Глен Купър
Библиотекарите (31)

30.

— На седлата!

Кени вкара патрон в цевта на карабината си и Лопес и Харпър последваха примера му. Скриха ненужната екипировка под замръзналите храсталаци и запълзяха надолу по склона.

Кени ги поведе към пътя, заобикаляйки отдалеч полицаите и военните, струпани пред фермата. Целта му бяха трима на вид невъоръжени полицаи на северната граница на имота, които изглеждаха незначителни на фона на множеството бойци от специалните части и военните. Беше ги наблюдавал през мерника си и онова, което виждаше, му бе харесало. Бяха лесни мишени.

Движеха се към целите си плавно и безшумно, подобно на големите котки, издебващи жертвите си, докато не настъпи удобният момент за скок.

Полицаите се мотаеха по пътя и се мъчеха да се стоплят, като тропаха с крака. Наблюдателите пресякоха шосето с бързината на пуми. Всеки имаше набелязана цел и се нахвърли върху нея с тактическия си нож. Убиването не беше трудно, но повалянето на човек, без от гърлото му да излезе нито звук, бе изкуство. Кени държа своя, докато умре, по такъв начин, че кръвта му да изтече на земята, а не по униформата. Бързо погледна да види как са се справили Лопес и Харпър. И тримата работеха като добре синхронизирани смъртоносни машини.

След като завлякоха телата зад един плет, свалиха горните им дрехи и излязоха от храсталаците. Приличаха досущ на патрулни полицаи. Оръжието им бе надеждно скрито под анораците.

— Добре, а сега да почваме купона — рече Кени.

Тръгнаха по пътя към фермата. Едно отделение от Първи ланкастърски полк беше заело отбранителни позиции край шосето; половината бяха насочили оръжията си към фермата, а другата половина защитаваше фланговете. Кени и хората му минаха между тях и не отговориха, когато един войник им даде акъл да внимават да не им пръснат главите. Когато се отдалечиха достатъчно, Кени продължи през полето, насочвайки се към малкия каменен хангар.

Беше два без пет след полунощ.

 

 

Ударна част от Екип 4 на тюлените, около четирийсет души, вече беше заела позиции на Високия трон. Бяха пристигнали по същия начин като китайците, но хеликоптерите им летяха толкова ниско, че нито един радар не ги беше засякъл. Използваха за прикритие почернялата коруба на машината на НОА.

Командващият лейтенант наблюдаваше през оптичния си мерник Кени, който пълзеше с хората си към постройката.

— Трябваше да натоварят нас с проникването — обади се мерачът му.

— Не си чувал за момчетата от Грум Лейк, а? — отвърна лейтенантът. — Те са добри като нас. Някои казват, че били дори по-добри.

 

 

В заседателната зала министърът на отбраната вдигна глава от екрана си и изтърси:

— Току-що ми съобщиха, че десетки хеликоптери и самолети са нарушили забраната ни за полети в Милдънхол. Някои са се насочили на северозапад.

— Към Къмбрия ли? — попита премиерът.

— Така изглежда — отвърна министърът. — Момент, идва ново съобщение.

Той си сложи отново слушалките, за да чуе доклада на наблюдателната станция във Файлингдейлс, след което ги свали и обяви:

— Не дъжд, а същински порой. Китайците също са изстреляли ескадрили от самолетоносача „Уън Дзябао“. Атакуват ни на два фронта, господин премиер.

Хейстингс се тръшна на стола и загледа питащо лицата на хората си.

— Мога ли да чуя предложенията на комисията? — каза той със стегнато гърло.

Министърът на отбраната заговори с колкото може по-равен тон.

— Господин премиер, мисля, че всички присъстващи сме съгласни — не можем да водим и да спечелим война на два фронта срещу подобни противници. Ако използваме ракети с ядрени бойни глави, ще ни бъде отвърнато по същия начин, а загубата на цивилни е неприемлива. Двете ни възможности са да отстъпим и да оставим американците и китайците да се бият на британска земя или да използваме Първи ланкастърски да овладее Библиотеката, преди другите да са го направили. При този вариант най-малкото инициативата ще бъде в наши ръце.

Хейстингс стовари юмрук върху масата и се намръщи от болката, която сам си причини.

— Добре, направете го! Изпратете момчетата.

 

 

— Нанси и аз не бихме отказали оръжие — каза Уил на Даниъл.

— Не знам — измърмори фермерът.

— Ако решат да атакуват, искам да направя всичко възможно, за да защитя сина си.

Кейша докосна ръката на съпруга си.

— Дай му, Даниъл. Вече можем да му се доверим, нали?

Даниъл въздъхна и се съгласи. Имаха четири пушки — за него, за синовете му и за Кийлън, както и пистолета на Кейша. Тя с радост се отказа от оръжието си и го подаде с дръжката напред.

— Кой е по-добрият стрелец? — попита Даниъл.

— Аз — отвърнаха в един глас Уил и Нанси.

Уил се разсмя.

— Добре, дай го на нея. Аз удрям по-лошо от Нанси.

Даниъл изпълзя до един от гледащите назад прозорци, отдръпна леко завесата и запали и изгаси два пъти фенера си. Сигналът незабавно беше повторен от прозореца на плевнята.

— Кийлън и Дъглас са добре — каза Даниъл. Извика Ендрю, който беше горе. Младежът слезе с пушка в едната ръка и чаша чай в другата. — Допий си чая и слез долу с тях. Едва ли знаят за другия вход, но не е сигурно. Аз ще остана в къщата с момичетата. Пръснати сме, но ще направим всичко по силите си. Добре ли си, момко?

Ендрю имаше тъмните блестящи очи на Лайтбърн и увереността на най-голям син.

— Ако дойдат, готов съм — отвърна той.

— Добре, разчитам на теб — каза баща му.

Ендрю ги поведе по стълбите и през Библиотеката, явно горд от одобрението на баща си. Уил, Нанси и Кейша вървяха след него.

Откриха Филип и Хейвън в изолатора, на леглото на Филип. Момчето я беше прегърнало през рамото и за изненада на Уил не махна ръката си, когато те влязоха.

„Дързък е, помисли си той. — Също като мен на неговата възраст.“

Кейша погледна Хейвън с майчина загриженост.

— Добре ли си?

Хейвън и Филип се бяха разбрали да не казват за инцидента в стаята на писарите.

— Добре съм — отвърна тя. — Просто си говорехме.

Нанси никога не бе виждала Филип да прегръща момиче. Тя беше като че ли единствената смутена от нахълтването. Уил го усети.

— Да проверим склада — каза той.

Групата остави хлапетата и излезе в спалното. Домашно направеният фитил се виеше на няколко метра от средата на помещението, минаваше под вратата на склада и изчезваше в тубата. Беше не по-дебел от канап, така че Уил и Ендрю трябваше да вървят по дължината му, за да го огледат.

— Мислиш ли, че ще подейства? — попита Ендрю.

— Надявам се да не ни се налага да разберем — отвърна Уил.

 

 

Кени огледа вътрешността на тъмния хангар през очилата за нощно виждане. Нямаше кой знае какво — малко селскостопански инструменти, две бали сено.

Свали полицейските дрехи и хората му сториха същото.

— Проверете за капак на пода — нареди той.

Лопес го откри незабавно и след кимането на Кени хвана желязната халка и го вдигна, разкривайки дървени стъпала, които изчезваха в мрака.

След кратко взиране Кени погледна часовника си.

Точно два след полунощ.

— Време е за шоу — обяви той.

Свалиха предпазителите и поеха надолу. Лопес и Харпър водеха.

Озоваха се в малко помещение, изсечено от скалата и голямо точно колкото да ги побере. Пред тях имаше стара дъбова врата. Беше заключена. Харпър я огледа и реши, че може би е прекалено здрава, за да я разбият с рамо.

— Шперц или да я гръмна? — попита Харпър.

Кени погледна нетърпеливо часовника си.

— Гръмни я.

 

 

Уил чу пукането и разпозна какво е — малък заряд пластичен експлозив, разбил ключалката на външната врата. Като млад агент на ФБР беше тренирал техники на проникване и веднъж бе използвал няколко грама С4, за да се справи с вратата на един убиец.

— Идват! — извика той на Ендрю. — Запали фитила!

 

 

Кени последва хората си в голямо складово помещение. Видя метални рафтове със сушена храна и запаси вода. В отсрещния край имаше друга врата, която беше открехната. Харпър и Лопес я приближиха предпазливо.

Секунда след като им каза да продължат, Кени забеляза двайсетлитровата метална туба на пода до вратата.

— Чакайте! — извика той точно когато Лопес отваряше.

На прага на спалното Харпър и Лопес бяха за момент заслепени от ярките светлини и трябваше да изключат очилата си за нощно виждане. Когато зрението им се възстанови, първото нещо, което видяха, беше приклекналият Ендрю със запалка в ръка.

Лопес пусна откос и улучи младежа право в гърдите, разкъсвайки сърцето и белите му дробове.

Фитилът обаче вече беше запален. Барутът се разгоря и пламъкът запълзя напред със съскане и дим, но на два метра от вратата изведнъж угасна.

Уил се метна зад едно легло, чу женски вик и видя как Нанси прескача леглата, докато не се озова до него. Старият пистолет на Кейша беше в ръката й.

Последва втори откос и от варовиковата стена над главите им се разлетяха остри отломки.

— Тубата! — извика Уил. — Стреляй по тубата!

Харпър пристъпи зад Лопес. Той разпозна заплахата, прицели се в Нанси и пръстът му легна върху спусъка.

Нанси нямаше идеален изглед към тубата, така че натисна спусъка пет пъти, целейки се напосоки.

Един куршум намери целта си.

Бомбата от изкуствени торове блесна и експлодира, отприщвайки същински пъкъл от нажежена до бяло енергия в ограниченото пространство на склада.

Вратата на помещението се затръшна и в следващия миг се пръсна. Дървени трески с големина от мигла до човешка ръка се врязаха в Лопес и Харпър и ги разкъсаха от главата до петите, след което ударната вълна ги помете.

Уил се хвърли върху Нанси да я защити, но и върху двамата заваляха отломки, а горещите газове ги опърлиха.

Кени се намираше от другата страна на бомбата, когато изстрелите на Нанси разтресоха металните рафтове в склада. Моментално разбра какво може да се случи и в мига преди куршумът да улучи тубата, успя да промърмори едно „Мътните да го вземат“, след което колоната нажежени газове го изстреля от склада върху стъпалата.

 

 

Полковник Улфорд тъкмо получаваше заповедта от Министерството на отбраната да атакува фермата, когато видя огнена топка, изригваща от малката каменна постройка в северния край на имота.

Нямаше представа кой е предизвикал експлозията, но реши, че е станала тъкмо навреме. Набързо съставеният план за атака включваше снайперисти, които да премахнат противника във и около къщата. Нямаше начин да се прицелват вътре в самата къща заради спуснатите завеси, а в бързината снайперистите не си бяха взели уредите за инфрачервено виждане. Ситуацията с плевнята беше различна. Там имаше двама невъоръжени противници, които дебнеха при прозорците, наблюдавани от разузнавателния екип.

Улфорд вдигна радиостанцията и нареди на снайперистите да атакуват.

 

 

Постоянната комисия на Политбюро се бе събрала на спешна среща в подземието на сградата „Първи август“ на Централната военна комисия. По принцип членовете й бяха деветима, но генералният секретар Уън отсъстваше, което събуди подозренията на останалите.

— Уън Юн е болен — каза заместник-председателят И Бао с едва доловима усмивка. — Уверявам ви, че той напълно споделя препоръките ми, но напрежението и напредналата възраст му дойдоха в повече. Докторите са го поставили на успокоителни.

Около масата замърмориха, но накрая един по един седемте други върховни лидери на Китай казаха на И, че също го подкрепят.

И Бао кимна сериозно.

— Това е исторически момент, другари — започна той. — След като се сдобием с Библиотеката, ние ще утвърдим положението си като единствената истинска сила на света. Няма да се налага да търсим извинения за действията си. Няма да се налага да крием намеренията си зад лозунги и изтъркани фрази. Това е нашият момент. Единственото, което трябва да направим, е да овладеем Библиотеката. И с ваше съгласие ще дам заповедта на НОА.

Всички вдигнаха едновременно ръце и И Бао не изпита никакво смущение, че се просълзява пред тях.

 

 

Командирът на тюлените на Високия трон също видя експлозията, която отнесе покрива на малката каменна сграда, където бяха влезли наблюдателите.

— Нещо се е прецакало — каза той на мерача си. — След колко време пристигат рейнджърите?

— След около шест минути. Искате ли да се свържа с базата и да питам дали са получили потвърждение от екипа от Грум Лейк?

— Не — отвърна командирът. — С екипа от Грум Лейк е свършено. Време е да импровизираме. Наш ред е.

Когато тюлените започнаха да се спускат бързо по склона, командирът се обърна да погледне нощното небе на изток. Тътенът определено беше от хеликоптери, но не и приятелски. С потрес разпозна емблемата на водещата машина, която обсипа позицията му с картечен огън — червената звезда на Народната освободителна армия.

 

 

Даниъл заряза всякаква предпазливост и дръпна завесата, за да види какво става. В рамките на секунди чу взрива на бомбата, последван от изстрели и стакатото на картечници откъм Високия трон. Експлозиите и трасиращите куршуми нагоре по хълма хвърляха достатъчно светлина, за да види небето, изпълнено с хеликоптери с червени звезди по тях.

Не забеляза как Кийлън беше повален от снайперистки куршум в челото, но с ужас видя сина си Дъглас да се втурва като уплашено животно от плевнята към къщата. И изкрещя от мъка, когато младежът се свлече на купчина на няколко крачки от задната врата, щом снайперистът на Първи ланкастърски полк отне и неговия живот.

 

 

След като видя, че Нанси не е сериозно ранена, Уил й извика да се върне при Филип. Изскочи от скривалището, изтича до Харпър и Лопес и взе една от карабините им. Побутна дишащите, но окървавени тела с крак, готов да ги надупчи допълнително, но се оказа, че не е необходимо.

Кои бяха тези?

Намери портфейл — съвсем тънък, с минимално съдържание. Парите в брой обаче му казаха достатъчно — долари.

После видя и шофьорската книжка. От Невада.

„Наблюдателите са тук.“

Изтича към склада, готов да нападне оцелелите, но се озова в пусто почерняло помещение, вонящо на дизел. Обърна се, взе втората карабина и намери Нанси, свита с Кейша и децата в изолатора. И четиримата хлипаха от шок и ужас.

Чуха виковете на Даниъл откъм Библиотеката. Когато той нахълта заедно с Гейл и двете момичета, всички плачеха.

— Навън е същински ад — извика Даниъл. — Убиха Дъглас, за бога. Кийлън също. — Огледа се трескаво. — Къде е Ендрю?

Кейша само посочи към спалното и зави.

Даниъл рухна на колене.

— Ох, господи…

Уил приклекна до него и го погледна в очите.

— Кой идва? Откъде?

Даниъл отговори монотонно, шокът беше притъпил емоциите му:

— Англичаните със сигурност атакуват. От всички страни. Нагоре по склона има хеликоптери, които стрелят по някого, но не по нашите. Хеликоптери с червени звезди.

Уил се изправи.

— Англичани, китайци и американци. Бият се помежду си за гърнето със злато.

Чу вратата на спалното да се отваря, погледна с копнеж семейството си и излезе от изолатора с вдигнато оръжие и пръст на спусъка.

Незабавно насочи дулото към пода.

Писарите влизаха в помещението в колона по един.

С безизразни физиономии те минаха покрай него, без да му обърнат внимание.

— Спокойно, писарите са! — извика Уил към изолатора.

Кейша излезе, докосвайки всеки един по рамото, докато те се тътреха към леглата си.

— Време е да си лягат — през сълзи каза тя. — Затова са дошли.

Спалното беше пълно с лютив дим. Локви кръв се бяха образували около телата на двамата стенещи наблюдатели, но писарите като че ли не ги забелязаха. Двама от тях, по-възрастните, се закашляха няколко пъти, за да прочистят гърлата си, но това изобщо не им попречи да се отърват от сандалите и да се пъхнат под завивките с дрехите. Не след дълго изпод одеялата се виждаха само седем рижави глави.

Всички оцелели застанаха зад Уил, гледайки рутинните действия на писарите.

Над главите им, приглушени от дебелия пласт варовик, кънтяха звуците на ожесточено сражение.

— Можем да направим само едно нещо — каза Уил.

Нанси като че ли знаеше какво е намислил и кимна в знак на подкрепа.

Той заговори съвсем открито, без усуквания. Библиотеката беше безценна, но атакуващите щяха да им я отнемат и да я използват за своите цели.

— Не знам какво е предназначението й — каза той. — Може би съществува просто като свидетелство за нещо, което не можем да разберем, но не мисля, че тя трябва да бъде използвана от правителства. Вие бяхте добри библиотекари. Защитавали сте я през целия си живот. Зная, че ще бъде трудно, но ми позволете да го направя.

Кейша и Даниъл се хванаха за ръце и Кейша придърпа единственото си останало дете до себе си. Хейвън се беше прегърбила от мъка и едва се държеше на крака.

— Да — най-сетне рече Даниъл. — Няма друг начин.

— Останете тук — каза Уил. — Ще се върна след малко.

Преметна карабината през рамо, отиде при тялото на Ендрю, намери джобното му ножче и продължи към Библиотеката.

Тичаше между рафтовете, давайки си сметка, че прекосява столетия. Една-единствена мисъл отекваше в главата му.

„Светът продължава напред, по дяволите. Ще оцелеем. Не зная какво ще стане, но ще оцелеем.“

Тубата беше в другия край на залата при стълбището, водещо към къщата. Уил я взе, като внимаваше да не измъкне фитила, и я отнесе вътре в Библиотеката. Остави я на пода сред най-близките десетилетия — книгите, за които знаеше, че ще представляват най-голям интерес за приближаващите нападатели.

Бързо огледа фитила. Не искаше да се получи гаф като миналия път, затова го скъси с ножчето на Ендрю, запали го със запалката на младежа и се втурна презглава през централния коридор.

Броеше. Мислеше си, че разполага с двайсет, може би двайсет и пет секунди, но се оказа, че греши.

Когато стигна осемнайсет и вратата беше точно пред него, бомбата експлодира.

Ударната вълна го вдигна във въздуха и го захвърли през отворената врата. Взривът го просна безчувствен на пода на преддверието. Когато дойде на себе си, Нанси беше коленичила до него, а Библиотеката се бе превърнала в огнен ад.

— Можеш ли да се движиш? — извика тя.

— Май да.

Болеше го навсякъде, а ушите му пищяха като сирени.

— Хайде! — каза тя и го задърпа да се изправи. — Трябва да се махаме.

Той се запрепъва след нея, но все пак се сети да се отбие в изолатора и да вземе дневника на Бен Франклин, който бе скрил под дюшека. Не се побираше в джоба на панталона му, така че разкопча горните копчета и го скри под ризата си.

— Какво правиш? — извика Нанси. — Побързай!

В спалното всички стояха оклюмали между леглата на писарите и жертвите по пода. Хейвън правеше всичко по силите си, за да успокои и разсее малките си братовчедки. Кейша и Гейл покриха с одеяло тялото на Ендрю, хванаха се с Даниъл за ръце и казаха прощална молитва.

— Направете бяло знаме от чаршаф! — извика Уил.

— Свършено ли е? — изплака Кейша.

— Свършено е — отвърна той. — По-бързо. Накарай писарите да се размърдат и да се махаме оттук.

Писарите се бяха събудили от взрива. Всички рязко се бяха надигнали, бяха отметнали завивките и бяха започнали да търсят пипнешком сандалите си. Сега стояха изправени и Уил за първи път забеляза следа от емоция на лицата им. Приличаше на възбуда и объркване, на душевна болка.

Гейл грабна един чаршаф, Кейша хвана Ангъс за рамото и го насочи към изхода на помещението.

Останалите писари обаче тръгнаха в обратната посока, към Библиотеката.

— Не, насам! — извика Кейша след тях, но те продължиха да вървят. Дори старият и немощен Ангъс успя да се отскубне от хватката й и последва събратята си.

Кейша изтича до прага на спалното, където жегата вече беше станала непоносима, и се опита да препречи пътя им. Матю, който беше млад и силен, я избута настрани. Лицето му потръпна от смущение.

— Даниъл, Хейвън, помогнете ми! — изкрещя Кейша, но вече бе късно. Трима от писарите бяха влезли в преддверието и продължиха право към пъкъла.

Ставаше все по-горещо.

— Кажи й, че трябва да се махаме! — извика Уил на Даниъл.

Даниъл задържа Хейвън и извика на Кейша:

— Те го искат! Трябва да ги оставим да го направят!

Още трима минаха покрай Кейша и накрая остана единствено старият Ангъс. Докато я приближаваше, лицето му сякаш омекна при вида на мъката й. Той спря за момент, погледна я в очите и бавно последва останалите в огъня.

— Сбогом, татко — изхлипа тя и падна на колене.

Уил каза на Даниъл да поеме тила и да се погрижи всички да бъдат пред него. Взе бялото знаме от Гейл и го даде на Нанси, след което ги поведе с готово за стрелба оръжие. Филип пое ръката на Хейвън, а тя на свой ред хвана една от братовчедките си. Даниъл вдигна Кейша и я помъкна. Опърпаната колона тръгна към склада.

Уил се увери, че помещението е празно, и направи знак на Нанси да извика останалите. Стъпалата бяха овъглени, но изглеждаха достатъчно здрави. Карабината беше с фенерче и Уил го включи, за да освети стълбището. Там също беше чисто.

Капакът беше отворен. Уил се измъкна като кукла на пружина, но в малкото, покрито със сажди помещение не ги дебнеше никой. Изчака всички да се изкачат на повърхността и завика към изхода:

— Излизаме! Невъоръжени сме. Не стреляйте!

Отговорът дойде няколко секунди по-късно. Гласът беше с британски акцент.

— Кой си ти?

— Уил Пайпър. Излизам със семейството си и с Лайтбърн. Не сме въоръжени!

— Излезте с вдигнати ръце. И един по един!

Уил остави карабината и взе бялото знаме от Нанси.

— Надявам се да играят честно — рече той, докосвайки лицето й.

— След теб съм — каза тя.

Той първо показа знамето, а после излезе, вдигнал високо свободната си ръка. Отделение от Първи ланкастърски полк приближаваше постройката. Къщата осветяваше небето, от всеки прозорец изригваха пламъци. Битката по хълмовете беше в разгара си. Уил зърна американски изтребител, който пикира ниско и свали един хеликоптер с ракета въздух-въздух.

Някакъв капитан изтича към него, насочил оръжие към гърдите му.

— Има още седмина зад мен — извика Уил. — Предимно жени и деца. Всички са невъоръжени.

— Ръцете горе! — заповядаха му в отговор.

— Капитане, свържете се с полковник Улфорд. Кажете му, че Библиотеката е унищожена. Кажете му да съобщи на американците и китайците. Вече няма смисъл от всичко това.

Отделението обкръжи цивилните, докато капитанът спешно предаваше съобщението на полковника.

Дишайки тежко, Уил загледа как останалите се мъчат да се успокоят един друг. Филип прегръщаше треперещата Хейвън. Гейл притискаше дъщерите си плътно до себе си. Даниъл поддържаше Кейша, чиито крака бяха омекнали. Уил се обърна към Нанси, пусна знамето и я грабна в мечешката прегръдка, която така й харесваше и я караше да се чувства в безопасност.

И тогава гаден вик прониза нощта:

— Това е за Малкълм Фрейзър, проклет кучи сине!

Уил пусна Нанси, обърна се по посока на гласа и направи крачка, за да я защити от заплахата.

От тъмнината със залитане се появи Кени, с почерняло и обезобразено от взрива лице. Държеше боен нож и се нахвърли върху Уил, преди той да успее да реагира.

Уил видя проблясването на ножа, усети натиск в корема и чу гърмежа на карабина.

Кени рухна на земята, като пъшкаше и ругаеше.

Открилият огън войник пристъпи напред и се приготви да стреля отново, но Уил го спря. Беше изненадан, че още е на крака и може да говори.

Нанси трескаво разкопчаваше ризата му, за да стигне до раната, но такава нямаше. Дневникът на Франклин падна на земята, пробит от корица до корица.

Извикаха лекар и Уил клекна до Кени.

— Не си чувствам проклетите крака — изстена Кени.

— Дръж се — каза му Уил. — Ще се оправиш.

Кени го изгледа кръвнишки.

— Знам, шибан минетчия такъв. Аз съм ОХ.

Уил се изправи.

— Е, господинчо, май ще бъдеш ОХ в инвалидна количка — отвърна той. — Наслаждавай се на остатъка от живота си. Желая ти дълги години.