Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уил Пайпър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Keepers of the Library, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Глен Купър

Заглавие: Библиотекарите

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-323-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1032

История

  1. — Добавяне

4.

Нанси беше във възторг.

— Изглеждаш великолепно!

Уил вече беше преместен в нормално отделение. Бяха го изключили от цялата апаратура, оставиха само малката игла на системата в ръката му.

— Чувствам се по-добре — призна той.

Беше го открила да върви по коридора в долнище на анцуг и поло — правеше обиколка на отделението. От време на време спираше, проверяваше пулса си, изсумтяваше и продължаваше нататък.

— Дишането добре ли е? — попита тя.

Добре беше. Освен това не го болеше нищо освен надупчените и насинени ръце.

Върнаха се обратно в стаята му. Той се настани на стола, а тя се разположи на леглото му.

— Утре ще ми правят изследвания — каза той. — Ако се представя добре, ще ме пратят у дома.

Тя кимна енергично и повтори натъртено:

— У дома.

Той разбра какво има предвид.

— Не мога да понасям Вирджиния. Знаеш как се чувствам там.

— Не мога да те оставя сам.

— Не искам да бъда сам.

— Уил, не мислиш ли, че твоят…

Тя млъкна, сякаш не можеше да произнесе думата „инфаркт“.

— … Че твоят проблем променя нещата?

— Така е — съгласи се той. — Наистина мисля, че променя нещата. Мисля, че трябва да напуснеш. Това беше нашата повратна точка. Искам двамата с Филип да сте с мен. Тук. Филип може да продължи да учи в Панама Сити. Или изобщо да не ходи на училище, ако питаш мен.

Тя затвори очи в израз на гняв и отчаяние. Уил очакваше да възрази решително, но когато отвори отново очи, Нанси явно се беше овладяла. Заговори с равен тон, въздържаше се отлично:

— Разбрахме се да не позволяваме Хоризонтът да промени начина ни на живот. Каквото и да се случи, ще бъдем заедно като семейство на девети февруари и заедно ще се смеем или ще плачем, а може би и от двете по малко. Дотогава Филип трябва да продължи да ходи на училище, аз — да продължа да работя, а ти — да ловиш риба.

Не беше точно онова, което му се искаше да чуе, но не се изненада. Нанси не беше от лесните. Точно това харесваше у нея, макар че понякога тези й качества работеха срещу него.

— Тогава поне остани за един месец във Флорида, докато не се възстановя напълно. След това можем да се върнем към план А.

— Не мога.

Уил изгуби самообладание.

— Защо да не можеш, по дяволите? Да не става въпрос за „нещото“, за което спомена Грег? Кажи ми как това „нещо“ е по-важно от мен.

Тя въздъхна.

— Не е по-важно от теб. Става въпрос за нов случай. Голям. Затънала съм до гуша в него.

— Господи, Нанс, вече си толкова високо на тотемния стълб, че е достатъчно само да си записваш имена и да наритваш задници.

— Така си мислиш. Конкретно по този случай се чувствам почти като оперативен агент.

Уил видя безпокойството на лицето й. Колкото и парадоксално да бе, това му подейства успокояващо.

— Искаш ли да ми разкажеш за какво става дума?

— За пощенски картички — рече тя. — Отново започнаха да се появяват картички.

Малкото розово по бузите му изведнъж избледня.

— Не може да бъде!

— Може, и още как.

— Къде? Колко? Кой има възможността или мотива? Защо точно сега, по дяволите?

Тя му направи знак да млъкне и недвусмислено му заяви, че ще говори само ако той й обещае, че няма да се вълнува много. Уил посегна към бутилката вода и се съгласи.

— Честно казано, мислех си, че си го видял по телевизията, в интернет, или си чул някой да споменава за това. Радвам се, че аз ще ти кажа новината.

— Знаеш, че тази новина не ми харесва. И защо му е на някого да ми казва?

— Може би защото си Уил Пайпър?

Той схвана.

— Всичко започна преди две седмици. Пет картички, всички пуснати в един и същи ден. Същият модел като преди седемнайсет години — отпред има разпечатано име и адрес на получателя, адресът на подателя липсва. На гърба — нарисуван на ръка ковчег и дата. И също както преди, всеки получател умира на въпросната дата.

— Само пет?

— Вече са петнайсет.

— От Невада ли са пуснати?

— От Ню Йорк.

— Нека позная. Различни причини за смъртта, различни начини на действие, може би дори не става дума за убийства — автоматично каза Уил.

— Именно.

— И никакви връзки или общи черти между жертвите.

— В това отношение има известна разлика с предишния път. Всички получатели са китайци.

— Какво? — изуми се Уил.

— Повечето от първите десет живееха в Китайския квартал в Ню Йорк. Последните петима са от Сан Франциско.

— Кой работи по случая?

— Отделите в Ню Йорк и Сан Франциско. Натоварили сме добри хора. Проблемът е, че и моето име се появява непрекъснато заради предишния случай. Директорът ми се обади още първия ден и ми каза, че заобикаля всичките си подчинени и ме назначава за главен следовател. Запознавам го лично с хода на делото сутрин и вечер. Искаше да отида в Ню Йорк, но заради заболяването ти ми позволи да работя от Маями.

— Като изключим фактора любопитство, който определено не е за пренебрегване, защо е цялата тази истерия? Ясно е, че става въпрос за ситуация, тип Шакълтън. Някой дръвник от Зона петдесет и едно отново измъква имена.

— Заради китайския момент. Китайското правителство и тяхното Министерство на държавната сигурност са изправени на нокти, въпреки че повечето от жертвите с картичките са американски граждани. Те също са на мнение, че източникът е от Зона петдесет и едно. И смятат, че става въпрос за провокация. Китай е втората най-голяма икономика в света. Ние сме в упадък и те ни настигат бързо. Убедени са, че им въртим номера и се мъчим да ги изкараме от равновесие. Уведомиха ни по дипломатическите си канали, че ако не намерим виновника, няма да отсрочат изплащането на дълговете ни. Ще поставят под запор няколкостотин милиарда и тук ще стане лошо.

Уил й направи знак, че иска да си сменят местата и да полегне. Изтегна се на леглото.

— Ама че детинщина. Краят на света може да настъпи след година, а ние си играем глупавите игри до последния ден.

Нанси кимна уморено.

— Какво мога да направя? Официалната ни политика е да пазим статуквото.

— Докато НАСА и всички астрономи по света търсят голямата канара, върху която е изписано името ни — рече той и сведе поглед.

Тя седна до него и погали косата му.

— Изглеждаш уморен, скъпи.

— Ще го направя — заяви той.

— Какво ще правиш?

— Ще се върна във Вирджиния с теб. Докато не се оправя. Става ли?

— Обичам те — отвърна тя.

Устните му потрепнаха едва забележимо.

— И аз теб.

— И ти прощавам.

Уил си спомни Мейгън с оскъдните й бикини и му се прииска да помнеше от каква точно прошка се нуждае.

 

 

Роджър Кени изкачи шест нива до партера с асансьор номер едно и излезе от прохладната сграда „Труман“ в пустинната жега на Невада. Разстоянието до кабинета на контраадмирал Дънкан Сейдж в Административната сграда беше съвсем малко, но когато отново се озова в охладения от климатик въздух, униформата му бе подгизнала от пот.

Адмирал Сейдж го остави да чака, което не беше нищо ново. Кени винаги бе подозирал, че чакането е театрална демонстрация на сила от страна на Сейдж, начин да покаже кой е главният. Не че командирът на Зона 51 беше най-заетият офицер в американската армия през последните няколко години. Сейдж не беше единственият останал на сухо адмирал от флота, но със сигурност нямаше друг, който да се намира на дъното на отдавна пресъхнало езеро насред безплодната пустиня на Невада. Базата беше поставена случайно под юрисдикцията на Военноморските сили при изграждането й през 1947 г. и Сейдж беше последният гъсок далеч от водата.

Кени мразеше дълбоко и всеотдайно Сейдж. Смяташе го за надут и ненадежден кучи син, на когото не би позволил да му лъсне и обувките в цивилния живот. Пред доверените си старши членове на „Наблюдателите“, които му бяха пряко подчинени, той презрително сравняваше Сейдж с банановия гол охлюв, който така ревностно пази територията си, че откъсва собствения си пенис и го оставя в женската, за да не позволи някой друг да я напълни със спермата си. Не помнеше откъде е научил за брачните навици на банановите голи охлюви, но историята идеално се вписваше в шегите, които пускаше пред подчинените си.

Личната секретарка на Сейдж, за която се носеха слухове, че е била стриптийзьорка в Лас Вегас, местеше някакви хартии по бюрото си в напразни опити да се престори на заета. Всички действащи служби на военните трябваше до 2025 г. да са обърнали гръб на хартията, но затънтени бази като Зона 51 не се посещаваха от инспектори, пък и не беше ясно дали Сейдж е в състояние да се справи с новите технологии за увеличаване на продуктивността.

Кени седеше сковано и наблюдаваше секретарката. Тя бе доста зряла и привлекателна и не излизаше напълно от неговия възрастов обхват. Този обхват почти достигаше средата на четирийсетте, на колкото беше той самият, стига плътта да е достатъчно стегната. Загледа се с рентгеновите си очи в пуловера й и реши, че става. Освен ако дъртият бананов червей вече не си е отхапал пениса в нея.

— Има ли някого при него? — попита накрая Кени.

— Провежда конферентен разговор, полковник — отвърна тя.

Отговорът прозвуча като лъжа, но нямаше какво да направи. Хвана се на играта. Беше доста уверен в собствените си качества — тъмнокож, наперен, строен, силен и бърз. Знаеше с абсолютна сигурност, че ако се бяха запознали в някой бар, на сутринта щяха да закусват заедно. Заби поглед в гърдите й и се опита да я накара със силата на волята си да го погледне. Когато тя го направи, й пусна дяволита усмивчица, която адски я смути. Минаха петнайсет нервни минути. Трябваше да се върне в сградата „Труман“. За първи път през петнайсетте си години начело на наблюдателите Кени наистина имаше работа за вършене.

Сградата Грум Лейк 34, известна също като сграда „Труман“, се беше превърнала в сянка на онова, което е била някога. По време на апогея й над 700 служители пристигаха с чартърен самолет от Лас Вегас до затънтената база в пустинята. Сега бяха останали само 134, шестнайсет от които бяха наблюдатели.

След като съществуването на Библиотеката стана известно на всички, всякакви зяпачи и журналисти се налепиха по оградата на летище „Маккарън“, насочили бинокли и обективи към служителите. Някои работещи в Зона 51 биваха проследявани от паркинга до домовете им в Лас Вегас и предградията, което накара службата за сигурност на Зона 51, известна с не особено популярното име „Наблюдателите“, да заработи на повишени обороти и да следи служителите, за да не допусне изтичането на свръхсекретната информация за датите на раждане и смърт от базата данни на Библиотеката.

Наблюдателите бяха понесли сериозен удар след аферата „Шакълтън“ и последиците от нея. Шефът им Малкълм Фрейзър бе убит от жената на Уил Пайпър при престрелка с ФБР в дома на един пенсиониран дисидент от Зона 51. Самият Уил Пайпър се беше обърнал към пресата и бе пратил по дяволите тайната, пазена така маниакално в продължение на 64 години. Казано просто и ясно, те бяха опозорени. Пентагонът им натрапи за началник външен човек и бяха принудени да се обаждат на полицията в Лас Вегас, която да се справя с папараците, преследващи служителите им из Греховния град.

Но може би никой в Зона 51 не пострада повече от Роджър Кени. Когато нещата се разсмърдяха, той бе наблюдател едва от пет години и вече здравата беше привлякъл вниманието на Малкълм Фрейзър. Фрейзър го бе взел под своя закрила и го бе сложил на лентата за скоростно повишаване. Даваше му най-сладките задачи и редовно го хвалеше пред останалите наблюдатели за постиженията му. Всеки път, когато беше нощна смяна, Фрейзър се грижеше Кени също да е дежурен и двамата по цяла нощ пиеха кафе и си разказваха мръсни вицове.

Кени харесваше вниманието, което получаваше от страна на големия шеф. Фрейзър си падаше по спазването на правилата и като цяло беше гадняр, но пък в същото време имаше славата на човек, който подкрепя подчинените си до дупка, и като ментор на малцина избраници. Когато той умря, Кени плака като малко дете и продължи да плаче дни по-късно, докато носеше ковчега му на погребението.

След смъртта му Кени се озова в черна дупка. Главният лекар му нареди да се прегледа при психиатъра в Грум Лейк. Кени беше от онези, на които им се драйфаше от мисълта да участват в разни интроспекции и посещаваше с неохота сеансите. Прекрати внезапно терапията в деня, когато психиатърът се запита на глас дали Малкълм Фрейзър не е играл ролята на баща на младия мъж.

— Кажи ми за своя баща, Роджър — беше го подканил той.

— Никога не съм го познавал, докторе. За мен той е просто донор на сперма, ако ме разбирате какво искам да кажа. Майка ми ме отгледа сама.

— Разбирам. Мислиш ли, че може да има някаква връзка между мъката ти по полковник Фрейзър и детството ти без баща?

Кени се бе размърдал неспокойно, сякаш в шортите му бяха полазили мравки, след което рязко стана.

— Това е доброволно, нали? Имам предвид сеансите.

— След първоначалната консултация, да. Напълно доброволно. Вече потвърдих, че си в състояние да изпълняваш задълженията си.

— В такъв случай се махам оттук.

След време на улицата на Кени отново изгря слънце, истерията се разпръсна и животът в Зона 51 се върна към някакво подобие на нормалност. Докато политици и съдилища решаваха съдбата на базата данни на Уил Пайпър, аналитиците отново се заеха с обичайната си работа. До Хоризонта оставаха още шестнайсет години, имаше работа за вършене и наблюдателите бяха точно толкова необходими, колкото по всяко друго време.

Ключовите думи, разменяни между Зона 51 и Пентагона, винаги бяха проучвания, планиране и разпределение на ресурси. ЦРУ и военните използваха Библиотеката като инструмент още от началото на петдесетте, когато след откриването й под останките на средновековния манастир Вектис Уинстън Чърчил и Хари Труман се бяха разбрали американците да поемат контрола върху находката.

Всички 700 000 тома на Библиотеката бяха превозени от американските военновъздушни сили от Англия във Вашингтон. Под пустинята в Невада бе изграден бункер, способен да издържи на ядрен удар. Нужни бяха двайсет години за дигитализиране на целия засягащ бъдещето материал. Преди това книгите бяха безценни. След дигитализирането Библиотеката придоби предимно церемониални функции и се превърна в символ на страховитата мощ на Зона 51.

Една от първите задачи на екипа на базата, представляващ пъстра сбирщина от учени глави, смахнати гений и военни, бе да измисли как да се използват данните. В края на краищата, старите подвързани в кожа книги съдържаха само имена, написани с различни писмености, плюс датите на раждането и смъртта. Без съответните корелации информацията беше безполезна. Така започна продължилото десетилетия издирване във всяка цифрова и аналогова база данни по света, в градски регистри, телефонни списъци, банкови, брачни и служебни архиви, справки за заеми, данъци и застраховки. Северна Америка бе покрита най-напред. В рамките на двайсет години аналитиците на Зона 51 разполагаха с един вид адресен указател за почти сто процента от населението. След това дойде ред на Европа. Азия, Африка и Южна Америка отнеха повече време, но в крайна сметка белите петна бяха попълнени. Сега, когато данните на всички осем милиарда жители на света бяха в цифров вид, картината беше пълна.

През 50-те и 60-те, след като аналитиците на Зона 51 разработиха методологията за съпоставяне на имена с адреси и географски координати, вниманието се насочи към използването на данните. Ясно беше, че има отделни дати от национално значение. На 19 ноември зашеметеният вицепрезидент Линдън Джонсън бе уведомен, че Джон Фицджералд Кенеди ще умре на 22 ноември 1963 г. Така Джонсън разполагаше с четири дни да състави план за наследяване, който да бъде достатъчно гладък, за да успокои потресения свят.

Имаше обаче и по-големи геополитически съкровища за прибиране. Резултатите не можеха да се променят, но големите събития, свързани със смъртни случаи, можеха да се предскажат. А в такъв случай си в състояние да планираш около важните събития, да отделиш бюджет, да разработиш политика, може би да намалиш силата на удара или да се възползваш от резултата. Все по-мощни и по-мощни компютри обработваха данните денонощно и търсеха модели, обхващащи цялата планета. Аналитиците на Зона 51 предсказаха Корейската война, чистките в Китай по времето на Мао, Виетнамската война, Пол Пот в Камбоджа, войните в Персийския залив, 11 септември, глада в Африка, природни бедствия като наводнения и цунами. Когато на 25 март 2023 г. Пакистан и Индия си размениха единични ядрени удари, довели до над половин милион жертви, американското правителство беше възможно най-добре подготвено за катастрофата.

От откриването на Библиотеката запазването й в пълна тайна беше от първостепенна важност. Именно затова наблюдателите разполагаха с такава огромна власт. Основната им задача беше да гарантират, че няма да изтече никаква информация за съществуването на базата данни и че Съединените щати никога няма да изгубят предимството си да действат първи. Освен това бяха натоварени и с опазването на данните за отделните индивиди. Имаше огромни тревоги какво може да стане, ако обществото получи достъп до информацията. Дали хората ще се променят, или дори ще се парализират, ако знаят датата на смъртта си — или тази на съпругата, на родителите, децата или приятелите? Дали цели сегменти от населението няма да се окажат в плен на идеята за предопределение и да зарежат всичко продуктивно с мисълта, че няма смисъл да правят каквото и да било, след като всичко е предрешено? Дали престъпниците няма да се развилнеят още повече, ако знаят, че няма да бъдат убити при поредното деяние? Неприятните сценарии бяха в изобилие.

През годините наблюдателите държаха всичко под пълен контрол. Вярно, имаше отделни инциденти с някой аналитик или младши изследовател, дръзнал да наруши правилата и да потърси името на член от семейството си или на враг — и тези инциденти бяха решавани с драконовски мерки, дори с убийства, ако можеше да се вярва на слуховете. Нищо обаче не можеше да се сравнява с аферата „Шакълтън“.

След нея наблюдателите бяха пораздрусани — или по-скоро, сред тях бе проведена чистка. Бяха добавени още повече нива на сигурност. Шакълтън беше програмист от високо ниво, експерт по сигурността на бази данни, буквално лисица в курник. Дупката, която беше използвал за отмъкване на базата, беше запушена, но американската база данни вече бе извън контрола им, в ръцете на юристите на „Вашингтон Поуст“. Затова правителството предприе най-мащабното кибер разследване в историята, за да се увери, че копието, с което вестникът се бе сдобил от Уил Пайпър, е единствено. Когато то беше върнато след решението на Върховния съд в полза на правителството, в Зона 51 бяха уверени, че положението е овладяно. И през следващите години Кени реализира потенциала, който бе видял Малкълм Фрейзър у него, и неотклонно се заизкачва по стълбицата на наблюдателите, докато не стигна до повишението, което го настани зад старото бюро на ментора му.

Секретарката на Сейдж вдигна телефона.

— Адмиралът ще ви приеме сега — каза тя на Кени.

Адмирал Сейдж си беше отгледал буйна брада. Приличаше на дебела реликва от отминала епоха и изглеждаше по-подходящ за света от XIX век с неговите платноходи, месингови копчета и златни еполети, отколкото за ролята на модерен военен технократ.

Той каза на Кени да седне и изръмжа:

— Никога не би поискал работата ми, Кени. Повярвай ми, никога.

— Не, сър, не бих.

— Дойдох тук с очакването, че ме очаква сладко назначение — ще наглеждам функционирането на базата данни през последните няколко години, ще сложа в нафталин базата, ще опаковам Библиотеката за Смитсъновия институт, ще получа втора звезда и ако проклетият свят не иде по дяволите следващия февруари, ще се пенсионирам, ще се оттегля в ранчо Мираж и ще играя голф, докато не скоча в сандъчето. Само че не стана така, нали?

— Не, сър.

— А вместо това си имаме случай „Апокалипсис две“ и се озовавам насред международен инцидент. Пентагонът иска задника ми. Белият дом също. Всяка вечер закъснявам, така че жена ми също му е вдигнала мерника. Така че чий задник ще поискам аз в замяна?

— Моят, сър.

— Адски си прав. Докладвай.

„Да докладвам — помисли си Кени. — Искаш да кажеш, да танцувам кабуки и да се преструвам, че съобщавам нови сведения, а ти да се преструваш, че ме слушаш.“

Разследването се точеше, нямаше нови съществени факти и Кени бе започнал да се повтаря, мъчеше се да открие някои допълнителни подробности, за да удължи срещата достатъчно и да спести и на двете страни смущаващото мълчание.

В дните след появата на първия транш пощенски картички разследването тръгна на два фронта. ФБР отвори отново случая „Апокалипсис I“, а наблюдателите се заеха да открият дупката в сигурността на Зона 51.

От своя страна ФБР провери отново веригата на попечителство върху копието на базата на „Вашингтон Поуст“ и всички живи участници бяха проучени отново. Списъкът включваше Уил Пайпър, неговия зет Грег и Нанси Пайпър. Нанси Пайпър, която сега водеше разследването, се подсигури двойно, че никой не е извъртял номер срещу нея или семейството й, с цел да бъде обвинена в конфликт на интереси. ФБР направи пълна проверка и стигна до заключението, че първоначалното разследване от 2011 г. е завършено и изрядно, че никога не са били правени разпечатки на базата данни и че единственото копие на файла на Шакълтън, предоставено на „Вашингтон Поуст“, е върнато на правителството.

Това насочваше прожекторите към Зона 51.

Още в първия ден на случая Кени беше събрал своите наблюдатели и се бе обърнал към тях с непринудения си оклахомски акцент.

— Добре, момчета и момиче — започна той (в екипа му имаше само една жена, бивш служител на военната полиция). — Бих предпочел да оближа дирника на котка, отколкото да ви причинявам това, но до второ нареждане всички сте мои. Денонощно, без прекъсване. Забравете за уикенди и отпуски, забравете за мачовете на безценните си хлапета и за рождения ден на жените си. Сега сте изцяло на разположение на базата. Положението е извънредно. Ще работим като луди, докато не открием кой изнася информация или не докажем, че тя не излиза от нашата кошара. Ясно ли се изразих?

— Ще трябва да си търся допълнителна детегледачка — обади се Редмънд, единствената жена.

— Е, търси си тогава — озъби й се Кени.

— Мога ли да поискам обезщетение за това?

— Да не си тъпа като галош, Редмънд? Много добре знаеш, че не можеш да претендираш за подобни глупости.

— Кейша може да остане при нас — предложи Лопес, мускулест бивш рейнджър, който живееше в квартала на Редмънд.

— И това ако не е доказателство, че сме едно голямо семейство — промърмори Кени, след което продължи с инструктажа.

Като начало прекараха през детектора на лъжата всички 134-ма служители, в това число самите себе си и командира на базата, както беше по протокол. Половин дузина резултати излязоха несигурни и късметлиите бяха поставени под наблюдение.

След това започна същинското прослушване. Групата за сигурност на базата данни, или жокеите на алгоритмите, както ги наричаше Кени, започнаха да преравят сървърите за следи от намеса, която може да е минала незабелязана преди това. Шакълтън навремето също беше жокей, така че Кени си издейства разрешение да намери супернърд, който да наглежда останалите нърдове[1]. В миналото подобно нещо би било невъзможно, тъй като отнемаше година или повече проучване, преди системата за сигурност на Пентагона да допусне някого на територията на Зона 51. Сега всяко десетгодишно хлапе на света знаеше какво става в Грум Лейк и това не беше проблем. По препоръка на специалистите по бази данни и криптиране от ЦРУ един професор по компютърни науки от Станфорд бе докаран в базата и бе получил неограничен достъп до системата. Занимаваше се със задачата си още от първата седмица на разследването, но не беше в състояние да открие абсолютно нищо.

Кени вярваше в многопосочния подход. Не разбираше на техническо ниво алгоритмите за сигурност на базата данни, но смяташе, че доста добре разбира хората. Започна да се рови в досиетата на служителите и да търси лични данни и психични особености, които биха могли да дадат някакъв мотив. Именно така вниманието му се насочи към Франк Лим, един от китайските аналитици на базата.

Лим беше ветеран в Зона 51 — работеше тук вече над двайсет и пет години. Беше дребен, непретенциозен човек, който си изпълняваше задълженията съвестно и не споделяше много с колегите си за живота на повърхността. Когато работата в сградата „Труман“ взе да намалява и започна разчистването, китайският отдел се размина с най-малко отрязани глави. С рухването на руската икономика и осакатяването на Индия след онази ядрена катастрофа, Китай остана единствената страна, която имаше реално значение за Съединените щати. Всяко геополитическо уравнение включваше китайския фактор от едната страна на равенството и американския от другата. И макар че Библиотеката щеше да е от полза само още година, китайската база данни продължаваше да се преравя всеки ден.

Колкото повече Кени задълбаваше в досието на Франк Лим, толкова по-големи ставаха съмненията му. Лим беше единственият аналитик от китайски произход. Двамата му родители бяха родени в Тайван. Той още имаше роднини там. Беше изпращал пари на братовчеди, под предлог, че помага за образованието на децата им. Един от роднините му беше виден политик от националистическата партия Гуоминдан и яростен привърженик на пълната независимост на Тайван. Нужно ли беше развинтено въображение, за да се помисли, че Лим стои зад кулисите на някакъв политически театър, целящ да заплаши Китайската народна република? Дали картичките не бяха забулена заплаха към правителството, сякаш искаха да кажат: „И вашите дни са преброени“? Освен това Лим бе един от служителите на Зона 51 с двусмислени резултати от детектора на лъжата.

Седмица след началото на кризата Кени и Сейдж с подкрепата на ЦРУ и Пентагона решиха да се заемат с Лим и да го пратят в административна отпуска. Поради драконовските условия на трудовия му договор с Грум Лейк наблюдателите не се нуждаеха от съдебно разрешение да преровят личните му компютри и телефонните разговори. Когато влиза в тъмния свят на Зона 51, човек доброволно се отказва от законен процес. Претърсването не даде никакъв резултат, но подозренията към Лим така и не отпаднаха и домът му в Хендерсън беше поставен под денонощно наблюдение.

Когато Кени описа прозаичните детайли около вчерашното отбиване на Лим до супермаркета и „Хоум Депо“, Сейдж изведнъж наостри уши.

— Какво е търсил там? — попита адмиралът.

— Какво е търсил ли? Не знам. Не съм участвал лично в проследяването — раздразнено отвърна Кени.

— Но имате снимки, нали?

— Да, сър.

— Е, да ги видим тогава.

Кени извади нетпена си и разгъна навития на руло екран. С няколко движения извика снимките от последното наблюдение и подаде устройството на Сейдж.

— Виж му само лицето — каза адмиралът, докато се взираше в една снимка в едър план. — Прилича на човек, който крие нещо.

— Напълно възможно — съгласи се Кени.

— Разпитай го отново. Лично го направи.

— Да, сър.

Сейдж затвори папката си, което бе неговият начин да покаже, че срещата е приключила.

— На излизане кажи на секретарката ми, че искам да я видя.

„Не се и съмнявам — помисли си Кени. — Проклет бананов плужек.“

След като се върна в сградата „Труман“, Кени влезе в асансьор I и се канеше да натисне копчето –6, където бе кабинетът му, когато го обхвана желание, което не бе изпитвал от години.

Излезе, преди вратата на кабината да се затвори, и тръгна към асансьор V. Извика го със специална карта за достъп и влезе в кабината от надраскан алуминий. Имаше само два бутона, З и Т. Натисна Т и пъхна картата си в слота под таблото. Вратата се затвори и Кени започна плавното спускане на 20 метра под земята.

Знаеше, че никой не беше посещавал Трезора през последната година или повече. Единственото изключение бе екипът, който се грижеше за условията за съхранение. В миналото посещенията бяха по-чести. В Зона 51 имаше традиция. В първия си работен ден новите служители бяха довеждани тук от изпълнителния директор на изследователската лаборатория. От доста време обаче нямаше новопостъпили.

Навремето от двете страни на стоманената врата стояха въоръжени наблюдатели с каменни лица. Въвеждаха се кодове и тежката бронирана преграда се отваряше. После новодошлият пристъпваше в огромна меко осветена зала със странната атмосфера на изоставена катедрала и изпадаше в благоговение от разкрилата се пред него гледка.

Библиотеката.

А ето че днес съществуването на самата Библиотека беше станало нещо второстепенно, което избледняваше в затънтените кътчета на колективната памет. Но в разгара на първата си голяма криза, откакто бе поел охраната, Кени внезапно изпита нужда да се докосне до миналото.

Излезе от кабината. Беше единствената жива душа на нивото на Трезора. Отиде до масивната врата, въведе съответните кодове и се приведе напред към скенера на ретина, който задейства хидравликата.

Пристъпи в мразовитата суха атмосфера и тръгна напред — първо няколко крачки, после няколко десетки, накрая няколкостотин. От време на време поглеждаше към заобления купол над себе си, голям колкото покрива на стадион. Вървеше покрай рафтовете и докосваше някои от подвързиите — нещо, за което щеше да си навлече наказание, ако го забележеха и докладваха. Някой от хората му сигурно го наблюдаваше от мониторите на шестия етаж, но едва ли щеше да го натопи.

Подвързиите бяха гладки и прохладни, с цвета на пъстра еленова кожа. Върху гръбчетата бяха щамповани годините, подредени във възходящ ред: 1347 — несъмнено пълна с жертвите на черната смърт в Европа; 1865 — в някой от тези томове беше погребано името на Ейбрахам Линкълн; 1914 — пълна с жертвите на Първата световна война. В дъното на залата се намираха последните томове, хиляди за сегашната 2026 и много по-малко за 2027 година. Последната записана дата бе 9 февруари.

Стигна до едната страна на Трезора и се качи по тясна стълба на едно висящо мостче. Облегна се на перилата и се загледа в Библиотеката.

Залата бе заета от хиляди стоманени рафтове, губещи се в далечината, пълни с над 700 000 дебели кожени книги, в които бяха записани над 240 милиарда имена. Обгърна всичко това с поглед, мъчейки се да проумее мащабите му.

Зона 51 беше на 79 години. От основаването на базата охраната й беше сменила шестнайсет началници. Той щеше да бъде последният. Всеки се беше заклел да пази тайната и целостта на Библиотеката. И всеки несъмнено беше заставал точно на това място и бе размишлявал за духовните последствия от самото съществуване на Библиотеката.

Само един от предшествениците му, самият Малкълм Фрейзър, се беше сблъсквал с мащабен пробив в сигурността като сегашния. И беше платил с живота си.

Дали същата участ не очакваше и него?

Бележки

[1] Nerd/nurd (англ.) — човек с интелигентност над средната, чиито интереси (най-често в математиката и под. науки) са над нивото на обикновените хора; думата се използва предимно в САЩ. — Б.ред.