Глен Купър
Библиотекарите (21)

20.

Беше късен следобед и слънцето над долините почти не можеше да им предложи светлина или топлина. Стадата овце започваха да се скупчват, соколи се понесоха по топлите течения в небето, издебвайки последната си храна за деня. В сгъстяващия се здрач екипът на МИ-5 доближи фермата Лайтбърн.

Роб Мелроуз слезе от колата и се обърна към Ани.

— Господи, можеш ли да си представиш да живееш на подобно място? Средновековието май още не е свършило тук.

Тя погледна нагоре към стръмните склонове на хълмовете.

— Мисля, че е прекрасно.

— Да бе — отвърна Мелроуз. — Не очаквам проблеми, но по-добре да се застраховаме, за да не съжаляваме после. Мичъл, ела с нас, за да можем да претърсим по-добре, ако се съгласят. Дейвид, остани при колата.

Шофьорът посегна към пистолета под мишницата си, но Мелроуз го спря.

— Не показвай оръжия, ако обичаш. Не сме тръгнали на война.

Ани почука на вратата. Двамата й колеги бяха зад нея. Изчака половин минута, после почука отново. Този път вратата се открехна едва-едва и Кейша надникна през процепа.

— О, здравейте — рече Ани. — Помните ли ме? Госпожица Лок от службите за сигурност? Извинете, че ви безпокоим отново, но може ли да влезем и да ви зададем още няколко въпроса?

— За какво? — последва троснатият отговор.

— Ами всъщност става дума за господина, с когото бях миналия път. Господин Пайпър. Случайно да сте го виждали?

— И той ли се е изгубил? — остро попита Кейша.

— Да, ами… така изглежда. Наистина много ще ни помогнете, ако ни пуснете да си поговорим.

Кейша кимна.

— Секунда само.

Вратата се затвори. Ани се обърна към Мелроуз и сви рамене.

— Мисля, че ще ни съдейства.

— Нали уж каза, че била дружелюбна — рече Мелроуз.

— Поне не ни тегли една — отвърна Ани.

 

 

Кени и хората му се преместиха, за да наблюдават вратата от скрита позиция от другата страна на пътя. Когато колата на МИ-5 отби на алеята на Лайтбърн, те спряха край пътя и продължиха пеша, помъкнали снаряжението си. Пресякоха река Еден при един брод и продължиха нагоре към подножието на Големия мечи хълм, който се извисяваше над тях. На около четиристотин метра от фермата успяха да си намерят удобна позиция в храсталака.

Кени гледаше през бинокъла как входната врата се отваря отново и тримата агенти влизат в къщата.

— А сега какво? — попита Харпър шефа си.

— Да се надяваме, че ще излязат с Пайпър — отвърна Кени. — В такъв случай ще ги последваме обратно до хотела или накъдето са се запътили и ще отмъкнем тихомълком кучия син, после ще го натиснем здравата, за да разберем дали не знае нещо за картичките.

— А ако излязат без него?

Кени духна в шепи, за да стопли ръцете си.

— Тогава ще продължим да търсим.

 

 

Кейша ги пусна да влязат. Камината бумтеше. Ани огледа кухнята отляво и дневната отдясно. Нямаше никого.

— Не сме виждали отново господин Пайпър — рече Кейша, като поглеждаше неспокойно към гостите си.

— Странно — отбеляза Ани. — Той каза, че ще се върне да ви пита още някои неща — излъга тя.

— Е, не е идвал.

Мелроуз пристъпи напред и вирна брадичка.

— Вижте какво, госпожо Лайтбърн, това е важен въпрос за властите и дойдох тук чак от Лондон, за да го разреша. Бихме искали да претърсим района, за да сме сигурни, че господин Пайпър не е тук.

— Казах ви, че го няма — грубо отсече Кейша. — Това не ви ли стига?

— Не намеквам, че не ни казвате истината, госпожо, но ако ми плащаха по един паунд за всяка лъжа, която са ми казвали по време на работа, досега да съм натрупал състояние. Не мога да напиша в доклада до началника си, че просто съм приел показанията на разпитвания. Настоявам да ни позволите да огледаме.

Бузите на Кейша пламнаха.

— Аз пък ви казвам не! Вървете си.

— Роб, остави ме да поговоря с госпожата насаме, става ли? — обади се Ани.

Мелроуз се вцепени и я игнорира.

— Вижте, можем да направим това или по лесния начин, или по трудния. Или ще ни позволите доброволно да претърсим собствеността ви, или в най-скоро време ще се върнем с разрешително и с местната полиция. Ако тогава окажете съпротива, ще се озовете в затвора.

Даниъл Лайтбърн се втурна към тях от стълбите, като размахваше пушка.

— Идвате в имота ми и започвате да заповядвате? — яростно изкрещя той. — Заплашвате, че ще ни тикнете зад решетките? Няма да се получи, господинчо.

Мичъл посегна към пистолета под сакото си и се премести, за да защити Ани и Мелроуз. Беше работил като бодигард в Службата за защита на Короната и вероятно действаше напълно инстинктивно.

За част от секундата в помещението се възцари тишина, докато Ани не видя омразата и решимостта на лицето на Даниъл.

— Не! — изкрещя тя.

Пушката беше заредена с 8-и номер сачми за птици. Изстрелът разкъса гърдите на Мичъл, пронизвайки сърцето и белите дробове. Тялото му пое повечето сачми, но не и всички. Мелроуз беше улучен от половин дузина в лявата буза и окото и рухна на пода, като се гърчеше в агония. Мичъл остана да се олюлява няколко мига като отсечено дърво, преди гравитацията да си каже думата, след което падна мъртъв отгоре му.

Ани получи две сачми в десния крак, но не обърна внимание на изгарящата болка и се отпусна на колене, за да се погрижи за ранените.

— Викнете линейка! — извика тя. — Веднага!

Двама мускулести младежи, братята на Хейвън, се втурнаха по стълбите на помощ на баща си.

Даниъл презареди пушката и отново я насочи към Мелроуз и Мичъл.

— Никакви линейки! Момчета, вземете им оръжието. Кейша, погрижи се онзи да млъкне и да спре да кърви. Свалете ги долу.

Хейвън беше на стълбите и плачеше при вида на касапницата; зад нея опулено гледаха двете й по-малки братовчедки, които като че ли още нямаха десет. Кейша им нареди да се приберат в стаите си, след което коленичи до Ани с кърпа, която притисна в окървавеното лице на Мелроуз.

Агентът, който беше останал при автомобила, чу стрелбата и започна да отваря вратата.

Преди кракът му да стъпи на земята, друг гърмеж разцепи въздуха и сачмите затракаха по вратата. От крака и хълбока му потече кръв. При вида на едрия мъж, готвещ се за втори изстрел, агентът превключи на задна и даде газ надолу по пътеката.

Кийлън стреля отново, пръсна предното стъкло и за малко не улучи обезумелия шофьор, който стигна шосето и превключи на предна. С изкривено от болка лице той се понесе с пълна скорост към Къркби Стивън, като в същото време се свързваше със службите за бързо реагиране.

 

 

От поста си от другата страна на пътя Кени и хората му гледаха изумено разиграващата се сцена. Гърмежът от къщата се чу ясно и Кени незабавно го разпозна.

— Стреля се — констатира той.

— Какво правим, шефе? — попита Лопес, когато Кийлън атакува шофьора.

— Това не е нашата престрелка, господа. Ние сме платена публика. Едно ще ви кажа обаче. Доволен съм като кърлеж на тлъсто куче. Това означава, че Пайпър е тук. Тези кучи синове свършиха черната работа вместо нас.

 

 

Вътре цареше хаос. Братята на Хейвън отметнаха чергата в задната стая и вдигнаха някакъв капак, разкривайки стръмно стълбище, което се спускаше надолу в земята. Даниъл раздаваше заповеди.

Мъртвецът да бъде отнесен в плевнята.

Да вържат очите на Ани.

Да превържат главата на Мелроуз.

Задъханият Кийлън се втурна вътре с викове, че шофьорът се е измъкнал.

— Господи, сега какво ще правим? — извика Кейша.

— Не знам — отвърна Даниъл. — Изобщо не знам, мамка му. Момчета, свалете ги веднага долу! Кейша, погрижи се за раните им. И накарай оня да млъкне дори ако се наложи да му видиш сметката. Един или двама мъртъвци, все тая. Кийлън, донеси другите пушки и ги дай на момчетата. Навлякохме си война.

Със завързани очи и в шок, Мелроуз и Ани бяха поведени надолу по тайното стълбище. Кейша вървеше пред тях. Долу тя отвори голяма тежка врата, която водеше направо в Библиотеката от другия край на спалното и помещението на писарите.

Ани не видя нищо от хранилището, нито книгите от 2027 г., нито безкрайните рафтове. Продължаваше да говори на Мелроуз, да му повтаря, че всичко ще бъде наред, че трябва да се държи. Единственият му отговор обаче беше пъшкане и стонове.

 

 

Макар изобщо да не му се искаше да се откъсва от четивото си, Уил остави дневника на Франклин веднага щом чу приглушените гърмежи.

Бенджамин Франклин във Вектис! Какво е открил там?

Трябваше да спре. Това беше изстрел. Тежката кавалерия бе пристигнала.

Скри томчето под дюшека и събуди Филип.

— Разтъркай очи, хлапе — каза той на момчето. — Спасителният отряд май е горе.

Вторият приглушен изстрел потвърди предположението му.

Седнаха закопчани за леглата си и зачакаха трепетно. Накрая чуха приближаващи гласове, но не откъм склада, а откъм преддверието, водещо към помещението на писарите и Библиотеката. Вратата се отвори и на прага се появи Кейша. Уил моментално разбра, че нещо страшно се е объркало и че спасението отпада като опция.

Опита се да стане, забравяйки за момент, че е закопчан за леглото.

— По дяволите! — изруга той.

Филип беше шокиран при вида на ранените пленници.

— Татко?

— Всичко е наред, Филип.

Ани обърна глава към Уил, макар да не можеше да го види.

— Уил? Ти ли си?

— Аз съм. Ранена си. — По крака й се стичаше струйка кръв. — Кейша, освободи ме да помогна.

Кийлън възрази, но Кейша изпълни молбата му.

— Да не направиш някоя глупост — умолително му прошепна тя. — Вече има един мъртъв.

Уил се изправи и колкото можеше по-внимателно махна тиксото от очите на Ани. Тя се огледа уплашено и забеляза редиците празни легла.

— Какво е това място?

— После — отвърна Уил. Без да иска разрешение, той вдигна полата й, за да огледа раните. — Сачми. Кейша, донеси чисти превръзки и спирт. А също кибрит и пинцети.

— Добре съм — каза Ани. — Той се нуждае от помощ.

— Кой е той? — попита Уил.

— Шефът ми.

— А кой е бил убит?

— Името му е Мичъл — съкрушено рече тя. — Агент.

С помощта на мръщещия се Кийлън положиха Мелроуз на едно легло. Той незабавно се сви на кълбо и застена още по-силно.

— Някой знае ли, че сме тук? — обърна се Уил към Ани.

— Млък! — заповяда Кийлън.

— Кийлън, качвай се горе — намеси се Кейша. — Имаш работа за вършене. Ендрю, иди с него и донеси спирт, превръзки и всичко, което поиска Уил.

— Първо трябва да ги закопчаем, Кейша — настоя Кийлън.

— Няма къде да избягат. Вратите са заключени, аз съм при тях — отвърна тя.

— Не е достатъчно — изсумтя Кийлън. — Ендрю, вземи пушката и застреляй всеки, който се опита да направи някоя глупост. Аз ще донеса нещата.

Младежът кимна мрачно и взе пушката от чичо си, но когато Кийлън излезе, Кейша му нареди с авторитета на майка да държи оръжието с дулото към земята.

Ани най-сетне успя да отговори на въпроса на Уил:

— Другият ни агент, Дейвид, успя да се измъкне. Фермата ще бъде пълна с полицаи след по-малко от час.

Двамата коленичиха над Мелроуз, но Кейша беше онази, която махна кърпата. Мелроуз зае защитна позиция и вдигна ръце да се съпротивлява, смотолеви нещо, но внезапно притихна, сякаш силите му се изчерпаха напълно. Окото му беше подуто, кървящо и затворено, а бузата му беше кърваво месо.

— Трябва да иде в болница, Кейша — рече Уил. — Не можем да се справим с подобни рани. Някоя сачма може да е попаднала в мозъка му.

— Не! — отсече тя. — Никакви болници. Ще трябва да се оправяме тук.

Уил мислеше бързо.

— Виж, Кейша, разполагате със съвсем малко време преди да дойде полицията. Отнесете го горе и го оставете край пътя. Те ще го намерят и ще се погрижат за него. Разполагате с предостатъчно заложници. Един повече или по-малко е без значение.

Тя тутакси прие предложението му.

— Ендрю. Иди и кажи на Даниъл или Кийлън да дойде и да помогне. Ще направим това, което предложи Уил.

Младежът се намръщи.

— Но чичо Кийлън каза…

— Не ме интересува какво е казал! Ще слушаш майка си!

Ендрю не помръдна и леко надигна пушката.

— Уил, обещай, че няма да направиш някоя глупост, докато Ендрю е навън.

Уил искрено обеща и Ендрю с неохота излезе.

Кръвта потече по-силно през клепача на Мелроуз. Кейша се изправи. В склада имаше чисти кърпи и тя отиде да вземе няколко.

Уил видя, че Ани се тресе на пристъпи. Взе одеялото от леглото си, загърна я с него и я прегърна, за да я стопли.

— Съжалявам, че ти вързах тенекия — рече той. — Трябваше да го направя, за да намеря Филип.

— Здравей, Филип — немощно поздрави тя.

— Здрасти — отвърна момчето и се намръщи.

— Какво правят те тук? — попита Ани.

— По-късно ще ти обясня. А сега да помислим как да се измъкнем от тази каша.

Ани най-сетне престана да се владее и се разплака, като се извиняваше между хълцанията, че един обучен агент не бива да се държи по такъв начин.

— Всичко е наред — успокои я Уил и целуна косата й. — На първо място си човешко същество, а не агент.

— Татко, тук съм — раздразнено се обади Филип.

Уил се усмихна. Момчето защитаваше честта на майка си. Това му харесваше.

— Спокойно, хлапе — рече той и вдигна безимения си пръст. — Халката си е на мястото и майка ти е номер едно.

Кейша забърза обратно през спалното с няколко бели кърпи и сложи едната върху окото на Мелроуз.

— Кейша, всичко приключи — тихо рече Уил. — Наистина съжалявам, че се стигна дотук. Знам, че това е делото на живота ти, и разбирам колко важно е това за теб, но нещата вече излязоха от контрол. Трябва да ни пуснете. Трябва да се предадете. Заради Хейвън, заради теб, заради цялото семейство. Ако не го направите, всичко ще завърши зле.

Устната й трепереше.

— Ами Библиотеката? — посочи тя към помещението на писарите. — Ами те?

— Честно казано, не зная — призна Уил. — Ще направя всичко възможно, но както ти казах, нещата вече не са във ваши ръце.

— Знам — рече Кейша с горчива тъга, от която сърцето на Уил се сви. — Винаги съм го знаела.

— Откъде? — попита той.

— Виждам някои неща — тихо рече тя. — Отделни образи от бъдещето. Не като тях, разбира се, но виждам.

Уил погледна червената й коса и в главата му нещо изщрака. Спомни си какво беше открил преди години в Кантуел Хол в Англия. Нострадамус е имал червенокоса майка, някоя си Гасонет, с произход от Вектис. Един от редките случаи, когато от връзката между писар и млада жена се ражда момиче. Червенокосо момиче с ясновидска дарба.

Усмихна й се и тя отвърна на усмивката му.

— Да — рече тя. — От тяхното потекло съм.

— Как свършва това, Кейша?

— Не знам със сигурност, но въпреки това не мога да ви пусна. Даниъл няма да позволи, а аз съм му жена. Решението е негово.

Кийлън и Ендрю се върнаха и Кийлън дръпна Кейша в другия край на спалното. Двамата размениха остри думи, но когато се върнаха, Кийлън и Ендрю изправиха Мелроуз на крака и го помъкнаха към склада.

Кейша отиде при Уил.

— Ще направят каквото предложи. Ще го оставят при пътя. Трябва да ви закопчая с дамата. Обещах. Ще донеса аптечка и ще се погрижим за раните й. Само съдействайте, става ли?

— Можем да се справим с нея! — извика Ани. — Тя е невъоръжена!

— Не мога да рискувам Филип да пострада — отвърна той. — Остави я да ни закопчае.

Когато Кейша излезе, Ани попита от леглото си:

— Някаква библиотека ли спомена тя? Какво искаше да каже?

— Тези хора са библиотекари — отвърна Уил. И в тишината на стаята й разказа какво има от другата страна на вратата.

Час по-късно той беше единственият буден. Филип отново беше задрямал, а Ани, която изпи няколко уискита, за да понесе ваденето на сачмите, също се беше отнесла. Уил напрягаше слух за някакви признаци, че полицията идва, но не чу нищо.

Разполагаше с време, любопитството го гризеше и затова той бръкна под дюшека, извади дневника на Франклин и зачете отново.