Глен Купър
Библиотекарите (23)

22.

Когато Ани се размърда, Уил бързо скри дневника под дюшека. Почти нямаше време да проумее прочетеното. Преди години бе открил с изумление, че Библиотеката е повлияла на хора като Жан Калвин, Нострадамус и дори на Уилям Шекспир. Сега пък научаваше, че е изиграла роля и в Американската война за независимост! Откровението го замая, но дрезгавият глас на Ани рязко го върна в настоящето.

— Колко е часът? — попита тя, посягайки със свободната си ръка към бутилката вода до леглото.

— Почти седем. Как е кракът ти?

— Възпален. Мислиш ли, че са прибрали Мелроуз?

— Надявам се, но не вярвам, че ще спасят окото му.

— Не бих казала нещо толкова ужасно, но мисля, че една превръзка ще му отива.

Филип се изкиска.

— А, и ти си буден — рече Уил. — Как я караш?

— Трябва да си изпразня мехура — намусено рече момчето.

— Можеш да пикаеш в бутилката — предложи му Уил.

— Няма да го направя пред нея! — запротестира Филип.

— Дали полицията вече е пристигнала? — попита Ани.

Уил сви рамене.

— По-добре да не е само пътен полицай Уилсън. Той дори нямаше оръжие, нали?

— Можем да реагираме адекватно на ситуации със заложници, Уил — зае защитна позиция Ани. — Имаш съвсем смътна представа за способностите ни в тази страна.

— Е, тогава да се надяваме, че ще успеят да се справят с неколцина фермери с пушки.

Филип реши да се разкрещи с пълно гърло.

— Трябва да се изпикая!

Секунди по-късно Кейша влезе откъм преддверието със сина си Ендрю.

— Ето така стават нещата тук — каза Филип.

Кейша организира пишпауза за всички и след като те се върнаха по леглата си, Ендрю излезе и я остави сама с тях.

Тя седна уморено на едно празно легло.

— Е, какво е положението горе? — попита Уил.

— Имаме си доста голяма компания, ако питате мен — отвърна с въздишка Кейша. — Иска ми се това изобщо да не се беше случвало.

— Така е било писано — рече Уил. — Това е шантавото на съдбата, макар че едва ли трябва да ти го казвам.

Тя кимна сериозно.

— Свързаха ли се вече с вас? — попита Уил.

— По телефона. Мъж с любезен глас. Аз вдигнах първия път. Попита дали ти и Филип сте вътре, но Даниъл отказа да отговори.

— Ще поискат нещо от вас. Някакъв жест на добра воля. Защо не пуснете Филип?

— Даниъл не позволява. Заинатил се е. Ужасно упорит човек е. Винаги съм харесвала това у него.

— Тогава им предайте Ани.

— И това няма да стане.

— Тогава какво? — попита Уил. — Как според Даниъл ще приключи всичко това?

— И той самият не знае.

— Но ти знаеш, нали? Не вярвам, че нямаш представа.

По бузата й се стече сълза.

— Ела да се поразходим, Уил — рече Кейша.

Той вдигна ръката си и тя го освободи. Излязоха в преддверието и Кейша му предложи да се разходят из Библиотеката.

— Не можем ли да седнем при писарите, без да ги притесняваме? — попита Уил.

Тя каза, че става.

— Малко неща ги разсейват, когато работят.

Влязоха в стаята на писарите и те почти не им обърнаха внимание. Хейвън беше там и четеше учебник. Кейша й каза да се качи горе, но я предупреди да не се приближава до прозорците и да не дърпа завесите.

— Полицията още ли е тук? — попита момичето.

Майка й кимна.

— Мога ли да поседя с Филип?

— Ако внимаваш — рече Кейша. — Моля те да не му махаш белезниците. За твое добро е.

— Другата жена още ли е там?

— Името й е Ани — каза Уил. — Бива си я. Но и тя е уплашена.

Двамата с Кейша седнаха в предната част на стаята и загледаха мълчаливо писарите. Уил си помисли, че с нея приличат на учители, надзираващи учениците си по време на контролно.

Бледите лица на седемте писари бяха абсолютно съсредоточени. Навели глави, те движеха беззвучно химикалките по листата. Уил си помисли, че в миналото скърцането на перата по пергамента е било същинска какофония; сега единственият звук беше шумоленето на обръщаните листа. Дори да им се налагаше да мислят какво да пишат, това не личеше по нищо. Нямаше поглеждане към тавана в търсене на вдъхновение, нямаше въздишки и мърморене. Работеха като ефективни, добре смазани машини.

Уил забеляза, че най-възрастният — прошарен мъж с рядка червеникава брада, лигави синята си риза, сякаш без да забелязва. Кейша стана да се погрижи за него. За подобни ситуации на стената висеше кърпа и тя избърса внимателно и нежно лицето и ризата му. Капка слюнка беше паднала върху страницата и Кейша попи и нея.

Върна се отново при Уил.

— Името му е Ангъс — рече тя. — Доколкото знам, е на осемдесет или някъде там. Има му нещо, но не сме в състояние да разберем какво.

— Не ми се вярва местният доктор да прави посещения по домовете — отбеляза Уил.

— Не и в този дом — отвърна тя. Изглеждаше доволна, че има повод да се усмихне. — Станали сме доста добри в домашното лечение. Когато някой започне да кашля или вдигне температура, го слагаме там, където сега сте вие, за да не зарази останалите. Но като цяло са здрави.

Уил се загледа в зеленооките лица.

— Мога ли да те питам нещо?

— Да.

— За синовете ти.

— Ендрю и Дъглас ли?

— Не, за тези.

Тя отново стана, отиде зад най-младия писар и положи ръце на раменете му. Той спря за момент, но после продължи да пише, без да вдига очи.

— Това е Робърт. На седемнайсет е, но изглежда по-малък, нали? — После отиде при Матю. — А Матю е на двайсет и една. Бях само на деветнайсет, когато го родих. Останалите са от времето на майка ми, да почива в мир.

— Какво мислят другите ти деца за това?

Тя целуна рижавата коса на Матю и се върна при него.

— Приемат го. Знаят. И момичетата знаят, че когато им дойде времето, ще направят каквото трябва.

— Но това време няма да дойде, Кейша. Знаеш го. За добро или за лошо всичко, което познаваш, скоро ще приключи. Полицията няма да си тръгне.

Отговорът й беше толкова тих, че той едва не го пропусна.

— Знам. Знам. Какво ще се случи с тях? Виждам много неща, Уил, но когато става въпрос за тях, не виждам нищо.

— Ще направя всичко по силите си да им помогна. На тях и на теб.

— Ще бъдат затворени някъде. Хората ще идват и ще ги гледат, все едно са животни в зоопарк. Не мога да понеса тази мисъл.

— В такъв случай трябва да направим нещо. Да овладеем ситуацията, преди да е станало късно.

— Нищо не можем да направим — отчаяно рече тя.

— Напротив, можем — каза Уил. — Позволи ми да ви помогна.

 

 

Кени и хората му се бяха сгушили в храсталаците във вечерния студ и наблюдаваха през оптичните мерници за нощно виждане развитието на полицейската акция. Тесният път беше задръстен от полицейски автомобили, линейки и голям команден микробус от полицейското управление на Къмбрия. Специален екип бе заел позиции, но Кени се присмя на тактиката им.

— Господи, вижте ги проклетите некадърници! Имат само двама стрелци на високи позиции зад фермата. Тази къща е непроницаема като херметически затворена подводница.

Харпър отвори пакет готова храна и попита шефа си дали е гладен.

— Какво е това? — попита Кени.

— Лайняна яхния — отвърна Харпър.

— Да, определено ще хапна, ама първо искам да се обадя. — Той пъхна слушалката в ухото си, даде гласова команда на нетпена си и когато се свърза, каза: — Обажда се Кени. Дайте ми адмирал Сейдж. Приоритет алфа.

— Каква е ситуацията? — попита Сейдж няколко секунди по-късно.

— Както изглежда, всички полицаи в радиус от двеста километра са се събрали тук заедно с братовчедите си. Следим ги, но засега няма развитие. Онези са се сврели на сигурно място в къщата. Има и типове от МИ-5, които щъкат наоколо и докладват през пет секунди на Лондон, но са оставили полицията да командва парада.

— Имаме ли потвърждение, че Пайпър е вътре?

— Не. Той обаче е вътре. Сигурен съм. Синът му също е там. И Лок, момичето от МИ-5, това вече е сигурно. Раниха шефа й и го оставиха на пътя заедно с трупа на друг агент.

— И ти все още не знаеш какво става там? — с явно раздразнение попита Сейдж.

— Не, сър.

— Нищо ли не се споменава за библиотекари?

— Нищо. Имате ли да ми кажете нещо за ситуацията с китайците, адмирале?

— Продължават да дрънчат с оръжие. Дипломатическите канали са задръстени от приказки. Много пушек, много подпалени задници в Обединените нации.

— Разбрано — каза Кени. — Някакви промени по мисията ни?

— Не, само стойте настрана и продължете визуалното и електронното наблюдение. Докладвайте след два часа или по-рано, ако има някакво развитие. Край.

— Какво каза той? — попита Лопес.

— Да се спотайваме като мишки и да си отваряме очите на четири.

Харпър подаде на Кени пакет храна.

— Откъде е този тъп израз? — попита той. — Да се спотайваме като мишки? Една мишка може да вдигне адски много шум, ако си науми нещо.

— Може би е по-добре не мишки, а буболечки — предложи Лопес.

Кени задъвка яхнията си.

— Нямаш представа какъв невежа си, Лопес. Буболечките са най-шумните създания на тази планета. Знаеш ли, че една мъничка буболечка на име водомерка издава звук с мощност почти сто децибела? Все едно на три метра от теб да профучи товарен влак. И знаеш ли как го правят?

Лопес не знаеше.

— Курът на буболечката е дебел колкото човешки косъм — горе-долу като твоя, Харпър — и тя го търка из някакви ръбове по корема си като лъжица по дъска за пране. И вдига адска гюрултия.

— Откъде ги знаеш тия дивотии, шефе? — поинтересува се Лопес.

Кени заби лъжица в яденето си.

— Нямам представа, Лопес. Просто ги знам.

 

 

— Сигурно много се гордееш с баща си — каза Ани на Филип.

Двамата бяха лежали в неловко мълчание един до друг, докато тя не се осмели да поеме инициативата.

— Да, предполагам — отвърна той.

— Чудила съм се какво ли е изживяването, нали разбираш. Да си дете на прочут родител. Моят баща е обикновен експерт-счетоводител.

— Изобщо не съм се замислял.

— Така ли? Видях, че си спечелил съревнование за есе, в което той е главният герой.

Филип като че ли се смути.

— Беше след инфаркта му. Не знам защо го написах.

— Спокойно, не е нужно да ми обясняваш. Но може би ще ми кажеш защо дойде в Йоркшър? Как се стигна до това положение?

Преди той да отговори, Хейвън влезе в стаята, седна до Филип и изгледа намръщено Ани.

Филип я побутна.

— Тя току-що ме попита защо съм дошъл.

— И ти каза ли й? — поинтересува се Хейвън.

— Още не.

— Дойде, защото аз го помолих.

— Отдавна ли се познавате? — попита Ани.

— Не, прочетох есето му в училище.

— А, значи пак стигнахме до есето — отбеляза Ани. — И защо се свърза с него?

— Не е нужно да й отговаряш — обади се Филип и изгледа лошо Ани.

— Защо ли имам чувството, че се натрапвам тук? — рече тя. — Ако ме освободиш, с удоволствие ще се дръпна и ще ви оставя да си гукате.

— Много смешно — отвърна Хейвън. — Ще ти кажа. Реших, че Филип може да помогне и да съобщи на света, че онези истории с Хоризонта са пълни глупости. Една моя съученичка се обеси от притеснения. Реших, че трябва да се направи нещо.

— Ако питаш мен, това е похвално, млада госпожице. Когато всичко приключи, ще се погрижа властите да научат за доброто, което си сторила.

Хейвън се разплака.

— Съжалявам, че те разстроих — притесни се Ани. — Аз…

— Защо просто не млъкнеш? — озъби й се Филип. — Иска ми се да не беше тук.

— В това отношение напълно споделям мнението ти — каза Ани. — Виж какво, Филип, не съм сигурна защо си останал с такова лошо впечатление от мен, но…

Той отново я прекъсна:

— Заради начина, по който гледаш баща ми. Сякаш става нещо. Прав ли съм?

Ани се усмихна.

— Баща ти е много привлекателен мъж, Филип, но освен това е и абсолютен джентълмен. Нищо не се е случило между нас. Имаш думата ми.

— Засега става — отвърна Филип. — Защото майка ми ще ти нарита задника, ако му се натискаш.

 

 

— Ела в Библиотеката — каза Кейша.

Уил я последва в преддверието и в другата зала. Веднага щом затвори вратата след себе си, тя се разрида.

— Не исках да ме виждат да плача. Никога не са ме виждали в такова състояние и не знам как ще реагират.

— Като гледам, май не реагират на нищо — каза Уил.

Тя се опита да преглътне сълзите си, доколкото може.

— Напротив, реагират. Но трябва да ги познаваш добре. Може да е само някакво малко потрепване на устните или дълбока въздишка. Те имат чувства.

Уил усети удобния момент и реши да не го изпуска.

— Ти също имаш.

Кейша се приближи, долепи тяло до неговото и придърпа главата му надолу, за да го целуне дълго. Той продължи да я прегръща, докато тя изливаше сърцето си.

— Живея толкова самотно, Уил. И тежко. Постоянна работа. Пазене на тайни. Изолация. Обичам Даниъл, кълна се, но вече не сме близки, помежду ни няма интимност. Той не го казва, но си мисля, че му е чоглаво, задето съм им раждала деца. Знае, че животът ни е такъв, но нима това не би подействало на един мъж?

— Предполагам, че се отразява.

— Не исках дъщерите ми да вършат същото. Но ние сме Лайтбърн и при нас е така. Това е нашият дълг.

— Разбирам — рече той. — Наистина разбирам.

Тя го целуна отново.

— Ще легнеш ли с мен, Уил? Тук, в Библиотеката. Мога да донеса одеяла.

Уил се усмихна на онова, което се канеше да каже. Можеше да преброи на пръстите на едната си ръка случаите, в които бе отказвал на подобно предложение от привлекателна жена.

— Бих го направил с удоволствие, Кейша. Наистина. Ти си прекрасна, сексапилна жена. Кръшкал съм в брака си, признавам, но неотдавна обещах на жена си, че ще й бъда верен, и поне веднъж в живота си смятам да удържа на думата си. Малко след Коледа имах доста сериозен проблем. Тя не беше длъжна да остане до мен, но го направи.

— Е, добре — въздъхна тя и го пусна от прегръдката си. — Щеше да е хубаво, но щеше да приключи скоро. И после какво?

— Отново ще си на изходна позиция. Изправена пред най-големия проблем, с който си се сблъсквала.

— Мога ли да ти помогна?

— Нетпенът на Филип още ли е у теб?

— Оставих го за по-сигурно на перваза на прозореца ми. Хейвън каза, че батерията му се зарежда от слънцето. Реших, че е по-добре да го сложа там за всеки случай.

Това беше музика за ушите му.

— Чудесно. Донеси ми го веднага щом можеш.

— Какво смяташ да правиш?

— Знанието е сила, Кейша. То е единственото оръжие, с което разполагаме. Ако светът не е научил за вашата Библиотека, когато властите превземат това място — а те ще го направят — книгите ще бъдат конфискувани и всичко ще бъде потулено. Вероятно ще оставят всички на тъмно за Хоризонта и ще организират някаква нова Зона петдесет и едно, за да използват данните за военни и политически цели. Може дори да избият всички ни или да ни затворят, за да са сигурни, че никой няма да научи.

— Господи — прошепна тя.

— Бях в същата ситуация преди години и единственият начин да си спася задника беше да пусна информацията за Зона петдесет и едно. И сега трябва да направим същото.

— На кого ще кажеш?

— Не на жена ми. Тя ще бъде задължена от ФБР да пази тайна. Има обаче един друг човек. Мисля, че мога да му се доверя. Ще бъде идеален за целта. Моля те, Кейша, донеси ми колкото можеш по-скоро нетпена.

Тя му отговори с решителен поглед. Остави го тук, свободен да се размотава. Библиотеката беше толкова голяма, че той почти губеше ориентация. Продължаваше сякаш безкрайно в далечината, все едно гледаше в поставени едно срещу друго огледала. За момент му се прииска да тръгне към отсрещния край и да прелисти близкото бъдеще, но си заповяда да не го прави. Наистина не искаше да знае кога ще умре. Не искаше да знае и за Филип. Както и за Нанси. Или за дъщеря си Лора. Никога не бе искал да научава. Не искаше и други хора да научават.

Затова взе напосоки книга от далечното бъдеще. Страницата беше за 21 май 2440 г. Имената бяха пъстроцветна дъга, на десетки езици.

Светът ще бъде добре, помисли си той.

Кейша се върна задъхана с нетпена на Филип.

— Оставям на теб да ни защитиш — рече тя.

Той взе устройството от ръцете й и я целуна по челото.

— Няма да те разочаровам.

И макар да се запъна с непознатите бутони на нетпена, той успя да направи снимка на един дълъг рафт с книги от Библиотеката.

 

 

Кейша закопча отново Уил за леглото му и с многозначителен поглед го остави в компанията на Филип и Ани.

— Вижте какво си имам — каза Уил и извади нетпена от джоба си.

— Нима ти го е дала? — слисано попита Ани.

— Аха.

— Трябва да се свържем с моята централа и да им докладвам ситуацията — каза тя.

— Не, ще играем по друг начин — твърдо рече Уил. — Филип, искам да изпратиш криптирано съобщение.

— Да прокарам тунел ли? — попита синът му.

— Да, тунел. Можеш ли да го направиш?

— Разбира се.

— И да изпратиш снимката, която направих току-що.

— Дай ми нетпена. Да пишеш ли искаш, или да диктуваш?

— Да пиша.

— Момент, да настроя екрана. На кого ще пращаш съобщението?

— На чичо ти Грег.

Уил с мъка задвижи големите си пръсти по малката виртуална клавиатура, но все пак успя да се справи. Подаде устройството на Филип.

— Пусни го.

Настъпи суматоха и вратата на помещението се тресна в дървения параван.

Появи се Даниъл с горящи от ярост очи. Ендрю беше зад него, копие на баща си.

Даниъл видя нетпена в ръката на Филип и му го взе грубо.

— Ендрю е видял какво прави майка му и ми каза веднага щом се върнах от плевнята.

Даниъл хвърли устройството на пода и го стъпка с ботуша си. Малкият цилиндър се сплеска и навсякъде се разлетяха парченца метал и пластмаса.

— А сега ми кажи истината, момко, или ще те напердаша така, както напердаших жената.

Уил не се сдържа.

— Много мъжка постъпка от твоя страна, Даниъл. Да пребиеш собствената си жена. Не ти ли стиска да се изправиш пред мъж?

— Я си го начукай — каза му Даниъл. — Попитах те, момченце, обади ли се на някого?

Филип го погледна право в очите.

— Не.

— Поднасяш ли ме?

— Кълна се. Щях да го направя, но така и не успях.

— Добре, и без това си имаме достатъчно неприятности, за да се налага ви мислим и вас.

И като стъпка за последен път остатъците от нетпена, Даниъл се обърна и излезе, следван от сина си.

На Уил му се искаше да прегърне Филип през рамо, но веригата му пречеше, пък и хлапето сигурно щеше да се смути от жеста.

— Изпрати ли го? — попита той.

— Разбира се, че го изпратих — гордо отвърна момчето.

— Ти си отличен лъжец — одобрително рече Ани. — Можеш да направиш сериозна кариера в разузнаването.

— Не съм лъгал. Той ме попита дали съм се обадил — каза Филип. — Да се беше сетил да задава по-добре въпросите си.