Глен Купър
Библиотекарите (11)

10.

Адреналинът прогони умората на Уил. Седеше напрегнат и скован до Ани, която караше наетата кола на юг към Пин. Нощта беше безлунна. Автомобилът им беше единствен по тесния път. Дългите светлини осветяваха единствено жив плет, каменни стени суха зидария и от време на време по някоя самотна, тънеща в мрак селска къща от варовик.

Ани се помъчи да скрие прозявката си. Това му каза много неща. Не се беше посветила на задачата. Нямаше живеца, който имаше той като новобранец. Нито пламъка в очите, когато Нанси работеше по някой случай. Може би просто си беше такава. Може би такова бе цялото младо поколение. Може пък да беше и от гибелния ефект на Хоризонта. Не му пукаше. Синът му беше някъде там, в мастилената пустош, изложен на опасност. И Уил искаше пълна всеотдайност от всички, натоварени да го издирят.

— Колко още ни остава? — попита той.

— Не много. Търся колата на полицай Уилсън. Би трябвало вече да е на мястото.

Уил се беше обадил на Нанси и й бе препратил съобщението на Филип. Тя беше останала до късно на работното си място и незабавно откри координатите на сигнала на сателитната карта.

— Селски район — каза му тя. — Наоколо няма много постройки. Уил, какво търси там, по дяволите?

— Иска ми се да знаех, Нанс. Във файловете ти има ли някаква терористична група на име „Библиотекарите“?

Чу я как дава гласови команди на компютъра си.

— Няма — отвърна накрая тя.

— Може да са нови. Името адски ме тревожи.

Беше доловил осезаемия страх в гласа й. Нанси беше на първо място майка.

— Мен също — рече тя. — Може да е нещо пряко свързано с Хоризонта. Възможно е връзката на Филип с теб да го е направила някаква символична мишена.

— Есето му беше из цялата мрежа — каза Уил.

— Да, така е.

— Има ли някакъв шанс това да е свързано по някакъв начин с китайския случай?

— Не искам да изключвам нищо. Париш отстъпи. Успях да се отърва от пътуването до Китай. Да опитам ли да си издействам разрешение и да дойда в Англия?

— Не, стой там. В случай че се наложи да свършиш някои неща във Вашингтон, които няма да можеш оттук. Нямам доверие на МИ-5. Дадоха ми момиче, което е горе-долу на годините на Фил.

Последва пауза. Уил знаеше какво си мисли Нанси, но беше сигурен, че при тези обстоятелства няма да го попита дали е красива.

— Уил, намери го и го върни у дома — каза вместо това тя. — И слушай, грижи се за това твое глупаво сърце.

Колата на полицай Уилсън се появи отпред в тъмното със запалени светлини в купето. Ани намали и спря зад него. Срещнаха се навън в мразовитата нощ.

Уилсън посочи към мрака.

— Доста е хладно за разходки из долината, а?

— В такъв случай да го намерим по-скоро — решително рече Уил. — Много ли са къщите наоколо?

Уилсън имаше полицейски модел нетпен. Екранът му беше развит и показваше топографска карта, на която бе отбелязано положението на сигнала на Филип.

— Колко далеч се намира? — попита Ани.

— На малко повече от километър. Ужасно е тъмно. Съжалявам, но имам само един фенер, така че ако нямате, ще се наложи да се движим в пакет.

Намериха дупка в живия плет и тръгнаха през поляната. Беше тъмно като в рог. Уил нямаше представа за терена освен онова, което виждаше в жълтия конус на полицейския фенер. Тревата под краката му беше замръзнала и хрущеше. Потръпна при мисълта, че Филип се препъва някъде из тази непозната местност.

След известно време усети по напрежението на мускулите си, че се катерят. Наклонът не беше голям, но постоянен. Провери пулса си на врата и се замоли сърцето да не му извърти някакъв номер. Пред тях се появи каменна стена, стигаща до кръста.

— Ще я прескочим — каза им полицай Уилсън. — Внимавайте да не съборите камъни, че утре ще завалят оплаквания. Тукашните фермери трудно могат да се нарекат симпатяги. И внимавайте с овцете.

Уилсън прескочи с лекота стената и предложи ръка на Ани, която заради полата бе по-тромава. При нормални обстоятелства Уил щеше да й помогне, но тъй като тя показваше доста плът, предпочете да държи ръцете си настрани. Докато прехвърляше стената, усети натиск в гърдите, който го накара да спре и да се намръщи на собственото си положение.

— Добре ли си? — попита Ани.

— Нищо ми няма — заяви той и ускори крачка. Вдигна ръце към устата си и извика Филип по име.

Полицаят насочи лъча на фенера към него.

— Господин Пайпър, разбирам тревогата ви, но ще ви помоля да изчакате малко, докато се отдалечим от къщата. Няма да е приятно някой раздразнен собственик да излезе с пушка да гони натрапници.

Уил потисна желанието да му каже да върви на майната си. Нуждаеше се от съдействието на полицая.

След двайсетина минути катерене бяха прескочили още пет стени. Уилсън погледна нетпена си и заяви:

— Това е горе-долу мястото, от което синът ви е подал сигнала.

— Този път ще го повикам — каза Уил. — Нещо против?

— Достатъчно високо сме и няма да ни чуят в долината.

— Филип! — извика Уил. Изчака малко и опита отново. — Филип! Татко е! Къде си?

Отдалечи се на няколко крачки във всяка посока и опита отново.

Единственият отговор бе шепотът на вятъра.

Полицаят обходи с лъча на фенера склона.

— Какво е това? — попита Ани, сочейки към някаква тъмна маса.

— Овце, предполагам — отвърна Уилсън. — Но няма да е зле да погледнем. Не се отдалечавайте, за да няма и други изчезнали.

Приближиха формите, които наистина се оказаха овце, скупчени до малка кошара. Уилсън погледна вътре. Беше празна, ако не се брои един наръч слама. Разръчка я с крак и заяви, че няма нищо, но Уил настоя лично да повтори упражнението.

Половин час обикаляха пасището около координатите на сигнала, като през цялото време Уил отчаяно викаше сина си. Накрая Уилсън заяви, че са приключили засега. Щял да се върне на сутринта с още полицаи и да поиска хеликоптер от главното управление на графството; нямало смисъл да продължат да се мотаят тук. Уил реагира яростно и едва не го хвана за гушата. Наложи се Ани да го дърпа и да го увещава да не отблъсква местните власти.

— Не разполагаме с наши ресурси тук, Уил. Нуждаем се от помощта им. Помисли за сина си.

Умората подкоси коленете на Уил и той отстъпи пред нейната логика. Тръгнаха обратно надолу към пътя.

 

 

В 9:00 часа местно време Роджър Кени и екипът му кацнаха с военния транспортен хеликоптер „Сикорски“ в базата „Менуит Хил“ на 421-ва група на Кралските военновъздушни сили в Харогейт, Северен Йоркшър. Студът хапеше, слънцето бе ослепително ярко. Тримата американци си сложиха огледални слънчеви очила и се качиха в чакащия ги джип.

Бяха кацнали рано сутринта в Англия направо от Невада в базата „Милдънхол“ в Съфолк, където се помещаваше Ескадрила 100 за зареждане във въздуха на американските ВВС. Оттам незабавно се прехвърлиха на хеликоптера. Междувременно беше уредено съдействието от страна на „Менуит Хил“, където имаше пост за предаване и прихващане на данни на Националната агенция за сигурност НАС и ЦРУ.

Докато хеликоптерът приближаваше, Кени посочи редовете гигантски бели антени в кръгли бели куполи, които се губеха в далечината.

— Като пораснали аманити са, нали?

Беше взел със себе си двамата най-добри следотърсачи, с които разполагаше, бившия рейнджър Лопес и бившия боец от Делта Форс Харпър — абсолютно лоялни, и двамата ОХ. Лопес се прозя и Харпър неволно направи същото.

— Какво е това, шефе? — попита Лопес.

— Мухоморки. Чудесни за хапване, докато не те убият. Питай император Клавдий.

— Както кажеш, шефе — отвърна Лопес.

Не след дълго се озоваха в естествения си хабитат — под земята, в подсилен бункер, способен да издържи на пряк ядрен удар. Американски офицер за свръзка на НАС ги разведе — разполагаха със ситуационна стая, пряка видеовръзка с Грум Лейк, спални и кухня на самообслужване.

— Благодаря за гостоприемството — каза му Кени. — Чувствам се точно като у дома.

— Само си затворете очите и си представете, че горе има кактуси — отвърна домакинът им. — Обадете се, ако ви трябват колела.

— Колко време ще ни отнеме да стигнем оттук до Къркби Стивън?

— Колко тежки са краката ви?

— От чисто олово са, човече.

— Около два часа.

Докато момчетата му се освежаваха, Кени влезе в сървъра си в Грум Лейк и установи синхронна връзка с програмите си за наблюдение. Няколко минути по-късно всичко работеше. Имаше купища аудиофайлове на разговорите на Пайпър с жена му и есемеси между Ани Лок и шефовете й в МИ-5.

Бързо научи, че през нощта не са отбелязали особен напредък, но смятат да продължат издирването на Филип Пайпър на сутринта. Кени прехвърли снимките на Уил и Ани на стенния екран и докато определяше местоположението на мобилните им телефони върху картата на Къмбрия, заговори бодро на изображенията:

— Ани Лок, ти си чудесно младо създание. Надявам се да се срещнем, за предпочитане под чаршафите. Уил Пайпър, надявам се да се да се срещна и с теб в най-скоро време. Длъжник съм ти за Малкълм Фрейзър. Смятам сериозно да ти го начукам, лицемерен кучи сине.

 

 

Уил крачеше неспокойно напред-назад из лобито, след като беше погълнал препечена филийка и чаша лошо кафе. Ани я нямаше никаква и разтакаването й го дразнеше. Искаше му се да я зареже, но ключовете от колата бяха у нея, затова се качи горе и заблъска по вратата й.

— Секунда! — отвърна тя зад дървената преграда.

Открехна вратата и когато го видя, я отвори напълно. Държеше четка и макар че беше облечена, блузата й не бе закопчана напълно.

— Влизай, ако искаш — каза тя. — Кафе? Поръчах си цяла кана. Има още много. След малко съм готова. Нали не съм закъсняла?

— Да, закъсня — отвърна той, влезе и седна на неоправеното й легло. Реши, че най-добрият начин да я накара да се размърда, е като й виси на главата.

Тя вече се беше върнала в банята.

— Ужасно съжалявам. Обещавам, че ще се реванширам. Ще карам по-бързо.

— Има ли новини от ченгето? — попита той.

— От полицай Уилсън ли? Да. Звънна да ми каже, че заедно с други четирима полицаи ще претърсват Молерстанг. Мисля, че вече пътуват.

— Молерстанг ли?

— Долината, в която бяхме снощи.

— А какво става с хеликоптера?

— Да… ами оказва се, че било малко по-трудно, отколкото предполагахме. Бил на ремонт.

— Ами тогава да намерим друг! — извика Уил и скочи на крака. — Обади се на твоите хора в Лондон! Да се обърнат към военните!

— Обадих се. Доста сол ми триха на главата. Именно затова се забавих.

— Господи — изръмжа той. — Ще звънна във Вашингтон да им подпалят задниците.

Тя се появи от банята, вече със сресана коса.

— Докато това доведе до някакви резултати, полицейският хеликоптер ще е в изправност. Надявам се, че ще можем да го използваме днес следобед. Готов ли си?

Блузата й още бе разкопчана. Уил посочи, но тя не разбра жеста му.

— Копчетата — подсказа й той.

Тя ги закопча, без да се изчерви, пристъпи към него и постави длани на гърдите му.

— Когато намерим сина ти, бих искала да го отпразнуваме.

Уил въздъхна. Тази територия му беше позната.

— Сигурно съм достатъчно дърт, за да ти бъда дядо.

Тя го потупа леко по гърдите и се дръпна назад.

— На мен ми изглеждаш чудесно. — Взе палтото и чантата си. — Знаеш ли, имам чувството, че те познавам отдавна. Май съм развила ученическа привързаност, когато видях восъчната ти статуя в музея на мадам Тюсо на една екскурзия с класа.

Той изсумтя смутено.

— Не би трябвало още да е изложена.

— Мисля, че са я извадили от склада за последната година до Хоризонта. Може да заведеш Филип, преди да се върнете в Америка.

 

 

Караха на юг по същия път, по който бяха пътували снощи. Шосе В6259 се виеше по дъното на Молерстанг, дълга долина, издълбана в Пенините от река Еден. Онова, което предишната нощ беше черно и неразличимо, сега бе окъпано в ярка слънчева светлина. Намираха се в П-образна просека насред пустошта. На изток и запад имаше високи тревисти хълмове, разнообразявани тук-там от варовикови скали и горички. Хълмовете се извисяваха на около 600 метра от двете страни на пътя. Тясната долина будеше клаустрофобия у Уил. Имаше чувството, че възвишенията се навеждат към него, притискат гърдите му, карат го да се задъха — притъпена версия на начина, по който се беше чувствал, докато получаваше инфаркт.

По склоновете на хълмовете се виждаше сложна мрежа от каменни стени като онези, на които се бяха натъкнали в тъмното. От двете страни на пътя бяха пръснати сиви каменни къщи и плевни, до някои от които можеше да се стигне по виещи се черни пътища. Сградите бяха изградени от местен камък и сякаш бяха част от пейзажа, като израснали от земята, а не дело на човешки ръце.

Подминаха малка желязна табела. Пин.

— Не е кой знае какво — отбеляза Уил.

— Няма дори кръчма — съгласи се Ани.

Напред видяха две полицейски коли. Ани ги подмина и отби от пътя. Колите бяха празни. Уил слезе и затърси с поглед полицаите по хълмовете, но не успя да ги открие.

— Добре — рече той. — Да се надяваме, че правят онова, което се очаква от тях. Хайде и ние да си свършим работата. Къде е първата къща?

Бяха поставили дигитална карфица на екрана на нетпена на Ани и бяха очертали кръг с радиус километър и половина около нея. В кръга попадаха осем къщи, маркирани на картата в мащаб 1:10 000 на Кралското топографско управление. Смятаха да започнат оттук и да разширяват радиуса с по половин километър.

Уил огледа възвишенията. Някой в Молерстанг, някой в тази проклета долина трябваше да знае къде е синът му.

— Ще отидем пеша до първите две, след което ще продължим с колата — предложи Ани. — Онази къща там има очарователно име — Скар^[1]. Мисля, че е идеална за начало.

Къщата представляваше варовикова постройка, разположена на средата на склона, подобно на повечето ферми в долината. Поляните надолу бяха за сено и силаж, а онези нагоре се използваха за летни пасища. Ани почука на вратата, не получи отговор и почука отново. Уил я избута и заудря с юмрук.

Някакво куче се разлая зад къщата. Уил заобиколи да погледне и видя мъж на трактор в полето зад плевнята. Покатери се на ниска каменна стена, запази равновесие, замаха и завика. Човекът го забеляза, обърна трактора и потегли към него. В същото време от плевнята се появи жена и го приближи предпазливо.

Фермерът спря трактора до стената и слезе. Кучето беше от неговата страна и с рязка команда стопанинът го накара да млъкне. Беше прошарен тип с раздърпана ватенка и високи кожени ботуши. Уил още беше кацнал върху стената.

— Сляай от дувара, диване! — викна му мъжът.

— Какво каза? — обърна се Уил към Ани.

— Нямам представа.

Жената приближи. Беше горе-долу на възрастта на мъжа и също толкова обрулена от тукашното време.

— Каза „слизай от стената, идиот такъв“ — преведе тя. — Това е частна собственост.

Уил слезе.

— Извинете, госпожо. Питах се дали ще имате минута да поговорим.

— Изгубили ли сте се? — попита жената.

— Не, госпожо. Трябва ми помощта ви. Може ли да поговорим за една минута? Търся сина си.

Фермерът фучеше и крещеше нещо неразбираемо.

— Затваряй си плювалника, Джон — скастри го тя. — Момчето на човека е изчезнало. Връщай се на работа, аз ще се оправя.

Старецът изруга, качи се обратно на трактора и подкара.

Уил извади снимка на Филип от якето си.

— Благодаря ви. Това е синът ми. Знаем, че снощи е бил наблизо.

— Нагоре по този хълм — посочи Ани.

— Какво търси момъкът ви в Молерстанг? — попита жената.

— Не съм сигурен. Мисля, че се е запознал с някакво момиче в интернет.

— Тук няма момичета. Не съм виждала момчето ви. Вие двамата сте първите непознати от доста време насам. През лятото минават туристи, но не и през зимата.

— Някой от съседите ви да е споменавал нещо за момче в района? — попита Уил.

— Нямаме време да си правим седенки. Фермите искат работа.

Ани извади визитка от чантата си.

— Е, ако видите или чуете нещо, бихте ли се обадили?

Жената взе картичката, без да я поглежда.

— Значи не сте куки. Какви сте?

— Куки? — отвърна развеселено Ани.

— Полицаи.

— Не, госпожо. Работя в Службата за сигурност. Идвам от Лондон.

Жената тръгна обратно към плевнята.

— Нищо не знам за момчето.

През останалата част от сутринта резултатът бе същият. По обед бяха обиколили пет къщи, като посрещането варираше от подозрително до открито враждебно. Никой не беше виждал Филип. Две домакинства имаха момичета, които учеха в Къркби Стивън. Уил и Ани оставиха снимките на Филип с молба да се обадят, ако момичетата го разпознаят.

Докато се връщаха към колата, нетпенът на Ани иззвъня. Беше полицай Уилсън, който се връщаше. Бяха претърсвали пасища и хълмове часове наред, без да намерят нито следа.

— Да си намерим някое местенце за хапване? — предложи Ани.

— Предпочитам да продължим.

Тя въздъхна, порови в чантата си и извади шоколад.

— Имам извънреден запас. Искаш ли да си го разделим?

Доядоха шоколада пред входа на фермата Лайтбърн и продължиха нагоре по черния път около хълмчето, което скриваше имота от пътя. Древната сграда приличаше на останалите, които бяха посетили през деня — сив камък, правоъгълна постройка, врата в средата, асиметрични прозорци и стръмен покрив, застлан с плочи. Откъм склона имаше плевня, разположена под прав ъгъл спрямо основната постройка.

Жена на средна възраст с огненочервена коса простираше пране на въжето до къщата. Загледа ги свирепо как слизат от колата.

— Здравейте — извика й Уил. — Бихте ли ни помогнали, госпожо?

— С какво? — отсечено отвърна тя. Беше добре изглеждаща жена на четирийсет и няколко. Можеше да мине и за красавица с малко грим и по-добро облекло.

— Синът ми изчезна. Дошъл е от Америка. Знаем, че снощи е бил наблизо. Мога ли да ви покажа снимката му?

— Вие майката ли сте? — обърна се жената към Ани.

— Не! Малко съм млада за това. От Службата за сигурност съм.

— От Лондон ли?

Ани кимна.

— Значи си имаме янки и жена пазач от Лондон. Какво търси момчето тук?

— Мислим, че се е запознал с местно момиче в интернет — обясни Уил.

Жената остави неокаченото пране в коша.

— Разбирам.

— Имате ли дъщери? — попита Уил.

— Имам.

— Може ли да поговорим с тях?

— Само с едната. На училище е. Вижте, я влезте вътре. Ще ви предложа нещо за пиене и ще разгледаме снимката, но мога да ви кажа още отсега, че не сме виждали никакви американски момчета.

— Първият намек за гостоприемство за днес — прошепна Ани, докато вървяха след жената към къщата. — И дори разбирам какво казва!

Озоваха се в голямо помещение, доминирано от огромна камина с догарящ огън. Отляво имаше кухня, отдясно бе уютната дневна със стари мебели, килим и древен телевизор — отпреди епохата на плоските екрани, голям и тежък. Жената моментално се зае да се погрижи за огъня и добави няколко бучки въглища.

Уил се огледа.

— Кога е строена къщата? — попита той.

— През петнайсети век, някои части са още по-стари — отвърна глас откъм стълбите. — Кой пита?

— Даниъл, слез долу — бързо отвърна жената. — Имаме гости. Момъкът на този човек е изчезнал. Дошъл е чак от Америка.

Мъжът имаше черна коса, дълги черни бакенбарди и няколкодневна четина. Дясната му ръка беше в клуп.

— Аз съм Даниъл Лайтбърн — каза той. — Бих се ръкувал с вас, но виждате какво е положението.

Уил и Ани се представиха.

— А аз съм съпругата на Даниъл, Кейша — обади се жената.

— Какво хубаво име — отбеляза Ани.

— Сядайте — покани ги Даниъл. — Рядко посрещаме гости. Кейша, предложи им нещо.

— Чай или уиски? — попита Кейша.

— За мен чай — незабавно отвърна Ани.

— Аз не бих отказал едно уиски — уморено рече Уил и се отпусна върху изскочилите пружини на старото канапе.

Не беше близвал скоч от инфаркта. Докторите не му препоръчваха да се връща към любимия си нектар; Нанси не искаше и дума да става за него. Тревогата и часовата разлика обаче го бяха накарали да свали гарда. Уискито опари небцето му, но влезе с познатата лекота.

Усмихна се на домакините.

— Да ви призная честно, тази сутрин се видяхме с куп ваши съседи, но вие сте единствените, които ни поканиха вътре.

Даниъл също си наля два пръста уиски.

— Хората тук са подозрителни към пришълците.

— На някои нищо не им се разбира — пошегува се Уил. — При вас не е така.

— При всеки май е различно — отвърна Кейша. — Не поддържаме много връзки с останалите. Затова и не говорим по техния начин.

— Ние сме си самодостатъчни, както се казва — добави Даниъл. — Отглеждаме си зеленчуците, доим си кравите, овцете и кокошките ни осигуряват месо. Външният свят няма какво толкова да ни предложи.

— Само с дъщерите си ли живеете тук? — попита Ани.

— Имаме двама синове, които пасат овцете горе. Брат ми живее с жена си и трите си момчета по-нататък. Същински клан сме.

— Да видим снимката — предложи Кейша.

Уил извади фотографията на Филип.

— Хубаво момче, нали, Даниъл? Но, както ви казах, не сме го виждали.

— Какво ви кара да мислите, че е някъде наоколо? — попита Даниъл.

— Изпрати сигнал от нетпена си. — Двамата го изгледаха неразбиращо. — Това е мобилно устройство за общуване. Работи по ГБС, глобалната безжична система.

Ани извади своя нетпен и им го показа.

— Не сме много по технологиите — сви рамене Даниъл. — Телевизорът беше единственият стар приятел, мир на праха му.

— Сигналът, който е изпратил снощи, е на по-малко от километър и половина от къщата ви.

— Господин Пайпър каза, че момчето се е запознало с някакво момиче в мрежата — обясни Кейша на Даниъл.

— Явно девойката си я бива, за да бие толкова път дотук — разсмя се Даниъл. — Къде живеете в Щатите?

— Във Вирджиния.

— Как е успял да стигне чак дотук?

— Избягал е от вкъщи, купил си е билет за самолета и е продължил с влак от Лондон.

— Изумително — отбеляза Даниъл. — Ама че мотивиран момък.

— Колко голяма е дъщеря ви? — попита Ани.

— На петнайсет — отвърна Кейша.

— Често ли влиза в мрежата? — попита Уил.

— Не и оттук — отговори Даниъл. — Нямаме компютри. Може би от училище. Не знам.

— Дъщеря ви да е споменавала, че използва социална мрежа на име Соко? — продължи Ани.

— Никога не съм чувала за такова нещо — рече Кейша.

— Бихте ли й показали снимката на Филип, когато се прибере от училище? И да я попитате дали случайно не му е пращала съобщение? — помоли Уил.

Ани подаде визитка на кимащата жена.

— И още един въпрос — каза Уил, докато се изправяше. — Да сте чували нещо за библиотекари?

— Ами знаем какво означава библиотекар, нали така? — отвърна Даниъл. — Не мисля, че разбирам въпроса ви.

— Да, звучи странно, извинете. Като изключим обичайното значение, съществува ли някаква местна група, която да е известна с това име?

— Нищо не ми говори — каза Даниъл.

Ани забързано допи чая си и също стана.

— Много благодарим за милото посрещане — рече Уил. — Ако момичето ви знае нещо, бъдете така добри да се обадите на госпожица Лок.

Изненада се, когато Кейша Лайтбърн хвана големите му ръце и ги стисна. Жената впери в него немигащ зелен поглед и заговори с откровеност, която едва не извика сълзи в очите му.

— Знам, че ще намерите момчето си, господин Пайпър. Сигурна съм.

Двамата се върнаха при колата.

— Ужасно приятни хора — рече Ани.

— Да, предполагам — отвърна той и гласът му замря. Ръцете му горяха. Сякаш още усещаше докосването на грубите длани на жената. — Да продължаваме. Имаме още две къщи.

Кейша гледаше през прозореца как колата изчезва.

— Отидоха си.

Даниъл разтърка наранената си ръка и тръгна нагоре.

— Изпрати ми Хейвън веднага щом пристигне автобусът й.

— Даниъл — каза жена му. — Ако се върнат, какво ще правим?

— Какво ще правим ли? Ще ги убием, разбира се.