Глен Купър
Библиотекарите (10)

9.

Остров Уайт, Британия, 1296 г.

Беше двайсет и осмият ден на декември, три дни след Коледа. Клариса беше очаквала с трепет празника и бе отброявала четирийсетте дни от Св. Мартин, като постави четирийсет камъчета на умивалника си. Започна на единайсетия ден от ноември и всеки ден махаше по едно. Когато великият ден най-сетне настъпи, шестнайсетгодишното й сърце затрептя от радост. Абатство Вектис беше сурово и мрачно място за младо момиче, което все още не се е посветило изцяло на монашеския живот, и всеки ден, обещаващ сладки, подаръци и веселба, й допадаше неимоверно.

Но Коледа дойде и си отиде и тя отново заживя в монотонния ритъм. Камбанният звън за утреня я будеше както винаги. В малката й стаичка беше тъмно и дяволски студено. Капакът на единствения й прозорец се блъскаше в стената под напора на безмилостния вятър, който идваше на тласъци от морето.

Инстинктивно посегна под завивките, за да опипа корема си. Беше гладък и напрегнат под дланите й. Оставаха само още два месеца. Бяха й казали, че няма да има ритане. Наистина нямаше.

Но тя знаеше, че бебето й е живо и здраво. Сигурна беше.

То беше нейно. Единственото нещо, което притежаваше на този свят. И го обичаше.

Собствената килия беше невъобразим лукс. Беше израснала в дивия пограничен район на север в Къмбърленд като шесто дете на нормански селянин и до четиринайсетгодишна възраст бе делила едно легло с четирите си сестри и една-единствена стая с цялото семейство. Беше дошла във Вектис преди година. Болдуин, абатът на манастира, беше спрял в пазарното градче Къркби Стивън на връщане от тежкото си пътуване до Шотландия, където бе отишъл за съвет от ордена си. След смъртта на основния патрон на манастира, графиня Изабела де Фортибус, Болдуин бе принуден да напусне острова си, за да кръстосва из кралство Уесекс и отвъд него, да ухажва графове, лордове, епископи и кардинали, за да осигури подкрепата им за абатството Вектис, перла в бенедиктинската корона, с най-чудесната катедрала в страната. Антуражът на Болдуин се нуждаеше от два нови коня и така на Пазарния площад на Къркби Стивън абатът бе срещнал бащата на Клариса, който имаше коне за продан.

След като се споразумяха, Болдуин зададе друг въпрос на селянина. Нуждаеше се и от покорни млади девици, които да попълнят редиците на послушниците в манастира му. Имаше ли свободни дъщери? Срещу определена сума?

Оказа се, че има. Но въпросът за селянина беше коя точно? Най-голямата беше хванала окото на сина на местния ковач и той очакваше добри неща от предстоящия брак. Най-малката беше прекалено малка, а следващата беше любимка на жена му; не му допадаше мисълта за огъня и жупела, с които щеше да го засипе половинката му, ако я изтъргуваше. Оставаха другите две. Бяха добри в работата, но Мери подхождаше повече на изискванията на абата за покорност. От друга страна, Клариса бе твърдоглава и своенравна, поставяше всичко под въпрос, същински трън в задника. След като взе решението си, той показа монетите на хлипащата си жена и й каза: „Ще оставим Църквата да я укроти“.

Клариса бе напуснала Йоркшър със смесица от трепетно безпокойство и възхищение. Знаеше много добре какво я очаква, ако остане във фермата. В онзи живот нищо не можеше да я поблазни, ако не се брои утехата на семейното огнище. Щеше да работи на полето и да пасе овцете, докато не я заболят кокалите — и така до деня, в който баща й не я омъжи за някой селски простак, който така или иначе щеше да я откъсне от скъпите й сестри. И единствената утеха от брака с подобен човек, вонящ на развалени зъби и чесън, несъмнено щеше да бъде бебето. Как копнееше тя някой ден да роди и да гушне бебе в ръцете си! Беше виждала майка си с новородената й най-малка сестра. Когато я притискаше към гърдата си, отрудената жена изглеждаше щастлива. Клариса не можеше да си спомни да я е виждала такава преди това.

И именно тази мисъл й тежеше по продължилия цял месец път до Вектис. Ако трябва да се ожени за Христа, а не за мъж, никога няма да си има бебе. Тъжно, толкова тъжно. Получаваше обаче утехата на слугите на абата и приказките им за великолепната катедрала, спокойствието и светостта на манастира. Така Клариса се замисли за Бог и как ли би изглеждал Той, ако се яви на земята. Красив млад мъж с брада, какъвто го бе виждала на разпятията? Или белобрад старец с дълга роба? И как щеше да се чувства тя като Негова невяста?

Помнеше добре как за първи път зърна кулата на катедралата. Беше се загърнала в новото си вълнено наметало, за да се предпази от пронизващия вятър. С другата си ръка се бе вкопчила в перилата на кораба с такава сила, че кокалчетата й бяха побелели. Морето сякаш се опитваше да й попречи да завърши пътуването си. Никога дотогава не беше виждала море и то й се струваше някакво тъмно и зло създание, което плюеше сол в носа й и караше стомаха й да се преобръща. Но любезният стар монах, който беше нещо като неин закрилник по време на прехода, я бе хванал здраво за раменете и й бе казал, че няма от какво да се страхува. Лодкарят си разбирал добре от работата.

— Просто гледай кулата, дете. Скоро ще пристигнем.

Кулата, черна на фона на сивото небе, беше като протегната Божия ръка, сочеща право към небесата. Вектис щеше да стане неин дом, нейно светилище. Щеше да се посвети на Бог, ако се покажеше достойна. Щеше да стане монахиня. Покоят, който я обзе в този момент, беше най-приятното чувство, което бе изпитвала през краткия си живот.

След като слезе на сушата, тя целуна земята и извървя краткото разстояние до манастира, като се движеше в края на антуража. Мина през тежкия портикул на ограденото като крепост абатство и остана изумена от кипящия зад стените живот. С население 600 души манастирът беше вторият по големина град на остров Уайт и сякаш всичките му обитатели се втурнаха едновременно да посрещнат завръщащия се абат. Болдуин падна на колене на тревата пред величествената катедрала и на висок глас благодари за благополучното си пристигане.

Клариса беше оставена в суматохата, докато не се появи някаква сурова на вид монахиня и без никакви поздрави й заповяда да я последва. Сестра Сейблин, главната наставница на монахините във Вектис, беше суха като чироз, толкова кокалеста и сбърчена, че сякаш само тежестта на дългата й черна одежда не позволяваше на вятъра да я отвее нанякъде. Без да каже нито дума, тя поведе Клариса през обширния манастир. До катедралата имаше около трийсетина каменни постройки, сред които тази на катедралния съвет, покоите на абата, кухните, магерницата, избата, лечебницата, мандрата, приютът, топлите помещения, пивоварната, конюшнята и спалните. За Клариса всичко това бе невъобразимо сложно.

Водеха я към спалното на сестрите, ниска постройка в задната част на манастира, недалеч от стената. Сестра Сейблин я предаде на грижите на пухкава възрастна монахиня на име сестра Джоузефин, която я отведе в общото спално с дървени легла със сламеници. Всяко легло беше грижливо оправено, с нощно гърне до него. На ниското нощно шкафче имаше свещ и керамичен тас.

— Мензисът ти започнал ли е, момиче?

— Кое?

— Ох, господи! Разцъфна ли!

— О, да — изчерви се тя. — Но не в момента.

— Вдигни полата, момиче — нареди монахинята.

Клариса замръзна.

— Чу ме какво ти казах!

Тя бавно се подчини.

Монахинята огледа добре голотата й и изсумтя одобрително. Момичето я погледна объркано, когато тя пусна дрехата му, но обяснения не последваха.

— Всички момичета работят — каза й сестра Джоузефин. — Ще се запознаеш с тях след вечерня. Това ще бъде твоето легло. Знаеш ли как да се молиш, момиче?

— Зная Господнята молитва — отвърна Клариса.

— Е, това е все пак нещо, нали? А знаеш ли как да чистиш и режеш зеленчуци?

Клариса кимна.

— Добре. Тогава да идем в кухнята и да започнеш да си изкарваш прехраната.

— Искам да стана монахиня, сестро. Как да го постигна?

Сестра Джоузефин изсумтя.

— Като за начало започни с чистенето на ряпата.

Седмиците и месеците се изнизваха и Клариса постепенно започна да осъзнава, че е различна от повечето други момичета в спалното. Макар да прекарваше часове в молитви в катедралата с останалите, нито веднъж не я освободиха от работата в кухнята, за да участва в ежедневното учене на Светото писание и псалмите. Имаше едно друго момиче, към което се отнасяха по подобен начин — девойка с едър кокал и топчест нос на име Фей. Тя обаче изчезна един ден и оттогава никой не я видя.

Останалите момичета се наричаха послушници и след една година престой във Вектис можеха да положат простите клетви. Онези, които прекарваха в манастира четири години, се подстригваха, полагаха тържествен обет и се венчаваха за Христа. Като сестри от Вектис те получаваха лични килии и свободно време за молитви и медитация насаме.

Смущението и чувството за изолация се засилваха и от това, че останалите момичета я отбягваха и си шепнеха зад гърба й. Никой не й казваше защо е различна от другите. Просто го знаеше.

На шестия месец от идването й във Вектис в спалното се появи ново момиче, светлокоса девойка на име Елизабет. Тя беше от острова и идваше от Нюпорт. Баща й я беше продал като малка за слугиня в домакинството на графиня Изабела в Карисбрук. На свой ред графинята я беше дарила на манастира и сестра Сейблин лично я взе от замъка и я предаде на грижите на сестра Джоузефин. Леглото й беше до това на Клариса и двете работеха заедно в кухнята. Не след дълго стана ясно, че с Елизабет също не се отнасят като с послушница.

Елизабет беше срамежлива и през първите няколко седмици двете момичета почти не разговаряха. Когато най-сетне се престрашиха, диалектите им се оказаха толкова различни, че отначало общуването беше чиста мъка, но след време започнаха да се разбират една друга.

— Нима няма да станем монахини като останалите? — беше попитала Елизабет.

— Когато питам същото сестра Джоузефин, тя не ми отговаря — отвърна Клариса. — Когато се моля на Бог за отговор, Той също не отговаря. Мога ли да те питам нещо? Когато пристигна, сестра Джоузефин огледа ли те гола?

Елизабет кимна.

— Каза, че бедрата ми били добри.

Момичетата бързо се сприятелиха, свързани от явно общата си съдба. За тях манастирът беше целият свят, а той се оказа странно и неразбираемо място. Мъчеха се да проумеят йерархията и работата на обитателите му. Знаеха, че има пивоварна, но кой монах беше пивоварят? Знаеха, че има лечебница, но кой беше лечителят? Измислиха си игра и се опитваха да познаят кой с какво се занимава и когато оставаха без строгия надзор на сестра Джоузефин или на готвачката, се промъкваха за няколко минути навън, за да проследят един или друг.

По време на тези приключения момичетата откриха две постройки в комплекса, които им се сториха особено любопитни.

В другия край на манастира, зад монашеското гробище, имаше проста постройка с размерите на малък параклис, долепена до дълга сграда без прозорци. Веднъж бяха видели как там спира каруца с месо, зеленчуци и зърно.

— Явно има и кухня — предположи Клариса.

— Сигурно там работят други момичета — отвърна Елизабет. — Спестяват ни работата.

Другата странна постройка, която привлече вниманието им, се намираше недалеч от параклиса и дългата сграда. Приличаше на малко копие на женското спално, построено от варовик с редица еднакви квадратни прозорчета и комини в двата края. При една от експедициите си забелязаха нещо, което изпълни Клариса с бурна смесица от възхищение и страх. Фей, момичето с топчестия нос, което беше изчезнало месеци по-рано, вървеше от малкото спално към клозета зад него. Нямаше съмнение — беше бременна. Коремът й бе огромен.

Как беше възможно момиче да забременее в манастир?

Онази нощ Клариса остана да лежи будна на сламеника си, а от главата й не излизаше споменът за сестра Джоузефин, оглеждаща голите й бедра.

Какво й беше определила съдбата?

 

 

Отговорът на този въпрос дойде скоро.

В един слънчев юнски ден, един от най-хубавите, които беше виждала Клариса, изпълнен с уханието на диви цветя и бръмченето на оранжеви пчели, сестра Джоузефин отиде при нея по време на сутрешното миене и й каза да си събере нещата.

Докато я отвеждаха, погледът й срещна този на Елизабет. Двете се сбогуваха безмълвно с треперещи устни. Клариса нямаше представа дали ще види отново приятелката си.

Не беше особено изненадана, когато сестра Джоузефин я поведе право към малкото спално в края на манастира.

Въздухът вътре беше застоял. Прозорците и вратите бяха затворени заради вятъра. Имаше централен коридор и отделни килии от двете му страни.

Стори й се, че чува бебешки плач някъде отпред, но той продължи съвсем кратко. Последва го тих глас на момиче. Дали беше Фей с едрия кокал, която беше видяла бременна?

— Какво е това място, сестро? — боязливо запита Клариса.

— Това не е твоя работа, дете — прозвуча отговорът. — Когато му дойде времето, ще научиш каквото е необходимо. Дотогава трябва само да слушаш и да се държиш прилично.

— Да, сестро — тихо изписука тя като мишле.

Беше въведена в малко помещение с легло, нощна масичка и няколко глинени съда.

— Но тук има само едно легло, сестро! — възкликна тя.

— Няма да е нужно да го делиш с някого, Клариса. То е само за теб.

— Имам собствена стая? — невярващо попита тя.

— Трябва да благодариш на Бог за този дар, дете.

— В кухнята ли ще работя?

— Не.

— А тогава какво ще правя?

— Ще се молиш и ще медитираш. Сега това ти е работата.

— В катедралата ли ще го правя?

— Не. Ще се молиш сама, тук.

— Има ли други като мен?

— Стига въпроси! Сестра Хейзъл ще ти носи храна и напитки. Тя ще бъде твоя наставница. Прави каквото ти каже и не я разочаровай.

Сестра Хейзъл беше яка монахиня с широки рамене и косми, които растяха на странни места по лицето й. Вършеше всичко бързо и ясно даде да се разбере, че очаква Клариса да изпълнява нарежданията й съвестно и без оплаквания. Тя имаше пълната власт и тук нямаше места за глупости. Правилата бяха прости — никакво сприятеляване с другите момичета. Хранене само в килията, всичко трябва да се изяде до последния залък. Сутрешното измиване да бъде пълно и бързо. Незабавно да съобщава кога е дошъл мензисът й. Единственото й излизане навън щеше да бъде до клозета. Трябваше да се моли усърдно. И на последно място, сестра Хейзъл не търпеше празни въпроси.

За Клариса последва дълъг и скучен период на самота. Правеше всичко по силите си да се моли, но си спомняше само няколко химна и молитви от началото до края. Беше затворник в килията си, но пък храната бе в изобилие и леглото беше удобно. Напрягаше слух да чуе гласове от другите килии и при посещенията до клозета се опитваше да надникне през тъмните прозорчета. Знаеше със сигурност едно нещо — някъде нататък по коридора имаше бебе. Ясно чуваше плача му от време на време.

Когато мензисът й дойде, Клариса съвестно съобщи на сестра Хейзъл, която като че ли остана доволна от новината. Две седмици по-късно животът й се промени напълно.

В уречения ден сестра Хейзъл пристигна след закуска и се извиси над нея.

— Днес е най-важният ден от живота ти, дете. Господ те е призовал за висша цел и тя ще бъде изпълнена сега. Ще те отведа в една част от манастира, за която знаят малцина призвани.

— Малкият параклис ей там — веднага посочи Клариса.

— Ти си много любопитно и умно дете, нали? Да, точно там отиваме. Момичетата, които отиват там, са наистина избрани. Ти ще станеш една от многото, които са изпълнили дълга си и са били наградени с познанието и увереността, че са служили на Бог по специален и единствен по рода си начин.

— Какво ще трябва да направя? — треперливо попита Клариса.

— Просто следвай заръките на сестра Сейблин, когато отидеш там. Тя лично ще надзирава ритуала.

— Какво е ритуал?

— Все въпроси задаваш! Ще ти кажа само, че някои момичета, по-слабите, се плашат от онова, което виждат. Но ти не си слаба, нали, Клариса?

— Не, сестро.

— Точно така. Ще бъдеш храбра, няма да плачеш и ще слушаш сестра Сейблин.

— Да, сестро.

— Ела тогава.

Денят отново беше прекрасен и тя обърна лице към топлината на слънцето. Сърцето й пърхаше от страх, но беше изпълнена с решимост. Щом Бог я е избрал за нещо велико, щеше да се покори на волята Му. При всякакви обстоятелства.

Сестра Сейблин ги чакаше при входа на параклиса. Сестра Хейзъл й предаде Клариса и побърза да се махне. Клариса с изненада откри, че параклисът е абсолютно пуст, с под от син пясъчник; единствената украса бе едно позлатено разпятие, закрепено на стената над тъмна дъбова врата в задната част.

Сестра Сейблин отвори вратата, хвана я за ръка и я задърпа след себе си.

Клариса се озова на тясно спирално стълбище, забиващо се като свредел в земята. На равни разстояния имаше разположени факли, но въпреки това трябваше да внимава къде стъпва. Стълбището се виеше толкова стръмно, че не след дълго започна да й се вие свят. Когато спускането завърши, пред тях се изпречи огромна врата.

Сестра Сейблин отключи с тежък черен ключ, вързан за кожения й колан. Наложи се да налегне с цялата си сила вратата, за да я отвори.

Озоваха се в слабо осветена подземна зала.

Клариса примижа и се опита да проумее онова, което вижда пред себе си. Ококори се, зяпна Сейблин и тъкмо понечи да заговори, когато монахинята й нареди да си държи езика зад зъбите.

Залата имаше куполообразен таван, измазан с гипс и варосан, за да увеличи отражението от свещите, подредени в редици върху дълги маси.

Клариса затаи дъх, когато осъзна какво вижда. Рамо до рамо на масите бяха насядали десетки рижави мъже и момчета с призрачнобели кожи. Всеки държеше перо, потапяше го в мастилница и пишеше върху листа пергамент. Постоянното скърцане запълваше ушите й. Някои от писарите бяха старци, други млади момчета, но независимо от възрастта си всички си приличаха. Всяко лице беше безизразно като съседното, зелените очи не се откъсваха от белия пергамент.

Господи, що за създания са тези, помисли си тя.

Какво са те?

— И не забравяй. Нито дума! — предупреди я монахинята.

Като че ли никой от бледите мъже не забеляза как Сейблин я помъкна бавно пред тях покрай редиците.

Изведнъж един мъж вдигна глава и погледна право към нея. Беше стар, може би най-старият. Кожата му беше набръчкана и отпусната, на розовото му теме имаше само няколко кичура червеникавосива коса. Клариса забеляза, че кокалестите пръсти на дясната му ръка са измацани с мастило и че предната част на робата му е цялата в жълти петна от храната. Мъжът задиша тежко и гърдите му засвириха. После от гърлото му се изтръгна нисък стон, примитивен животински звук, от който коленете на Клариса омекнаха.

— Не мога да повярвам — промълви сестра Сейблин. — Просто не мога да повярвам.

Монахинята взе една свещ и дръпна Клариса за ръкава, както селянин дърпа заинатило се магаре. Когато момичето остана като заковано на мястото си, тя дръпна отново, този път по-силно. Стигнаха края на реда и сестрата я помъкна към някаква арка, зад която цареше непрогледен мрак.

Клариса не искаше да минава през арката, но бе безпомощна като парцалена кукла в хватката на монахинята. Докато я влачеха напред, тя се обърна и видя хриптящия старец да става от масата си.

Веднага щом мина през арката, отвратителна воня удари носа й. Клариса инстинктивно разпозна миризмата на смърт. Усети как стомахът й се преобръща, но успя да задържи закуската си.

Първият жълт скелет, осветен от трептящата светлина на свещта на сестра Сейблин, я накара да ахне от ужас. Челюстта му беше широко отворена, сякаш пищеше. По костите още се виждаха парченца плът и косми. Очите се бяха съсухрили и свили до големината на бобови зърна. По-навътре в катакомбите имаше още — твърде много, за да може да ги преброи, наблъскани в издълбани във варовика ниши. Беше виждала мъртвец само веднъж през живота си — дядо й, положен пред огнището, преди да го увият и да го откарат на гробището. Но онова изживяване по никакъв начин не можеше да я подготви за мащабите на цялата смърт тук.

— Какво е това място? — изпъшка тя.

— Млък! — скастри я сестрата. — Да не съм ти чула гласа!

Спряха в малко помещение, в чиито стени от пода до тавана имаше издълбани ниши. Сестра Сейблин държеше свещта в протегнатата си ръка.

Клариса се тресеше като куче, току-що извадено от водите на замръзнало езеро. Чу тътрене на крака.

Някой идваше.

— Погледни ме! — заповяда монахинята. — Не се обръщай.

Някой стоеше зад нея.

Не можеше да се подчини. Обърна се и на трептящата светлина видя безизразното лице на стареца. Взираше се в нея с лъскавите си зелени очи.

— Нямаш представа колко си благословена, момиче — изсъска сестра Сейблин. — Това не е обикновен писар. Той е Тит, най-почитаемият, най-плодотворният. През всичките ми години тук нито веднъж не е избирал момиче. Ти ще му бъдеш първата! Изпълни добре дълга си.

„Дългът ми! — помисли си Клариса. — Господи, помогни ми!“

Старецът застена тихо и започна да се гали.

— Вдигни дрехата си — извика сестра Сейблин. — И се наведи напред. Веднага!

Жалкият й къс живот профуча през ума й. Ако побегнеше, къде щеше да иде? Нямаше към кого да се обърне за помощ, нямаше къде да се скрие, нямаше нито пари, нито приятели. Можеше да направи само едно нещо.

Хвана полите на дрехата и ги вдигна до кръста си.

— Добре, а сега се наведи към мен.

Усети натиск в слабините, последван от рязка болка, когато девствеността й бе отнета. Беше израснала на село и бе виждала разгонени животни. Знаеше за тези неща. Чувстваше се като овца, на която се е качил овен. Затвори очи, стисна зъби и си заповтаря наум: „Ще имам бебе. Ще имам бебе“.

Не продължи дълго. Пъшкането на стареца достигна връхната си точка и след като свърши, той незабавно се дръпна и се затътри към залата.

— А сега се изправи — нареди сестра Сейблин.

Клариса примигна, за да махне солените сълзи, изправи се и остави дрехата й да падне до глезените.

— Готово. Извърши дълга си, при това добре. Сега ще те отведа в спалното. Три дни ще лежиш по гръб с вдигнати колене. За всичките ти нужди ще се грижи сестра Хейзъл.

— Ще имам ли бебе? — жално попита Клариса.

— Ще имаш! — отвърна сестра Сейблин. — Много специално бебе.