Глен Купър
Библиотекарите (26)

25.

Грег и Нанси не разговаряха много по време на двучасовото си пътуване от Глазгоу до Пин. Караше предимно Грег, разчитайки на навигационната система, докато Нанси се взираше в сивия, обвит в мъгла пейзаж. Макар че сняг имаше само по върховете на хълмовете, утринният скреж все още блестеше по поляните и малките висулки се топяха по надвиснали скали и селски стрехи.

Пристигнаха в Къркби Стивън по обед и тъй като имаха време за убиване, седнаха в едно кафене и си поръчаха сандвичи. Първата страница на местния вестник раздуваше историята за мистериозна полицейска акция в Пин. Личеше си, че хората на другите маси говорят само за това, но и че никой не знае за какво точно става дума. Нанси попита сервитьорката какво мисли и тя ги запозна с двете си любими теории — че във фермата имало или фабрика за наркотици, или някаква въоръжена религиозна секта.

— Хората в Молерстанг са странни, нали разбирате — добави момичето.

Изчакаха до три следобед, след което продължиха към фермата Лайтбърн и в три и половина, само на 4 километра от целта, попаднаха на задръстване на шосето. Нанси слезе и отиде при хората, които се мотаеха около спрелия си автомобил.

— Какво става? — попита тя.

— Пътят е блокиран по-нагоре — отвърна шофьорът. — Някаква полицейска акция.

Някои коли започнаха да обръщат.

— Смятам и аз да направя същото — каза мъжът и се качи зад волана.

Нанси пъхна глава през отворения прозорец на Грег.

— Нямаме цялото време на света. Оставяме колата тук и продължаваме пеша.

 

 

Полицай Уилсън се събуди със стряскане на задната седалка на патрулната си кола. Негов колега, сприхав пътен полицай на име Пъркинс, му хвърли в скута увит в станиол сандвич с бекон.

— Раздаваха ги, но те оставих да дремнеш — каза той. — Сладки сънища ли сънува?

Уилсън се опита да протегне крака, но безуспешно.

— Не бих казал. Нима могат да направят това?

— Кое, приятел?

— Да ни държат на служба денонощно без никакви нормални почивки.

— Не си прави труда да се обаждаш на профсъюза си. Докато има обявена тревога, задниците ни са в техни ръце. Освен ако не предпочетеш да се върнеш към цивилния живот.

— Може пък и да го направя — рече Уилсън, докато разопаковаше сандвича. — Спестил съм достатъчно, за да живея до Хоризонта, без да работя.

Пъркинс изсумтя.

— Като ти знам късмета, Хоризонтът ще дойде и ще си отиде, светът ще танцува и ще пее, а ти ще трябва да си пръснеш мозъка, защото си банкрутирал.

След няколко хапки сандвичът изчезна. Уилсън погледна часовника си.

— Никое време, а вече палят лампите. Да вървим на постовете си.

— Нямаше ли да си събираш партакешите?

— Жената ще ме убие, ако реша да прекарам следващата година, висейки у дома — отвърна Уилсън.

Нещо горе по склона привлече вниманието му.

— Видя ли онова?

— Кое?

— Някакви хора вървят към фермата.

— За бога — промърмори Пъркинс и отвори вратата. Студеният въздух нахлу в купето. — Глупаците нямат представа, че могат да им видят сметката. Ела.

Двамата полицаи тръгнаха нагоре, като махаха с ръце, за да привлекат вниманието на непознатите.

Нанси и Грег ги видяха в далечината и изругаха. Преходът им отне повече време, отколкото беше предположила Нанси. Наложи се да се отдалечат, за да не ги забележат лесно от пътя, което означаваше, че трябва да се изкачат до средата на хълмовете. Кожените подметки на обувките им се пързаляха по хлъзгавите склонове, налагаше им се да прескачат и каменни стени.

— Какво правим? — попита Грег. Каменната постройка, която бе описал Уил, вече се виждаше.

— Трябва да замажем положението и да ги убедим да ни пуснат.

Двамата предпазливо заслизаха надолу към полицаите. Нанси прошепна на Грег да я остави тя да говори.

— Здравейте, полицаи. Проблем ли има?

— Какво си мислите, че правите? — попита Пъркинс.

— Разхождаме се — отвърна тя.

— Така ли? — попита Уилсън. — Не видяхте ли, че пътят е затворен?

— Помислихме си, че е само за коли.

Пъркинс гледаше градските им обувки.

— Ако вие сте туристи, аз съм кралят на Англия.

Нанси му се усмихна с цялата кокетност, на която беше способна.

— Вижте, полицаи, всъщност сме журналисти. Просто се опитвахме да се приближим достатъчно, за да видим какво става и да напишем добър материал. Няма ли да си затворите очите?

— Виж, госпожичке — рече Пъркинс. — Тече полицейска акция. Ако имахме километри предупредителни ленти, щяхме да отбележим периметъра. Така че няма да ви арестуваме за намеса в работата ни, ако още сега обърнете и се върнете при колата си, където и да сте я оставили.

Нанси и Грег се спогледаха. Нямаха друг избор. С отчаяни погледи към постройката двамата се обърнаха и се отдалечиха.

 

 

В един бункер дълбоко под земята в базата „Файлингдейлс“ на Кралските военновъздушни сили, където се помещаваше съвместната англо-американска система за ранно предупреждение в Северен Йорк, един британски радист и американският му колега седяха пред екраните по време на вечерната си смяна.

В 16:33 часа на 6 километра северно от Уитби се появи слаб зелен кръг, който се придвижваше от изток на запад откъм Северно море. Сигналът остана на екрана по-малко от две секунди, след което изчезна.

— Видя ли това? — попита британският радист.

— Май беше някакъв шум — отвърна американецът.

Колегата му не изглеждаше убеден.

— Ще го пусна отново.

Пусна записа на друг екран и забави кадрите. Слабият сигнал от радарната система, ако не беше някаква аномалия, се движеше със скорост 320 км/ч.

— Може да са птици — предположи американецът.

— Доста бързи птици — отвърна англичанинът. — Може да е стелт сигнал.

Той посегна към червената слушалка.

— Да не би да си решил да вдигнеш изтребители заради някаква си сянка? — възкликна американецът.

— Точно това съм решил. Аз живея тук, приятел. За разлика от теб.

 

 

Ниски облаци запълваха долината Молерстанг и филтрираха по-голямата част от следобедната светлина. Хълмът Дивият глиган се извисяваше на изток от фермата Лайтбърн, а Високия трон беше на запад от нея. Самият терен сякаш пазеше мястото от приближаващата нощ. Долу в долината мощните прожектори, захранвани от генератори, осветяваха всичко като снимачна площадка.

Полицейските патрули го чуха първи — тънък вой, който бързо се усили. Като че ли нещо приближаваше от североизток. Полицаи Уилсън и Пъркинс бяха на позиция северно от фермата и напрегнаха очи да видят източника. Воят се стабилизира, сякаш онова, което се беше движило, сега виси неподвижно във въздуха.

Макар да бе на близо километър от другата страна на долината, Кени вероятно пръв разпозна източника на звука.

Насочи уреда за нощно виждане към западния склон на Високия трон и видя хеликоптера, от който по въжета се спускаха хора.

— Какво става, по дяволите? — промърмори той.

— Какво има, шефе? — попита Лопес.

— Някой пуска специален отряд.

— Нашите ли са? — попита Харпър.

— Разбира се, че не! Би трябвало да го знаем, не мислиш ли?

— Да не би англичаните да са разбрали какво става там? — попита Харпър.

— Няма начин — отвърна Кени. — Следим всичките им комуникации. Не сме чули абсолютно нищичко за никаква Библиотека. Въпреки това трябва да са англичани. Така де, кой друг би могъл да е?

— Можеш ли да видиш някакви отличителни знаци по хеликоптера? — попита Лопес.

Кени изсумтя отрицателно и се обади в Грум Лейк.

 

 

Дузина бойци от специалните части с късо автоматично оръжие и прибори за нощно виждане се приземиха на склона и се понесоха надолу, стъпвайки сигурно въпреки хлъзгавата трева.

На полицай Уилсън му се стори, че вижда в мъглата човешка фигура, и се обади на командния микробус. Помощник-началникът отговори.

— Извинете, шефе, но имаме ли момчета на Високия трон?

— Разбира се, че нямаме. Какъв е тези проклет шум? Виждате ли нещо?

— Мисля… — Уилсън пусна радиостанцията и тя се заклати до него. Инстинктивно докосна гърдите си и последното нещо, което видя, преди да падне назад бяха ръцете му — мокри и червени.

Пъркинс успя да предаде трескавото „Улучен полицай! Улучен полицай!“, преди да получи куршум 50-и калибър в главата и да рухне мъртъв до партньора си.

В командния микробус началник Рааб отговори, като закрещя въпроси по радиото:

— Всички екипи, огънят от къщата ли дойде или от плевнята?

Последваха серия отговори, които се преплитаха и му пречеха да асимилира информацията.

— Нищо откъм къщата!

— Не е от плевнята!

— От Високия трон е.

— Обстрелват ни! Имаме улучен!

— Виждам ги! Приличат на военни!

— Над хълма има хеликоптер!

Рааб се обърна към заместника си, който имаше вид на човек пред припадък.

— На прицел сме — каза той. — Трябва или да подвием опашки, или да отвърнем на огъня.

Куршум с голям калибър проби микробуса и мина доста над главите им, но въпреки това и двамата се озоваха на пода.

— Какво ще правим? — изграчи заместник-началникът.

— Дай заповед да отвърнат на огъня — хладнокръвно отвърна Рааб. — Аз ще се обадя на Министерството на отбраната, за да проверя какво става тук.

 

 

Адмирал Сейдж напълно откачи и се разкрещя по телефона. На Кени моментално му стана ясно, че шефът му няма представа за операцията.

— Явно британските военни се опитват да превземат фермата — извика Сейдж. — Само че не знам как са разбрали, освен ако не е имало изтичане от Пентагона. Министърът на отбраната в момента има среща с Генералния щаб, за да формулира план за действие и да го представи на президента.

Кени го прекъсна.

— Адмирале, преди минута видях как снайперисти свалиха четири ченгета. Мислите ли, че ще стрелят по собствените си хора?

— Ако не са те, тогава кой?

— Не зная, сър.

— Исусе Христе, Кени! Не ми казвай, че не знаеш! — изкрещя Сейдж. — Разбери! Трябва да се обадя на министъра. Звънни ми по-късно.

 

 

Даниъл Лайтбърн коленичи на пода на спалнята и леко дръпна завесата на прозореца, който гледаше назад. Синът му Ендрю запълзя по килима, докато не стигна до него.

— Идват ли?

Даниъл му направи знак да не вдига глава.

— Някой идва, но не са полицаи. Току-що видях как на едно ченге му отнесоха главата.

— Какво ще правим?

— Жените долу ли са?

— Да.

— Ти и аз ще защитаваме къщата. Ако дойдат, ще ги пратим по дяволите. Кийлън и Дъглас още са в плевнята, нали?

Ендрю кимна.

— Добре. Кучите синове слизат по склона, така че плевнята е добро място да им се види сметката. Страх ли те е, синко?

— Малко.

— А не трябва. Ако ни е дошло времето, дошло е. Проста работа.

 

 

Нанси и Грег се намираха на север от фермата Лайтбърн, когато започна стрелбата. Нанси дръпна Грег на студената трева и загледа с изумление как трасиращите куршуми се изсипват като порой от хълмовете. Двамата полицаи, които ги бяха върнали, паднаха покосени от снайперисти. По навик тя посегна към оръжието си, но него го нямаше.

Не можеше да разбере защо полицията се бави толкова и не отвръща на огъня, но заповедта явно беше дадена, защото изведнъж полицаите започнаха да се защитават с полуавтоматичните си пистолети и карабини.

— Грег, някой знае за Библиотеката и се опитва да се добере до нея.

Той изглеждаше твърде уплашен, за да вдигне глава.

— Кой? — чу се приглушеният му въпрос.

— Много се надявам да не сме ние.

— Зона петдесет и едно ли имаш предвид?

Тя пренебрегна въпроса му.

— Трябва да измъкнем Филип и Уил от това място.

 

 

Уил беше прекарал целия ден закопчан за леглото си с Филип и Ани. Хейвън и Кейша слизаха да им носят храна, Кийлън и Даниъл също им правеха навъсени визити, за да проверят дали са си по местата. На сутринта, докато чакаше реда си за тоалетната, той видя един от писарите, най-възрастния. Старецът погледна през него, сякаш Уил не съществуваше.

През цялата сутрин се опитваше да поддържа духа на Филип, шегуваше се и бъбреше с него и Ани, но момчето като че ли само ставаше по-сприхаво всеки път щом Ани се разсмееше или усмихнеше.

После Уил даде отбой и се умълча. Докато Филип и Ани дремеха, той се взираше в часовника си и броеше часовете до пет следобед.

— Чухте ли това? — попита той и погледна към тавана.

Макар и приглушено, разпозна продължителното неравномерно стакато на полуавтоматичните оръжия. Водеше се престрелка.

— Започна се — каза Ани и се надигна. — Идват да ни спасят.

— Мислиш ли? — усъмни се Уил. — Не чувам стрелба на пушки от къщата.

— Какво става тогава?

— Нямам идея, но не ми харесва. Почти пет е. Надявам се Кейша да е добре, иначе ще загазим лошо.

Филип се опитваше да не изглежда уплашен, но Уил виждаше, че го е страх.

— Спокойно, хлапе — каза му той. — Ще се измъкнем живи и здрави от това и ще имаме да разказваме страхотни истории на майка ти.

 

 

Полицаите се хвърлиха да търсят прикритие, когото куршумите започнаха да се забиват във вратите на автомобилите и в околните дървета. Невъоръжените служители на общинската полиция можеха само да треперят и да се опитват да оцелеят, докато екипът от специалните части посрещаше невидимия противник и стреляше напосоки нагоре по склона.

В командния микробус заместник-началникът извика на шофьора да премести колата нагоре по пътя, но когато онзи зае мястото си зад волана, един куршум пръсна предното стъкло и главата му.

Двама от МИ-5 се хвърлиха в микробуса и запълзяха към началника, който също се беше проснал долу със залепен за ухото мобилен.

— Прехвърлят ме от кабинет на кабинет в Министерството на отбраната. Като че ли никой нищо не знае! — изрева Рааб.

— Очаквам обаждане от нашата централа — каза човекът от МИ-5. — Те също не знаят нищо. Поисках спешно подкрепление от всички специални екипи в радиус от сто километра, но ще мине време, преди да пристигнат.

Поредният едрокалибрен куршум пръсна последното оцеляло стъкло на микробуса.

Човекът от МИ-5 изпълзя по-близо до Рааб.

— Ако не се измъкнем оттук, с всички ни е свършено.

Най-оглушителният звук, който бяха чували някога, накара всички около фермата да се проснат по корем и да запушат уши. Сякаш милион гърла пищяха едновременно.

Три F-35C „Лайтнинг II“ на Кралските военновъздушни сили профучаха само на 200 метра над земята. Приближиха с Мах 1.2 от Стейнмор Гал и се понесоха на юг директно над хълмовете Деветте пряпореца и Високия трон.

През частицата от секундата, необходима да прелети над фермата, водещата машина направи сто инфрачервени снимки с изключително висока резолюция и докато самолетите завиваха за второ минаване, изображенията вече бяха прехвърлени на командните екрани в базата им в Булмър, Нортъмбърленд, както и в Министерството на отбраната в Лондон.

Капитанът на групата Майк Роджърс беше във връзка с Уайтхол. Началникът на Генералния щаб генерал Робърт Сандейдж стоеше зад техниците рамо до рамо с министъра на отбраната Джордж Котинг.

— Виждам около дузина неприятели на три, три, седем — каза Роджърс, имайки предвид номера на широкоъгълното изображение.

— Да, така е — съгласи се Сандейдж. — Били са спуснати по някакъв начин. Открихте ли нещо?

— Момент, сър — отвърна Роджърс. — Получихме серия сигнали.

Линията замлъкна за няколко секунди, след което Роджърс възкликна развълнувано:

— Вижте образ седем, три, две!

Техникът зареди съответната снимка. На нея се виждаше хеликоптер, увиснал над склона на Високия трон.

— Чий е? — попита министър Котинг.

— Не можем да видим разпознавателни знаци от този ъгъл — каза Сандейдж. — Майоре, пуснете образа през базата данни — спокойно нареди той.

Техникът завъртя трекпада си и зареди програма за разпознаване на образи, която за няколко секунди откри 100-процентово съвпадение. Пусна го на екрана — стелт хеликоптер Mi-23/180.

Министър Котинг беше първият, който реагира на глас:

— Боже мой! Свържете ме с премиера.

 

 

Облечените в черно бойци на земята се спускаха методично по склона към фермата, незасегнати от безразборния огън на специалния екип и сякаш без да обръщат внимание на прелетелите над главите им изтребители. Двамата мъже начело на групата се насочиха към плевнята. Промъкнаха се до нея и откриха, че портата е отключена. Единият я отвори колкото да влезе и вторият го последва, поставил ръка върху рамото на водача.

— Стреляй! — извика Кийлън на племенника си Дъглас зад балата сено.

Сачмите разкъсаха натрапниците и пробиха дупки в портата на плевнята.

Кийлън вкара втори патрон в цевта и предпазливо приближи окървавените мъже.

— Никога досега не съм стрелял по хора — каза младият му племенник и потръпна.

— Покривай страничната врата — нареди Кийлън, без да обръща внимание на чувствата на момчето.

Пъхна ботуш под едно от телата, преобърна го с пъшкане и включи фенера си.

Примигна няколко пъти при вида на лицето, но единственото, което излезе от устата му, бе:

— Мамичката му!

 

 

Министърът на отбраната пристъпи към командната конзола. Беше видимо пребледнял.

— Какво каза премиерът? — попита генерал Сандейдж.

— Да действаме. — От озадаченото изражение на Котинг си личеше, че не може да повярва на думите, излезли от собствената му уста. — Колко време ще е нужно на Специалните въздушни части да стигнат дотам?

— Твърде много — отвърна Сандейдж. — Двайсет и втори полк на СВЧ е разположен в Кридънхил в Хиърфорд. Иска ми се да пратя тях, но Първи ланкастърски ще стигне по-бързо. Те са в Йоркшър. Дотогава предлагам изтребителите да се намесят.

Веднага след второто прелитане на изтребителите над фермата командирът на ескадрилата получи заповед от базата „Булмър“.

— Говори капитан Роджърс. Нареждам незабавна атака и унищожение на неприятеля.

Командирът на ескадрилата зави наляво и с пресекващ глас поиска повтаряне на заповедта.

Когато тя бе потвърдена, пилотът нареди на подчинените си да активират оръжейните системи и да преминат в атака.

 

 

Кени наблюдаваше въздушното шоу през мерника и извика на хората си:

— Обръщат отново.

Последва серия гърмежи от 40-милиметрова картечница, последвани миг по-късно от оглушителна и ярка експлозия насред склона. Хеликоптерът избухна в пламъци и полетя към земята.

— Не мога да повярвам! — извика Кени. — Това е истинска шибана война!

 

 

Изтребителите насочиха огъня си към десантчиците и всеки път, когато трасиращите куршуми се забиваха в земята, полицаите надаваха радостни викове зад прикритията си.

Нанси беше дотолкова погълната от въздушното представление, че не усещаше студа и влагата от земята, които се просмукваха през дрехите й. Грег понечи да се изправи, за да вижда по-добре, но тя го смъкна обратно долу.

— Само се моли да решат, че сме от добрите — извика му тя. — Иначе ще ни подпалят задниците.

При всяко преминаване на изтребителите нашествениците се опитваха да насочат огъня си към тях, но самолетите прелитаха твърде бързо. Атаката им принуди десантчиците да спрат на стотина метра от фермата и сражението продължи там двайсетина минути или повече, когато над Молерстанг се чу друг звук — настойчивото думкане на ротори.

Пет хеликоптера AW-159 „Уайлдкат Линкс“ с британския флаг на фюзелажа се спуснаха от сумрака и кацнаха на пътя зад позициите на полицаите.

Цяла рота от Първи батальон на Първи ланкастърски полк се стовари на бойното поле. Британските войници атакуваха периметъра на фермата от север и юг. Методично обкръжиха останалите бойци и петнайсет минути по-късно последният от облечените в черно нашественици рухна мъртъв на земята.

По време на престрелката заблудени куршуми профучаваха над главите на Нанси и Грег, но минута след последните изстрели тя се изправи на колене, за да прецени обстановката.

Ясно беше, че операцията на британските сили е успяла. Въпросът бе срещу кого беше насочена тя. В хаоса след сражението, докато хора викаха за медици и полицаите използваха високоговорители, за да предупредят войниците да стоят настрана от сградите, Нанси реши да действа. Беше почти шест вечерта, но тя все още не бе изпълнила мисията си.

— Хайде, Грег, да вървим. Мисля, че ще успеем.

Буквално го вдигна от земята за ръкава и го задърпа в тъмното. Вниманието на всички бе насочено към бойното поле и като че ли никой не забеляза двамата цивилни, втурнали се към една невзрачна каменна постройка, отдалечена от къщата.

Оставаха само петдесетина метра, когато Нанси се препъна в нещо и се стовари на земята. Грег й помогна да стане и когато погледна назад, тя видя какво я е спънало — димящо парче от унищожения хеликоптер.

Върху парчето имаше някакъв надпис. Не можеше да прецени точно в тъмното и попита гордия полиглот Грег дали разбира нещо. Той се наведе, но не посмя да докосне почернелия метал.

— Можеш ли да го прочетеш? — попита тя.

— На китайски е! — отвърна той. В гласа му се долавяше ужас. — Пише „Народна освободителна армия“.