Глен Купър
Библиотекарите (24)

23.

Грег Дейвис довърши късния си обяд и каза на секретарката си Маги, че може да си върви. Навън валеше суграшица и за каране на колело не можеше да става и дума. Разходката също не му изглеждаше примамлива възможност. Опъна слабото си тяло на канапето, нави около пръста си къдрав кичур коса и пусна звука на телевизора. По Си Ен Ен течеше предаване за отговора на китайските власти на аферата с пощенските картички — екстрадираха американски дипломати от Пекин по обвинение, че са агенти на ЦРУ. Американското правителство категорично отричаше обвиненията и се говореше, че обмисля ответни мерки. Когато времето му на канапето изтечеше, щеше да пусне връзка към историята на „Чайна Тудей“.

Макар темето му да бе оплешивяло и останалата му коса да се беше прошарила, външният му вид не се бе променил много от времето, когато бе млад репортер. Хора, с които не се беше виждал от двайсет години, го разпознаваха моментално. Същото се отнасяше и за Лора, която запазваше хипи външността си от времето, когато бе на двайсет и няколко. Приятелите им ги наричаха вечната двойка.

Нервният център на медийната компания на Грег беше втората спалня в апартамента му в Грийнпойнт в Бруклин. За фирма с двама служители „Тудей Медия“ беше доста продуктивна. Уебсайтовете на Грег покриваха големи имигрантски общности в Америка със страници, скроени според техните интереси и нужди. Имаше отделни за мексикано-американци, кубино-американци, индо-американци, пакистано-американци, бразило-американци, японо-американци и т.н., но сайтът, които привличаше най-голямото внимание напоследък, беше „Чайна Тудей“, посветен на китайските американци.

Концепцията му беше да събира важна за потребителите информация от страната и света, да наема подходящи автори на свободна практика да пишат оригинални материали и да продава реклами за съответните етнически групи. През последните няколко години обаче рейтингът му бе твърде нисък за свестни реклами и печалбата му беше малка.

За негово най-голямо неудобство семейството се издържаше до голяма степен благодарение на приходите от книгите на жена му. Лора беше написала девет романа и те се продаваха добре. Първият, озаглавен „Трошащата топка“, се основаваше в общи линии на развода на родителите й и дори беше филмиран благодарение на големия интерес към Уил Пайпър след шокиращите му разкрития. И макар непрекъснато да се опитваше да утвърди собствена идентичност и да не мислят за нея като за дъщеря на Уил Пайпър, Лора беше убедена от издателя си да използва отново роднинската връзка в последния си роман „Хоризонтът“. Предвид смутното време не беше изненадващо, че книгата се превърна в първия й истински бестселър и вече шест месеца заемаше челни места в класациите.

Но вместо да донесе семейно щастие, успехът й само подклаждаше отдавна тлеещото подмолно съперничество между нея и Грег. Дни след като издателят й организира парти по повод влизането на романа й в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“, разправиите между двамата станаха особено гадни. За първи път от години Лора започна да споделя с приятели, че мисли за раздяла.

А после изведнъж нещата за Грег тръгнаха по неочакван начин. Жителите на Китайския квартал в Ню Йорк започнаха да получават пощенски картички и китайският му сайт буквално пламна. Възползвайки се от ролята му на репортер във „Вашингтон Поуст“, свързан с разкритията за Зона 51 през 2010 г., „Чайна Тудей“ се превърна в основен портал за последните новини и анализи за китайската общност в Америка, както и за много други читатели. Доларите от реклами потекоха и разклатеното му его започна да се стабилизира. Лора забеляза промяната и му каза, че е приятно да не живееш с абсолютен задник. А когато баща й получи инфаркт, Грег се прояви като съпруг и зет на място. Тя съобщи на приятелките си, че бракът им като че ли в крайна сметка ще оцелее.

Лора се прибра у дома, свали подгизналото си палто и седна да види новините.

— Как мина тренировката? — попита я Грег.

— Добре, предполагам.

— Изглеждаш уморена.

— Спах добре. От притеснението е.

— Някакви новини за татко ти?

— Никакви.

— Ник се обади — каза Грег. Синът им, който учеше в подготвително училище в Масачузетс, беше на годините на Филип. Нанси и Лора бяха бременни по едно и също време и на Уил едва не му се наложи да избира на кое раждане да присъства — на първия си син или на първия си внук.

— Всичко наред ли е? — попита Лора.

— Добре е. Просто искаше да знае дали има нещо ново за тях. — След кратко мълчание Грег добави: — Кога се чу за последен път с Нанси?

— Вчера сутринта. Нали ти споменах?

Той кимна, сякаш си спомняше.

— И как каза, че ти се е сторила?

— Притеснена. Не е на себе си от тревога, но не може да убеди шефа си да я пусне в Англия.

— Заради Китай ли? — попита той, посочвайки телевизора.

— Тя е на пангара в Бюрото, Грег! Много добре го знаеш. Цялата история смърди за всеки, с изключение на теб.

— Какво означава това? — гневно попита той.

— Извинявай — рече тя. — Не исках да те засегна. Пълна каша е.

— Да.

Тя стана.

— Отивам да си взема душ.

Той явно не беше удовлетворен и се обади след нея:

— Това, че започнах да правя малко пари, не ме превръща в злодей, нали така.

— Както кажеш — въздъхна тя и затвори вратата на спалнята.

Нетпенът на Грег го уведоми за пристигнал имейл. Отначало реши да го пренебрегне, но накрая взе устройството от масичката и му нареди да прочете съобщението.

Дрезгавият женски глас, който бе избрал за гласовите функции, измърка:

— Подател: Филип Пайпър. Относно: Само за теб и за латинските очи на Лора. Съдържание: криптирано. Съжалявам, прочитането невъзможно.

Грег буквално се втурна в кабинета си и отвори имейла на работния си таблет. Съдържанието представляваше бъркотия от машинен код с хедър, заглавна част, в която пишеше: тунелен протокол 1812.

— Какво е това, по дяволите? — промърмори той.

Натисна командния бутон на нетпена си и намери работния номер на консултанта по информационни технологии на компанията.

— Здрасти, Нелсън, Грег е.

— Какво става, човече? — разнесе се спокоен глас от мобилния.

— Получих криптиран имейл с нещо на име „тунелен протокол осемнайсет дванайсет“. Как да го отворя?

— Това е средство за криптиране с отворен протокол, но е много мощно. Има опити да се забрани, защото разни лоши момчета го използват за лоши работи, но все още е в употреба. Трябва ти ключ, за да го отвориш.

— Какъв ключ? Нямам нищо такова.

— В такъв случай нямаш късмет, човече.

Грег повиши тон.

— Нелсън, случаят е спешен, по дяволите. Въпрос на живот и смърт, чаткаш ли? Трябва ми помощта ти.

— Ясно, човече. Защо не ми го препратиш? Ще му хвърля един поглед.

— Няма да стане. Не би трябвало дори да говорим по телефона. Ела при мен.

— В Бруклин?

— Господи, Нелсън, та ти си в Манхатън. Какво толкова?

— Пощенският код е различен, човече.

— Вземи такси. Трябваш ми веднага.

 

 

Нелсън Федерман пристигна час по-късно с кисела физиономия на младото си топчесто лице. Грег беше казал на Лора, че го е извикал да му помогне за решаването на някакъв проблем със сайтовете, и тя като че ли прие съвсем нормално присъствието му. Въпреки че стресът до голяма степен блокираше способността й да пише, тя продължаваше да прави опити и се беше изгърбила пред древния си лаптоп.

— Здрасти, Лора — каза Нелсън. — Явно обичаш старомодната клавиатура.

— Не мога да диктувам — отвърна тя. — Прекалено дърта съм, за да променям начина си на работа.

— Последната ти книга много ми хареса. Кога излиза следващата?

Грег прекъсна празния разговор.

— Хайде, Нелсън. Времето е пари — каза той, отведе го в кабинета си и затвори вратата.

Нелсън погледна имейла и потърка рехавата си брадица.

— Виж, нещата работят по следния начин. Обикновено има предварително уговорен ключ, който е известен на подателя и получателя. Този Филип не ти ли е пращал нещо преди това?

— Не, нищо.

— В такъв случай нищо не мога да направя, човече. Този протокол използва шестстотин и двайсет байтов ключ с елиптична крива. Вероятно може да се разбие, но нищо чудно и да не стане. В хакерската вселена се говори, че някои шпионски агенции могат да разбиват подобни неща, но за целта ще ти трябва чудовищен компютър от следващо поколение. — Той погледна отново екрана. — Полето „Относно“ говори ли ти нещо?

Грег го прочете на глас:

— Само за теб и за латинските очи на Лора. Нямам представа какво има предвид под „латинските очи на Лора“.

— Е, значи имаш отговор, пич — тържествуващо заяви Нелсън. — Обзалагам се, че това е ключът.

— Какво? Латинските очи на Лора ли?

— Ако си правиш труда да използваш тунел, най-вероятно няма да сложиш ключа на видно място. Но този Филип може би те насочва към правилния отговор. Ето, прехвърли ми управлението на машината.

Грег даде команда за смяна на потребителя и Нелсън даде команда, за да отвори някакъв хакерски сайт, посветен на криптирането. Копира съдържанието на имейла в полето за дешифриране и като ключ въведе Латинскиочиналора.

Дешифрирането неуспешно.

Опита няколко варианта, но без резултат.

— Добре, човече, какво е особеното в очите на Лора?

Грег се замисли за момент и изведнъж му прищрака.

— Цветовете им са различни! Едното е синьо, а другото е кафяво! Баща й винаги се майтапи с нея.

— Добре тогава. Да го пробваме.

Известно време правеше опити с всички възможни комбинации между „едно синьо, едно кафяво“, които можеше да се сети.

Всеки път отговорът бе същият: Дешифрирането неуспешно.

Нелсън сбърчи чело.

— Хей, сетих се. Може да използва латинските думи за синьо и кафяво.

Десет минути по-късно бяха изпробвали всички пермутации на puteulanus и frons без успех и Нелсън започна да се изнервя и да поглежда често часовника си.

Накрая Грег се предаде, отвори вратата и извика към дневната:

— Лора. Това нещо с очите ти има ли си име?

— Кой иска да знае?

— Нелсън е малко луд по тях.

— Хей! — обидено възкликна Нелсън. — Не ме въвличай в това.

— Радвам се, че ги харесваш, Нелсън — извика тя. — Това е белег по рождение, наричан „хетерохромия иридум“.

Грег затръшна вратата.

— Латински!

С негова помощ Нелсън най-сетне успя да напише правилно Heterochromia iridum в полето за ключа и каза:

— Въведи.

Дешифрирането успешно.

След две секунди забавяне несвързаните знаци се превърнаха в думи. Накрая имаше снимка.

Грег бързо застана пред екрана, за да го скрие от погледа на Нелсън.

— Ти си най-добрият, Нелсън. Умножи сметката си по две и ми я прати.

— Не мога ли да го прочета, човече?

— Можеш. Но после ще трябва да те убия.

— Утроявам си сметката заради това, че се правиш на задник.

Когато той си отиде, Грег седна и трескаво зачете имейла.

Грег, двамата с Филип се нуждаем от помощта ти. Не казвай на никого, в това число на Лора и най-вече на Нанси. По-късно ще ти обясня защо. Държат ни като заложници в една ферма в Пин, Къмбрия, Англия. Координати: 54.4142, –2.3323. Трябва да вземеш самолет довечера и да стигнеш в Пин до утре следобед. Фермата Лайтбърн е отбелязана на картите на Кралското топографско управление. На стотина метра на изток от къщата и на около 30 метра северно от шосе В6259 има малка каменна постройка с открита фасада. Бъди в нея в 17:00 по Гринуич. Ще дойда за теб. Имаме вътрешен човек, който ни помага. Може да е трудно да стигнеш незабелязано, защото полицията е обкръжила мястото, но ти си печен журналист, така че ти имам вяра. Виж снимката и ще разбереш защо си единственият, на когото мога да се доверя. Има втора библиотека. Няма Хоризонт. Уил.

Мигайки на парцали, Грег погледна фотографията на стари книжни рафтове с безброй подвързани в кожа томове. Върху гръбчетата на онези най-близко до обектива ясно се четеше: 2440 година.

 

 

Полицай Брент Уилсън беше сменен от поста си на блокадата на В6259, колкото да си вземе чаша чай от специално осигурения микробус. Докато седеше на сгъваемия стол в студената нощ и се наслаждаваше на почивката, някой го извика по име.

Заместник-началникът на полицейското управление се беше показал от микробуса и му направи знак да приближи. С чаша в ръка Уилсън отиде при задната врата на колата, като се наведе, за да не се удари в рамката. Началникът на полицейското управление на Къмбрия Джон Рааб беше пристигнал от Пенрит и седеше зад бюро.

— Полицай Уилсън — посрещна го той. — Седнете и продължете с чая. Отвън духа неприятно.

— Така е, сър — отвърна Уилсън. — Направо непоносимо.

— Разбрах, че сте се срещали с Ани Лок и Уил Пайпър, когато са пристигнали в Къркби Стивън.

— Точно така.

— Разкажете ми за тях. Всичко, което можете да си спомните. Искам да получа представа как биха се държали в подобна ситуация. Питах момчетата от МИ-5 за нея, но те реагираха така, сякаш искам да ми издадат държавна тайна.

— И двамата бяха много приятни и дружелюбни, бих казал. Срещнахме се в участъка и им помогнах да разпечатат няколко листовки със снимката на момчето.

— А Пайпър? Какво е впечатлението ви от него?

— Ами… едър тип. Не е младеж, но има вид на човек, който може да се оправя. Определено му личеше, че е страшно обезпокоен за сина си.

— А госпожица Лок?

— Енергична, бих казал. Млада и във форма. Решителна, от онези, които със сигурност ще успеят в кариерата.

— И освен това хубава.

— Съгласен.

— Пайпър като че ли има репутация на човек със слабост към нежния пол. Да сте забелязали някакви признаци на връзка между двамата?

— Извинете, сър?

— Външността може да повлияе върху преценката и вземането на решения в подобни ситуации.

Полицай Уилсън още изглеждаше объркан от въпроса.

— Мисля, че тъкмо се бяха срещнали, сър.

— Добре, довършете си чая и се върнете на поста си.

Когато Уилсън излезе, заместник-началникът се обърна към шефа си:

— Вече близо два часа не сме опитвали да се свържем. Желаете ли да пробвам отново?

— Да, защо не? Този път използвайте високоговорител. Тормозете ги на всеки пет-десет минути и сменяйте интервала, за да ги дразните повече. Като онова старо китайско мъчение с водата, нали се сещате? Щом ние ще будуваме през нощта, нека и те не мигнат.

— Ферма като тази може да има достатъчно провизии за цял месец. Колко ще трябва да ги чакаме, докато излязат?

— Още сме в началото, Пол. Това трудно може да се сравнява с обсадата на Орлеан. Обкръжили сме ги от всички страни. Няма къде да се дянат. Засега не са поставили никакви искания. МИ-5 осигуриха екипировка за нощно виждане и подслушване. Американското посолство иска да знае дали Пайпър и синът му наистина са вътре, както предполагаме. Така че няма да бързаме и ще действаме стъпка по стъпка. И според правилника.

 

 

Заместник-председателят И Бао току-що беше завършил речта си пред новия випуск на Академията за военни науки на Народната освободителна армия в едно западно предградие на Пекин, когато нетпенът му го уведоми за криптирано повикване по видеовръзката.

Помоли за отделна стая и директорът на академията го въведе в един от кабинетите си и го остави сам.

И Бао разви екрана на нетпена и прие повикването. Пред него се появи лицето на генерал Бо. Още по разширените му очи си личеше, че обикновено невъзмутимият генерал има да казва нещо важно.

И Бао изслуша доклада и приключи връзката с простото:

— Благодаря, генерале. Разбирам.

Затвори с благодарност очи и усети как те се пълнят със сълзи. Избърса ги с носната си кърпа и се свърза с личната си секретарка.

— Кажете на хората на генералния секретар Уън, че след десет минути ще бъда в кабинета му. Кажете им, че идвам да добавя последната капка.

 

 

Кени тропаше с крака по замръзналата земя в напразни опити да се стопли. От време на време надничаше през храстите да огледа сцената долу през оптичния мерник. Не очакваше особена активност, но човек никога не можеше да е сигурен. Това бе игра на изчакване, в която екипът му бе особено добър, но лично той предпочиташе да чака във време, подходящо за шорти и тениска.

Нетпенът завибрира в джоба му. За да не ги издаде, той го превключи на текстов режим и разви екрана. Беше приоритетно съобщение от Клепсър, шефа на електронното наблюдение в Грум Лейк. Кени седна на спалния си чувал и го прочете.

Филип Пайпър изпратил криптирано съобщение до Грег Дейвис със загадъчно заглавие. Местоположение на подателя — фермата Лайтбърн.

Кени знаеше много добре кой е Грег Дейвис. Всеки запознат с унизителното поражение на наблюдателите и Малкълм Фрейзър през 2010 г. бе наясно, че Дейвис беше връзката на Пайпър. Онзи, който разгласи информацията. И сега Пайпър вероятно използваше мобилния на сина си, за да се свърже отново с него.

„Какво става, по дяволите?“

Кени забърза на четирийсет метра нагоре по хълма до друга група дървета, където можеше да говори тихо, без да го засекат. Направи знак на Лопес и Харпър, че всичко е наред, и се обади на Клепсър по видеовръзката.

— Какво е нивото на криптиране на въпросния имейл? — попита Кени.

— Шестстотин и двайсет байтово.

— Мамка му. Ключът вероятно е в шантавото заглавие, не мислиш ли?

— Възможно е, но няма начин да го налучкаме, тъй като най-вероятно е персонализирано.

— Както вече казах, мамка му.

— Мисля, че мога да го разбия, шефе.

— Така ли?

— Играя си с един нов алгоритъм. Ако ми дадеш разрешение да изхвърля всички останали от системите ни, ще мога да използвам изчислителната мощ на нашите машинки.

— Имаш разрешението ми. Ако го направиш, ще получиш от мен басейн бира, кълна се в господ.

— Има и още нещо, шефе. Реших за всеки случай да следя разплащанията на Дейвис. Преди петнайсет минути си купи билет от „Кенеди“ до Глазгоу. Излита довечера в седем източно време.

— Синко, ще ти напълня басейна и ще пусна в него отбор мажоретки, така да знаеш.