хвърля особени погледи.

Уил изгуби търпение.

— Не мислиш ли, че имаме по-сериозни проблеми за решаване?

Кейша и Хейвън дойдоха с храна и напитки. Този път жените не бяха сами. Дъглас изглеждаше мрачен, явно задачата да наглежда майка си и сестра си не му допадаше.

Грег отново настоя на висок глас, че трябва да отиде до тоалетната. Дъглас изръмжа и го поведе, насочил пушката си към него.

Кейша се възползва от момента и спря до леглото на Уил.

— Даниъл разговаря по телефона с някакъв от военните. Казали му, че трябва да се предадем и да им предоставим Библиотеката. Откажем ли, щели да атакуват и ако ни убият или ранят, сами ще си бъдем виновни.

Нанси заговори, преди Уил да успее да отвори уста:

— Трябва да се свържа с ФБР. Те дори не знаят, че съм тук. Съединените щати трябва да се намесят. Трябва да има начин ситуацията да се разреши без кръвопролития. Госпожо Лайтбърн, имате ли други мобилни телефони?

— Кийлън изпотроши всички ваши. Имаме само един стационарен телефон горе.

Уил поклати уморено глава.

— Съжалявам, Нанси, но това няма да стане. Няма значение дали сме американци или англичани, нито дали двете страни си сътрудничат. Те искат едно и също — да сложат ръка на Библиотеката и да ни накарат да млъкнем по един или друг начин.

— Ами китайците? — попита Нанси.

— Кой знае — отвърна Уил. — Може да получат достъп до Библиотеката като част от някоя по-голяма сделка. Всички обаче искат обществеността да бъде държана на тъмно, така че правителствата и военните да си играят на бог с датите. Видя как реагираха, когато разгласихме за Зона петдесет и едно. За бога, та те сигурно дори няма да съобщят на света, че Хоризонтът не съществува.

— В такъв случай какъв е планът ти? — попита Нанси.

Уил я погледна, после погледна към Кейша.

— Предлагам да се обединим с Лайтбърн. Да се бием заедно срещу кучите синове. Единственото нещо, което е в състояние да ги принуди да спрат, е ефективната съпротива. Само така можем да ги накараме да преговарят. Трябва да им дадем да разберат, че ще получат Библиотеката само ако светът научи за нея, ако Лайтбърн получат имунитет и ако Кейша има правото да реши какво ще стане с писарите.

Докато казваше всичко това, Кейша кимаше в знак на съгласие.

— За бога, Кейша — замоли я Уил. — Можеш ли да убедиш Даниъл и Кийлън да ви помогнем да защитите фермата си?

Тя отговори, че ще опита, и изтича обратно горе, като остави Хейвън при тях и каза на Дъглас, че след малко се връща.

Хейвън стоеше сковано, явно се чувстваше неудобно с новодошлите.

Филип леко й помаха със свободната си ръка и каза:

— Мамо, това е приятелката ми Хейвън.

Строгото изражение на Нанси се стопи в усмивка.

— Здрасти, Хейвън — поздрави тя. — Сигурно цялата тази каша доста те разстройва.

— Добре съм — тихо отвърна Хейвън. — Безпокоя се обаче за малките момичета, братовчедките ми. Стрелбата ги разплака.

— О, господи — рече Нанси. — Трябва да сложим край на тези глупости, нали?

Хейвън кимна.

— Разбрах, че ти си помолила Филип да дойде в Англия.

— Да. И той го направи. Съжалявам, че го забърках във всичко това.

— Аз пък не съжалявам — намеси се Филип. — Вярно, стана голяма бъркотия, но се радвам, че се запознах с теб.

Дъглас върна Грег и отново го закопча. Нанси попита младежа дали също може да посети тоалетната и Уил не пропусна да включи и себе си в списъка на чакащите. Дъглас ги предупреди да не правят глупости, разкопча ги и ги изведе навън. Когато те излязоха, Хейвън се възползва от възможността да седне до Филип.

В преддверието Уил прегърна Нанси през рамо и леко я стисна.

— Иска ми се да не беше тук, но се радвам, че те виждам — каза той. — Смислено ли се изразих?

— Донякъде — отвърна тя и също го стисна. — Като за Уил Пайпър.

— Помниш ли обещанието, което ти дадох в болницата?

— Кое? За чийзбургерите или за жените?

Той се разсмя.

— За жените. Бях добър. Исках да го знаеш.

— Ще избера да ти повярвам.

Точно тогава вратата на стаята на писарите се отвори и един от тях излезе, за да отиде до тоалетната.

— Почакайте — каза им Дъглас. — Нека той иде пръв.

Нанси беше поразена при вида на рижавия младеж.

Писарят я погледна съвсем мимолетно, затътри се покрай нея и посегна към дръжката на вратата.

— Това е един от тях, нали? — обърна се Нанси към Уил, когато вратата на тоалетната се затвори.

— В плът и кръв.

— Представях си ги в монашески раса.

— Е, поне носят сандали.

— Говорят ли?

— Доколкото видях, не. — Уил се обърна към Дъглас. — Дъглас, ще позволиш ли на жена ми да надникне в стаята им?

Младежът леко повдигна пушката си.

— Десет секунди и нито миг повече.

С тези думи той открехна леко вратата към помещението на писарите, колкото Нанси да надникне, после я затвори.

— Боже мой — промълви тя. — Невероятно.

Младият писар излезе от тоалетната и се затътри към стаята.

— Влизайте, ваш ред е — каза Дъглас на Нанси. — Не мисля, че е спуснал дъската на чинията.

Десет минути след като всички бяха отново закопчани, Кейша се върна. Не беше сама. Даниъл и Кийлън вървяха след нея. Наредиха на Дъглас да се качи горе и да заеме позицията на Даниъл.

Уил изложи плана си и докато го обясняваше забързано, остана доволен, че всичко звучи разумно.

— Значи имате торове? — попита той.

— Имаме — отвърна Даниъл. — Това все пак е ферма. Как според теб издържаме писарите и всичко останало?

— А също така имате газ и бензин?

— Да. В плевнята. За трактора.

— И както разбрах, имате и патрони.

— Предостатъчно.

— И туби. Не се съмнявам в това.

— Да.

— А чувал захар и памучни конци?

— Има — отвърна Кейша.

Уил се усмихна.

— В такъв случай разполагаме с материалите.

— Кажи ми, защо трябва да ти се доверявам? — попита го Даниъл.

— Защото излиза, че съдбата ни е поставила от една и съща страна на барикадата. И двамата се бием, за да спасим семействата си.

Ани беше на друго мнение:

— Е, аз определено не съм на вашата страна. Вие убихте и ранихте агенти на МИ-5, а сега смятате да убивате и осакатявате полицаи и военни. Няма да участвам в това.

— Ани, ако бях на твое място, щях да се съглася сто процента с теб — каза й Уил. — Ето обаче как стоят нещата. Ако те се доберат до Библиотеката, като едното нищо може да не ти позволят да се върнеш към обичайния си живот. Може да те сметнат за пречка, а пречките понякога изчезват безследно.

— Въпреки това няма да ви помагам — твърдо заяви тя.

— Има начин да я използваме — каза Нанси. — Дръжте я тук, докато сме готови. Грег също. Той вече не е един от нас.

Даниъл въздъхна тежко и нареди на Кейша да освободи Уил, Нанси и Филип и да остави Ани и Грег закопчани.

— Хайде — каза Уил, докато ставаше и се протягаше. — Да идем да сготвим.

 

 

Кухнята на Лайтбърн лъхаше на домашен уют. След яростното си избухване, че са ги освободили, Кийлън се укроти и с неохота започна да прави курсове до плевнята, за да носи съставките. Уил ги забърка в най-голямата тенджера на Кейша, а Нанси изпразваше патрони в една дълбока купа, като през цялото време говореше за най-голямото си изживяване — преминаването през Библиотеката до стълбите към къщата. Под надзора на Уил Филип и Хейвън започнаха да бъркат лепкавата смес от разтворена захар и барут за фитилите. Кейша сновеше около тях и осигуряваше необходимите съдове, а снаха й Гейл надничаше от време на време, когато не наглеждаше спящите си момичета. Даниъл, синовете му и Кийлън стояха на пост и надничаха през дупките в завесите.

— Откъде каза, че си научил всичко това? — попита Нанси.

Уил се засмя и остави лъжицата.

— Навремето работех в правозащитна организация, ако не си забравила. Да не мислиш, че мога само да ловя риба?

— Аз също работя в правозащитна организация, но не знам как се прави бомба.

— Защото се издигна прекалено бързо по стълбицата.

Телефонът звънеше непрекъснато по време на приготовленията, но не му обръщаха внимание. Когато приключиха, течността беше достатъчна за четири туби. Уил внимателно пъхна фитилите в отворите и ги закрепи с парцали от нарязаните кърпи на Кейша.

— Ще проработят ли? — попита Кейша.

Уил посочи към Филип и Хейвън.

— Ако децата са направили добри фитили, би трябвало.

— Ако рецептата ти е била добра, значи ще проработят — каза Филип.

— В такъв случай би трябвало да се получат доста сериозни огнени топки — рече Уил. — Само да се надяваме, че никой няма да пострада.

Върнаха се обратно долу с две от тубите и минаха през Библиотеката до изолатора.

— Какво е това? — попита Ани и посочи тубите.

— На какво ти прилича? — отвърна с въпрос Нанси.

— Мисля, че сте полудели — каза Ани. — Абсолютно сте откачили. В един момент сте заложници, а в следващия се превръщате в терористи.

Уил взе ключа от Кейша и я освободи.

— Време е да си вървиш, Ани. Сигурен съм, че навън бъка от агенти на МИ-5. Намери хората си и им кажи, че ще направят огромна грешка, ако атакуват фермата. Кажи им, че имаме дузина бомби и ще ги използваме. Да се погрижат добре за крака ти. Бих те целунал за довиждане, но ако го направя, Нанси може да запали фитила.

— Ела с мен — каза Кейша и посочи към Библиотеката. — Ще излезеш оттам, през къщата.

Уил се наведе над Грег и също го освободи.

— Ти също си отиваш, Грег.

Грег примигна няколко пъти и стана.

— Страх ме е — каза той.

— Не се и съмнявам — отвърна Уил.

— Какво ще стане с мен?

— Честно казано, не знам. Федералните още не знаят за ролята ти, но предполагам, че ще научат скоро. Нали, Нанси?

— Ще се наложи да те издам, когато ми се отвори възможност — тъжно рече тя и кимна.

— Може пък китайците да те вземат — предположи Уил.

Очите на Грег се насълзиха.

— Съжалявам.

— Не се и съмнявам — рече Уил.

— Ще кажеш ли на Лора, че я обичам?

— Ще можеш да го направиш сам — отвърна Уил.

— Мислиш ли?

— Виж, Грег, ти си ОХ. Проверих преди години, когато базата данни беше у мен.

— Гледал си Грег Дейвис, нали? Някога да съм ти казвал, че съм осиновен? Истинската ми фамилия е била Танер. Това име е трябвало да търсиш.

На Уил му призля. Заради дъщеря си той потупа Грег по гърба и го отпрати заедно с Кейша.

 

 

Заместник-председателят И Бао седеше в командния център на външното разузнаване в Министерството на държавната сигурност до генерал Бо. На контактната стена пред тях се виждаха сателитни изображения в реално време и инфрачервени образи от Пин.

— Виждате ли това? — каза един старши аналитик, скочи на крака и посочи някаква точка на един от екраните. — Движи се. Има и промяна във височината.

— Какво ще наредите? — обърна се генерал Бо към И.

И Бао разбираше, че въпросът е чисто почтителен, но въпреки това се раздразни, че генералът изпитва нуждата да го зададе. Отговорът беше очевиден.

— Обсъдихме сценария, генерале. Няма причина да променяме плана си.

 

 

Ани заразмахва яростно бялата кърпа над главата си, докато излизаше, накуцвайки, от предната врата на къщата, след което се затича, доколкото може, към шосето и групата войници. Грег също се появи с наведена глава, отпуснал вяло своята кърпа.

Сиво-черната хищна птица с размерите на орел рибар безшумно пикира от черното небе.

Само че не беше никаква птица.

Китайският безпилотен самолет се насочи към сигнала, излъчван от скъпия „Ролекс“ на Грег.

Ракетата с размерите на флумастер полетя към целта си и се заби в гърдите му, като експлодира при удара.

Гърмежът беше достатъчно силен, за да бъде чут под земята.

Уил не беше сигурен, но имаше доста добра представа какво е станало.