Глен Купър
Библиотекарите (3)

2.

Какво означава за мен датата 9 февруари 2027 г.

Есе от Филип Пайпър

Остават 394 дни до „Големия ден“, „Хоризонта“ или „Последния учебен ден“, както го наричат много от приятелите ми. Всеки се пита какво ще се случи тогава и хората се побъркват в една или друга степен. Дали ще бъдем заличени от астероид с размерите на Род Айлънд? Или ще бъдем погълнати от черна дупка? Изпържени от гама-лъчи от Слънцето? Или 10 февруари ще се окаже ден като ден?

Не се различавам от останалите, които си мислят за участта на човечеството. С едно изключение. Баща ми е Уил Пайпър — човекът, който съобщи на света за 9 февруари 2027 г.

Малко ми е трудно да завърша това есе, защото татко е сериозно болен. Получи инфаркт и в момента е в болница. Зная, че той е ОХ, но това не означава, че ще се оправи. Никой не знае дали ще може да върви и говори отново, нито дори дали ще бъде в състояние да контактува. Поставен е на командно дишане в интензивното отделение. Дават му някакво ново лекарство и ще видим дали то ще помогне. Зная обаче, че ако беше в съзнание, нямаше да ме остави на мира, ако не си предам есето в срок, поради което и го пиша.

Дори не съм бил роден, когато нещата са започнали да се разнищват през 2009 и 2010 г. Мисля, че бях на дванайсет, когато научих за онези събития и за ролята на баща ми в тях. Той написа книга, която признавам, че така и не съм чел. Вместо това гледах филма „Библиотека на мъртвите“. Биваше си го, макар че е доста шантаво да гледаш как някакви актьори играят баща ти и майка ти. Майка ми винаги казва, че й се иска да беше красива като актрисата, докато татко никога не е искал да говори на тази тема. Каза, че филмът бил тъп, пълен с неточности, и че било по-добре изобщо да не са го снимали. Истината е, че никога не е бил от хората, които обичат да бъдат в центъра на вниманието.

През 2009 г. баща ми бил агент на ФБР в Ню Йорк. Започнал да работи по случая на така наречения Убиец на Апокалипсиса. Някакъв човек от Невада изпращал картички на хора в Ню Йорк с датата на смъртта им и всичките девет наистина умрели точно в предречения ден. Никой не можел да разбере какво става, тъй като между жертвите нямало нищо общо и „убийствата“ напълно се различавали едно от друго. Татко ми бил главен разследващ, а майка ми — която по онова време не ми е била майка — била младши агент. Двамата били екип и предполагам, че и до днес си остават такъв.

Случаят изглеждал абсолютно безсмислен и разследването непрекъснато се озовавало в задънена улица. Мама и татко обаче наистина са отракани и успели да установят, че картичките са от един компютърджия на име Марк Шакълтън, който работел в свръхсекретна лаборатория в Зона 51 в Невада. И не само това, ами татко всъщност го познавал, тъй като били съквартиранти през първата година в колежа. През 2009 г. всички смятали, че Зона 51 е някаква база за секретни оръжия или може би място за изучаване на НЛО. Оказва се, че истината е още по-изумителна.

Както днес е известно на всички, Зона 51 е хранилището на прочутата Библиотека на Вектис. През 777 г., на седмия ден от седмия месец, във Вектис в Англия (днес мястото се нарича остров Уайт) се родило бебе, което било седми син на седмия син. Момчето било чудато и непрекъснато пишело списъци с датите на раждане и смърт на хора от цял свят, които никога не било срещало. Някакви монаси от един манастир го взели при себе си и си дали сметка, че онова, което върши то, е чудо. Основали таен орден, който да се грижи за него, и осигурили жени, които да му раждат деца и внуци. През вековете хиляди чудаци като него създали огромна подземна библиотека с над 700 000 книги с датите на раждането и смъртта на всички, които ще живеят до 9 февруари 2027 г.

Никой не знае как са го правели. Някои твърдят, че може би са имали някаква свръхестествена връзка с вселената или с Бог. Предполагам, че никога няма да се разбере. През XIII в. обаче се случило нещо. Най-неочаквано, докато работели върху пергаментите за 9 февруари 2027 г., писарите престанали да пишат имена. Вместо това написали Finis Dierum, което означава „Край на дните“ на латински. После всички се самоубили.

След това Библиотеката била запечатана от монасите и никой не знаел за съществуването й, докато не била открита от британски археолози през 1947 г. Уинстън Чърчил предал Библиотеката на американците, които осъзнали, че тя може да се окаже изключително ценна. Американското правителство създало Зона 51 като нейно хранилище и похарчило много време и пари, за да измисли как да използва данните за политически и военни цели. Например, ако знаеш, че петдесет хиляди души с пакистански имена ще умрат в някой конкретен ден, можеш да разработиш сериозен план за реагиране на кризата. В продължение на 50 години никой извън правителството не знаел за Библиотеката. Докато татко ми не научил за нея.

Марк Шакълтън имал свои идеи какво да прави с данните. Той искал да натрупа пари с тях и Убиеца на Апокалипсиса станал част от замисъла му. Татко открил истината за съществуването на Библиотеката и неутрализирал Шакълтън. Сдобил се с копие на базата данни за раждането и смъртта на всички в Съединените щати до 2027 г. Ако смъртта ти не е записана в базата данни, ти се водиш ОХ, или „Отвъд хоризонта“. Татко проверил себе си, мама, мен и някои от роднините си. Всички сме се оказали ОХ. След това той скрил базата данни в Лос Анджелис като застраховка.

Известно време татко пазил тайната на Зона 51 заради споразумението, което бил сключил с властите. Не мисля, че това му е харесвало особено, но искал да защити мен и семейството ми (аз съм роден през 2010 г.); освен това татко винаги е вярвал, че ако хората знаят датата на смъртта си, това сериозно ще размъти умовете им и ще се стигне до лоша ситуация. Двамата никога не сме разговаряли за това, но във филма героят му наистина се терзае дали да си мълчи, или да проговори. Мисля, че тази част от филма е вярна. Но когато съм бил съвсем малък, с татко се свързали някакви хора, които преди работели в Зона 51. Те били част от група, наричаща се Клуб 2027, която се опитвала да разбере какво ще се случи през 2027 г.

Една от книгите от Библиотеката на Вектис се появила на търг в Лондон. Непознатите поискали от татко да им помогне да се сдобият с нея. Това била единствената книга, която липсвала в Зона 51, и те си мислели, че в нея може би се крие отговорът за 2027 г. Оказали се прави. Имало един сонет, написан от младия Уилям Шекспир. Татко ми заминал за Англия и отишъл в имението Кантуел Хол, където тръгнал по загатнатите в сонета следи и така научил за Края на дните и за самоубийството на писарите. Освен това открил, че знанието за Библиотеката на Вектис е повлияло на прочути исторически фигури като Жан Калвин и Нострадамус, а също и на самия Уилям Шекспир.

В Зона 51 имало охрана от правителствени агенти, известни като „наблюдателите“, които били изпратени да спрат татко ми и почти успели. Опитали се да отровят цялото ни семейство с въглероден окис. Едва не съм умрял, когато убили дядо ми и баба ми, които така и не опознах. Двамата с мама сме се скрили, а татко заминал за Лос Анджелис да вземе скритата база данни. Бил прострелян от наблюдателите и потърсил убежище в дома на шефа на Клуб 2027 в Лас Вегас. Там бил заловен, но мама го спасила, което било страхотно.

Татко дал базата данни на Грег, съпруга на заварената ми сестра, който бил журналист във „Вашингтон Поуст“; след дълги размисли решил, че хората имат право да знаят онова, което знае правителството. Грег публикувал сензационна статия за Библиотеката и татко се превърнал в знаменитост въпреки желанието си. Мама продължила да работи във ФБР. И все още е там.

Базата данни така и не била публикувана. Правителството завело дело срещу вестника и случаят стигнал чак до Върховния съд. Така хората никога няма да научат за датата на смъртта си, но всички знаят за 9 февруари 2027 г.

Странно, но лично аз никога не съм се замислял сериозно за тази дата, докато татко не получи инфаркт. Никога досега не ми се е случвало някой от близките ми да умре или да се разболее сериозно. Инфарктът на татко промени това. Сега осъзнавам колко крехък е животът и как може да ти бъде отнет просто така. Сега се страхувам какво ще стане с него и си признавам, че се страхувам какво ще се случи и с мен, с мама, с приятелите ми и с всички на планетата.

Нямам отговори. Може да съм син на Уил Пайпър, но съм в неведение какво ще се случи с нас, колкото и всеки друг. Ето обаче какво си мисля. Трябва да се опитваме да живеем така, че всеки от тези 394 дни да си заслужава. Трябва да се опитваме да бъдем по-добри едни с други, да не бъдем гадняри, да се усмихваме много, да не се оплакваме и да не мърморим за щяло и нещяло, да не бъдем потиснати. Трябва да изживяваме пълноценно всеки ден и да се забавляваме.

Можем да имаме или 394 ужасни, или 394 страхотни дни. Лично аз избирам страхотните.

И си мисля, че Уил Пайпър би направил същия избор.